Праскови за кюрето

Пета глава

Петък, 20 август

Вятърът прави хората раздразнителни, всяка учителка го знае – да, отче, и всеки свещеник. Белият отан вече предизвика многобройни кавги, гневни изблици и дребни прояви на вандализъм: три преобърнати сандъчета за цветя на площада, графити по обгорената стена на стария магазин за шоколад – всички говорят, че тази година Лудият вятър се е промъкнал в съзнанието на общността и прави хората на глупаци.

Каро Клермон е една от тях. Вятърът изважда на показ най-лошите ѝ страни. На мен особено ми е втръснало от нея, от неприятното ѝ поведение, което познавам до болка. Онзи ден се отби да провери дали не се нуждая от нещо, а преди да си тръгне, успя да изстреля откос от неприятни забележки – маскирани като съчувствие, разбира се – и да ми пожелае всичко най-хубаво в бъдеще.

– Защо, заминавате ли някъде?

Тя леко се смути.

–Не, аз...

– А, явно не съм разбрал – удостоих я с най-злобната си усмивка. – Между другото, предайте поздрави на сина си. Той е чудесно момче. Арманд би се гордяла с него.

Каро потръпна. Всички в Ланскене знаят, че двамата с Люк се разминават по различни въпроси, включително за избора му на университет и решението му да учи литература, вместо да се присъедини към семейния бизнес, както и във връзка с къщата на баба му. Арманд съвсем ясно беше дала да се разбере, че къщата принадлежи на Люк, но според Каро трябваше да я продадат и да вложат парите другаде. Естествено, Люк не дава да се издума, което е причина за известно напрежение в дома на Клермон. Така или иначе при всяко споменаване на Люк и на неговите планове Каро потръпва по този начин. Колкото и да ми е приятно да я жегна, така не подобрявам положението си. Отец Анри Льометър се е справил добре и го е обсъдил (строго поверително, разбира се) с всички жени в Ланскене, на които може най-много да се разчита, че ще разпространят новината.

А междувременно минаха две седмици, откакто за последен път приех изповед. Въпреки това чувам неща, които отец Анри не забелязва. Анриет Муасон и Шарл Леви са се скарали заради някаква котка, която формално е на Шарл, но Анриет толкова често и толкова обилно храни животното, че то се е привързано към нея. На Шарл това му е неприятно и онзи ден, мъчейки се да разследва случая, стигнал дотам да се скрие в задния двор на Анриет с надеждата да събере снимков материал за отвличането на котето. Анриет обаче се разпищяла, че някакъв pervertiя шпионира, и писъкът ѝ изправил на нокти цялата улица – поне докато не установили истината. Обектът на цялото това внимание доста невъзмутимо приел бъркотията и си доял накълцаната пържола, поднесена му от Анриет, преди да си заспи върху възглавничката пред камината.

Анриет вече многократно е опитвала да ми се изповяда. Аз я съветвам да се обърне към отец Анри Льометър, но тя надали ме разбира.

– Отче, потърсих ви за изповед, но ви нямаше в църквата – каза Анриет. – Вместо вас в изповедалнята седеше някакъв perverti! Предупредих го, че ако пак го видя, ще повикам полицията...

– Бил е отец Анри Льометър – осведомих я.

– Защо? Какво е търсел там?

Въздъхнах и в крайна сметка ѝ казах, че ако има нужда да се изповяда, може да дойде у дома. Говорих и с Шарл Леви и го посъветвах, ако иска да запази котката си, да я пуска да спи вътре и да не я храни само с огризки.

Днес сутринта го видях да излиза от магазина за риба на Беноа с малък пакет и доволно изражение.

– Морски дявол – изсъска ми той, докато се разминавахме. – Да я видим какво ще направи сега!

И отмина, стиснал рибата, все едно е контрабандна стока. Не подозира, че Анриет вече е купила малко дребна херинга, както и кожена каишка с името на котето: Тати. Шарл нарича котарака Ото, което според Анриет е глупаво име за котка, а и лишено от патриотизъм.

Виждаш ли, отче, въпреки всичко някои хора все още говорят с мен. Обаче Каро Клермон, Жолин Дру – групичката, която Арманд Воазен наричаше библейски кръжец – демонстративно ме пренебрегват. Днес следобед мярнах Жолин, докато прекосяваше площада пред "Сен Жером", а аз подменях катурнатите сандъчета и метях разсипалата се пръст. Подозирам, че вината е на някое от момчетата на Ашрон –виждал съм ги да се мотаят на площада и съм почти сигурен, че графитите по стената на магазина за шоколад също са тяхно дело: някаква глупост, написана със спрей, която трябва да изтрия, преди да се появи още някоя.

Жолин отиваше в козметичния салон заедно с Бенедикт Ашрон, която (след неотдавнашното неразбирателство по повод новата рокля на Жолин) е заела мястото на Каролин Клермон като нейна най-добра приятелка. И двете си бяха вързали копринен шал на главата. Разбира се, вятърът е пагубен за женската прическа, а да не дава Бог някоя от тези двете да не е с безупречен външен вид.

Поздравих Жолин. Тя се извърна. Свещеникът трябва да се държи достойно. Може би за нея е оскърбително да ме вижда така – да мета пръстта от паважа по фланелка и стари джинси. Е, да се сърди колкото иска. Ако Каро вече не го е направила, сигурно отец Анри Льометър я е осведомил за ужасния ми инат, за отказа ми да се изповядвам, за печалното ми непокорство и за неблагодарността ми и към епископа, и към самия отец Анри. Докато я наблюдавах как се отдалечава (и токчетата ѝ потракват по облите камъни), се запитах дали така сме посрещнали тук Виан преди около осем години – с коси погледи и презрителни усмивки.

Сега аз съм отхвърленият. Аз съм нежеланият. Мисълта ме сполетя толкова внезапно, че се засмях на глас. Интересен звук, отче, се оказа смехът ми, не го бях чувал сигурно двайсет години.

– Мосю кюре? Добре ли сте?

Изглежда си бях затворил очите. Отворих ги и видях момче с куче на въженце. Синът на Жозефин, Жан-Филип – тя го нарича Пилу, – който ме гледаше любопитно.

Жан-Филип Боне не ходи на църква. Той и майка му са малцинство в това отношение. И макар че Жозефин от край време не ме харесва, тя не е жена, която прибягва до клюки. Което я прави уникално явление в Ланскене – макар да не я прави достъпна. Синът ѝ е осемгодишен и има слънчева усмивка, която според някои е направо заразителна. Кучето му създава проблеми още откакто хлапето се сдоби с него, понеже тутакси започна да възразява срещу най-различни гледки и звуци, включително други кучета, монахини, църковните камбани, велосипеди, мъже с бради, вятъра и най-вече жени в черно, които разлайваха бясно животинката. И сега лаеше, както установих. Сигурно заради проклетия вятър.

– Да, добре съм – уверих момчето. – Можеш ли да накараш кучето да млъкне?

Момчето ме изгледа състрадателно.

– Всъщност не. Влад вярва в свободата на словото.

– Така чувам и аз.

– Обаче е много подкупен. – Хлапето бръкна в джоба си и извади бисквита. Влад млъкна и вдигна лапа. – Ето, цената на спокойствието – даде му бисквитата Пилу.

Поклатих глава и насочих вниманието си към графитите по стената на магазина за шоколад. Стената трябва да се вароса, но и тогава графитите ще личат, ако най-напред не ги изтъркам. Донесъл съм си четка и малко белина.

– Защо го правите? – попита Пилу.

– Е, все някой трябва да го направи – свих рамене.

– Но защо вие? Не е вашата къща.

– Не ми харесва как изглежда. Хората не бива да виждат графити на път за църквата.

– Аз не хода на църква – осведоми ме Пилу.

– Знам.

– Маман каза, че и вие не ходите.

– Не е точно така, но не очаквам да разбереш.

– Напротив, разбирам. Заради онзи пожар е – заяви той.

Отново ми идеше да прихна.

– Майка ти те е научила да говориш направо.

– О, да – весело се съгласи Пилу.

Отново затърках надрасканото със спрей. Боята беше попила в порестата стена и се беше просмукала в мазилката. Колкото повече търках, толкова по-упорито се вкопчваше в стената боята. Изругах под мустак.

– Това хлапе Ашрон... – процедих през стиснати зъби.

– О, не беше той – осведоми ме Пилу.

– Откъде знаеш? Видя ли нещо?

– Тц – поклати глава Пилу.

– Тогава откъде знаеш?

– Приятелката ми казва, че думата е на арабски.

– Коя приятелка?

– Дуа. Тя живееше тук преди пожара.

Изгледах момчето донякъде изненадано. Колко интересно – точно това хлапе, което не се разделя с кучето си и живее в селското кафене, тоест в зловредна среда във всеки възможен смисъл на думата, се е сприятелило с дъщерята на Инес Бенчарки.

– И какво означава според Дуа?

Пилу сви рамене и коленичи, за да намести импровизираната каишка на кучето си.

– Не е много хубаво – осведоми ме той. – Според Дуа означава "уличница".