Праскови за кюрето

Единайсета глава

Събота, 28 август, 11,25 ч.

Излязохме на площад "Сен Жером". Слънцето вече прижуряше. По улиците не беше останал и помен от дъждовете и облите камъни бяха покрити с бронзов прах. Ято гълъби, които кълвяха нещо пред вратата, се разлетяха, пляскайки с криле. Площадът вече беше почти пуст. Пекарната на Поату затваряше, играчите на петанк си бяха събрали нещата и си бяха тръгнали към къщи за по един леден аперитив под сливата. Само една фигура беше останала под арката на "Сен Жером" – ниската печална фигура на Пол-Мари Муска в инвалидния си стол, наполовина на слънце, наполовина на сянка като Рицаря чаши от картите Таро.

– Поздравления, отново го направи – провикна се той към мен през площада. – Я ми кажи някъде специално ли си се обучавала, или просто ти идва отвътре?

– Не знам за какво говориш. Имаме спешен случай.

– Не ме изненадваш – засмя се той. – При теб все има нещо спешно. Хора, с които да се видиш, места, където да отидеш, бракове, които да разрушиш. Нямаше те осем години и не казвам, че беше идеално, но откакто се появи отново преди три седмици, всичко се разпадна.

Явно съм добила учудено изражение, защото той отново се засмя.

– Не си ли чула? Тя ме напуска. Този път завинаги. Ще избяга с речните плъхове. Като след свирача от Хамелин. – Оригна се той, явно много пиян. – Я ми кажи, плащат ли ти, Виан? Парите добри ли са? Или просто обичаш да го правиш?

– Нямам представа за какво говориш – отговорих. – Но дай ми половин час, ще се върна и всичко ще ми обясниш. Пийни малко кафе. И ме почакай.

Отново същият смях като от счупена водосточна тръба.

– Ти ме убиваш, Виан. Ама наистина. Нали ти си ѝ казала, че трябва да признае истината? Да ми каже, че това нейно хлапе не е на проклетия червенокоско, а мое? А сега, след като ми призна всичко, след като ме е лишила от цели осем години, кучката ми съобщава, че ще ме напусне, като че ли признанието ѝ дава някакво позволение...

– Казала ти е? – погледнах го.

– О, каза ми и още как! Като че ли така всичко ще се оправи. На теб трябва да благодаря, Виан. Какво следва, а? Какво толкова спешно има в Ле Маро? Някой бие жена си ли?

Повикайте Виан! Котка се е покатерила високо на дървото? Повикайте Виан.

Инес, Дуа и другите вече се бяха запътили към моста.

– Съжалявам, но трябва да вървя – рекох му.

– Аз да стоя тук и да пропусна веселбата? – Пол-Мари бясно забута стола си през площада. Теренът беше труден, но не невъзможен, а големите му ръце се движеха като мощни бутала. – А, не, и аз идвам. Искам да видя какво става. – Той тръгна подире ми по улицата, крещейки с пълно гърло:

– Елате всички, елате да видите как Виан ходи по водата!

Движеше се удивително бързо, като се клатушкаше по облите камъни. Зад него се отваряха врати, бутаха се капаци. Малката ни група – достатъчно необичайна, за да привлече вниманието дори при нормални обстоятелства – скоро привлече последователи. Поату излезе от пекарната, Шарл Леви престана да плеви градината си, клиентите на терасата на "Кафе де Маро" проточиха шия, за да видят какво се случва, зарязаха питиетата си и дотърчаха.

Видях Гийом, понесъл Пач, Жозефин с притеснено изражение, Каро Клермон, още с готварска ръкавица на едната ръка. Когато стигнахме на булеварда, след нас се бяха събрали още дванайсетина човека, а откъм Ле Маро се стичаха още: Фатима ал-Джерба и съпругът ѝ Мехди, дъщеря ѝ Ясмина, зет ѝ Исмаил. Имаше и не толкова приятелски лица: синовете на Ашрон и тяхната клика, Жан Люка и Мари-Анж, неколцина мъже от джамията с напрегнати и подозрителни лица. Луи Ашрон буташе инвалидната количка на Пол-Мари, който крещеше пиянски:

– Точно като свирача от Хамелин!

Жозефин се приближи до мен.

– Какво става?

Разказах ѝ, но хората, които се събираха пред спортната зала, вдигаха такъв шум, че не бях сигурна дали е разбрала.

– Значи Рейно е вътре?

Кимнах.

– Трябва да говорим със Саид. Трябва да му обясним какво става, преди да избухне бунт...

В началото на пресечката се стичаха все повече хора. Спортната зала беше отворена, а посетителите – все млади мъже по шорти и фланелки – бяха застанали на входа. Карим не беше сред тях. Беше почти непоносимо горещо, обедното слънце сякаш пробиваше темето ми с шип. Тълпата също беше доста разпалена – миришеше на метал и на хвойна. Под навеса на спортната зала сянката беше толкова тъмна, че почти не различавах лицата на младите мъже. Те бяха в тъмното, аз – на слънцето, стояхме едни срещу други през уличката като стрелци.

Запътих се към групата. Жозефин ме следваше. Но Захра и останалите не се доближиха. Дори сега бе почти немислимо жена да влезе в спортната зала. И Инес се поколеба, когато аз се запътих към входа.

Един от постоянните посетители ми препречи пътя. Не знаех как се казва, но го познах – един от мъжете, които бяха с Карим, когато го видях за пръв път.

– Трябва да говоря със Саид – казах.

Мъжът поклати глава.

– Саид не е тук.

Зад мен нежеланата ми свита беше станала адски шумна. Към загрижени жители на селото като Нарсис и Гийом се беше присъединила по-голяма група хора, които откровено си търсеха белята. Видях трима от синовете на Ашрон – единият беше съборил няколко саксии от съседния прозорец. Другият се опитваше да катурне голямата кофа за смет в уличката зад кафенето. Каро Клермон призоваваше за ред, но така само засилваше врявата. Мари-Анж Люка снимаше всичко с мобилния си телефон.

Имаше и неколцина от речните хора. Познах ги по дрехите, по косите, по това, че гледаха да стоят най-отзад. Рижия също беше тук, нямаше как да сбъркам косата му, огряна от слънцето. Нямаше и следа от Анук и Розет. Дуа също беше изчезнала. Надявах се Оми и Фатима да са я завели на сигурно място.

Пол-Мари се провикна:

– Речните плъхове! Как ще пропуснат!

Думите му предизвикаха леко раздвижване сред тълпа та и неколцина се обърнаха да погледнат, но се натъкнаха на задните, които се мъчеха да се промушат по-напред. До мен Захра протестира, когато някой дръпна хиджаба ѝ. Откъм пресечката се разнесе грохот – кофите най-сетне се бяха предали.

Изгледах мъжа, който ми препречваше пътя.

– Пуснете ме, моля ви.

Той поклати глава.

– Това е частна собственост.

– Карим Бенчарки вътре ли е?

Мъжът отново поклати глава.

– Знаете ли къде е?

Онзи сви рамене.

– Може да е в джамията. Кой знае? Сега се махайте, преди да съм извикал полицията.

В това време Пол-Мари здравата се забавляваше. Крясъците му се извисяваха над тълпата.

– Нали ви казах? Нали ви казах, че някой ден ще се случи? Пуснете ли ги вътре, скоро настава анархия! Да живее Франция!

Разнесе се хор от гласове. От отсрещния ъгъл се чу друг хор, на арабски. Някой хвърли камък.

– Да живее Франция!

– Аллаху Акбар!

Може би най-страховита от всичко е бързината, с която се развиват тези неща, мистичният резонанс на ненавист а, която ни завлича в своя водовъртеж. По-късно слушах разказите, недоумяващите и леко засрамени разкази за разменените удари и подхвърлените обиди, за счупените прозорци, преобърнатите кофи за смет, кражбите и щетите. Като гларуси, скупчени над скелет, клюкарите кълвяха частички истина и си вършеха своето: Рейно бил убит от магриби. Рейно откачил и убил някого. Рейно убил един магриби, но при самозащита. Магриби отвлекли френско момиче и го държали в спортната зала. Речните хора се били съюзили с трафикантите на хора сред магрибите. Рейно опитал да взриви джамията, затова го държали затворен до пристигането па полицията. Слуховете и от двете страни ставаха все по-невероятни. Лозунгите се размахваха като знамена.

– Аллаху Акбар!

– Да живее Франция.

В Ланскене нямаше полиция, никога не ни е трябвала. Рядко има неприятности, а когато това стане, обикновено селският свещеник разрешава конфликта. Само че дори да беше тук, отец Анри не би се намесил. Франсис Рейно може би щеше да знае как да постъпи. Рейно, който противно на правилото за политическата коректност почуква по хорските глави, стиска яки и раздава обиди, както възлага и рецитирането на молитви за изкупление. Ала Рейно го нямаше, а отец Анри беше на литургия в Пон ле Саол.

Полетя поредният камък, този път улучи един от мъжете пред мен. Той се олюля назад и вдигна ръка към главата си. Между пръстите му рукна кръв.

– Проклети магриби! Вървете си у дома!

–Френски свине! Курвенски синове!

Опитах да се вмъкна в спортната зала, но твърде много хора ми препречваха пътя. Улученият от камъка мъж изглеждаше зле, от раната му отстрани по лицето течеше кръв, но към него се бяха присъединили още негови приятели. Полетя още един камък, който счупи прозорец високо на стената на спортната зала.

Някой си пробиваше път през тълпата. Чух гласа на Рижия до себе си.

– Какво става?

– Къде са децата? – попитах.

– Оставих ги на лодката. Добре са. Каква е тази работа за Рейно?

Зад нас на булеварда над засилващата се какофония беше започнал да се откроява един звук. Висок, тънък вой, зловещ и пронизителен. И преди го бях чувала в Танжер по време на погребения и демонстрации. Но тук, в Ланскене...

– Той е под спортната зала – казах. – Трябва да го измъкнем оттам.

– Трябва ли? – попита Рижия. – Откога отговаряш за него?

– Моля те – повиших глас, за да надвикам тълпата. – Помогни ми, не мога да се справя сама. Ще ти разкажа всичко после...

В този момент отвътре се показа една фигура. С брада, облечена в бяло, мрачна. Саид Махджуби застана пред нас с ледено презрение.

– Това е безобразие. Какво искате?

Застанала до мен, Инес се опита да му обясни на арабски. Долових името на Карим, но нищо повече. Тя направи още крачка напред, той я избута назад.

– Махай се оттук, уличнице.

Инес му завъртя звучна плесница.

До мен Рижия понечи да реагира, но стиснах ръката му.

Саид впери немигащ поглед в Инес и изненадата му се превърна в ярост. На бузата му ясно се открои следата от три пръста. Той пристъпи заплашително напред. Рижия също пристъпи напред да го спре. За миг очите им се срещнаха. После Саид сведе поглед.

– Тази жена е отрова – каза той на Рижия. – Вие не знаете нищо за нея. Аз обаче знам каква е. Знам защо крие лицето си. Не е от благочестие, а от срам...

С тези думи той светкавично се пресегна, дръпна вървите на булото на Инес, разкъса го и показа на всички обезобразеното ѝ лице, което преди броени минути бях видяла в магазина за шоколад...

Няколко секунди не се случи нищо. Тълпата притежава определена енергия, като тази на ято птици, което се нуждае от време, за да смени посоката. Инес стоеше неподвижно с лице към Саид и дори не опита да скрие лицето си или да вдигне падналото було. Саид и приятелите му бяха изправени пред пълното въздействие на "усмихнатото лице".

– Срам ли? Това ли виждаш? – попита го тя. – Синът ми прави всички ви на глупаци. Да, моят син. Хвърля ви прах в очите. Принуди те да се откажеш от дъщеря си. Защо избяга тя според теб? Защо се е опитала да се самоубие? Защо е потърсила помощта на непознати хора – да, дори на един свещеник куффар – вместо на собственото си семейство?

– Не разбирам – намръщи се Саид.

– Според мен разбираш. Говориш за срам. Срамът е за мъжа, който си въобразява, че ако пожелае една жена, вината е нейна. Само глупак може да смята, че Аллах ще приеме подобни жалки извинения. Баща ти може и да е упорит старец, но струва десет хиляди пъти повече от теб.

С тези думи Инес се обърна към хората в пресечката. Най-близките до нея направиха крачка назад, по-отдалечените реагираха малко по-късно и през тълпата пробяга вълна от възгласи, докато накрая отново се възцари тишина.

– Вижте ме всички – каза Инес. – Погледнете внимателно лицето ми. Това е ликът на жестокостта, на несправедливостта и на фанатизма. Причината не е в религията, расата или цвета на кожата. Престъплението, извършено в името на Аллах, си остава престъпление. Да не мислите, че сте подобри от Бог? Да не мислите, че можете да го заблудите с приказките си за справедливост?

Гласът на Жената в черно беше силен, очите ѝ бяха твърди като слюда. Тя дори не понечи да се прикрие, а стоеше гордо с лице срещу тълпата. Хората един по един сведоха поглед. Дори Пол-Мари Муска остана без думи, а зачервеното му лице пребледня. Мари-Анж Люка, която заснемаше всичко с мобилния си телефон, отпусна ръце покрай тялото си. Рижия застина неподвижно и се взираше в нея, докато прозрението за истината постепенно озари чертите му.

Инес отново се извърна към Саид.

– А сега ме заведи при сина ми.