Праскови за кюрето

Четвърта глава

Събота, 14 август

Анук посрещна новината за пътуването ни с искрен и трогателен ентусиазъм. Повечето ѝ приятели от училище не са тук през август и тъй като Жан-Лу все още е в болница, тя много често е сама и спи повече, отколкото е полезно за нея. Съзнавам, че Анук има нужда да замине за известно време, всички имаме. През август Париж е ужасен – призрачен град, премазан от юмрука на жегата, магазини със спуснати кепенци, улици, по които се мяркат само туристи с раници и кепета с козирка и търговци, които ги следват като рояк мухи.

Казах ѝ, че заминаваме на юг.

– В Ланскене ли? – попита веднага тя.

Не бях очаквала това. Все още не. Може би бе разгадала цветовете ми. Но лицето ѝ моментално светна, а очите ѝ – които са изразителни като небето с всички негови нюанси – изгубиха буреносната си застрашителност, станала обичайна напоследък, и заблестяха от въодушевление точно както когато пристигнахме в Ланскене преди осем години. Розет, която подражава във всичко на Анук, я наблюдаваше внимателно и чакаше знак.

– Ако нямаш нищо против – казах най-накрая.

– Чудесно – отвърна Ани.

– Чудес – съгласи се Розет.

Рикошет върху мръсната Сена сигнализира одобрението на Бам.

Само Рижия не каза нищо. Всъщност, откакто пристигна писмото от Арманд, той беше изключително мълчалив. Не че изпитва някаква привързаност към Париж, просто го търпи заради нас, пък и смята за свой дом реката, а не града. Обаче в Ланскене не се бяха отнесли добре към него и той не го беше забравил. Все още беше ядосан заради загубата на лодката си и заради случилото се след това. Има неколцина приятели там – сред тях Жозефин, – но като цяло възприема градчето като свърталище на тесногръди фанатици, които го заплашваха, изгориха дома му, дори отказваха да му продават храна. А що се отнася до кюрето Франсис Рейно...

Въпреки откритата му непринуденост в Рижия има нещо враждебно. Като диво зверче, което, дори опитомено, никога не забравя жестокостта, той може да бъде и ревностно предан, и ревностно злопаметен. Подозирам, че Рижия никога няма да промени мнението си за Рейно и че изпитва единствено презрение към самото село, към малките питомни зайци от Ланскене, които живуркат тихо и кротко на брега на Тан и не се осмеляват да надникнат отвъд най-близкото възвишение, които сепнато потрепват и при най-лекия намек за промяна, при пристигането на всеки непознат...

– Е? – попитах. – Какво мислиш?

Рижия дълго мълча, загледан към реката и скрил лице под дългата си коса. След това сви рамене.

– Може би не.

Изненадах се. Обзета от въодушевление, бях забравила да го попитам за мнението му. Предположих, че и той ще приветства възможността за промяна.

– Как така "може би не"?

– Писмото беше адресирано до теб, а не до мен.

– Защо не ми каза по-рано?

– Видях, че искаш да отидеш.

– А ти би предпочел да останеш тук?

Отново сви рамене. Понякога си мисля, че мълчанието му е по-красноречиво от думите. Има нещо – или някой – в Ланскене, което Рижия не иска да посети отново, а знаех, че колкото и да питам, той няма да признае нищо.

– Всичко е наред – увери ме накрая. – Направи каквото трябва. Отиди. Поднеси цветя на гроба на Арманд. И после се върни у дома при мен. – Усмихна се и целуна върховете на пръстите ми. – Още имаш вкус на шоколад.

– Няма ли да размислиш?

Той поклати глава.

– Няма да останеш дълго там. Пък и някой трябва да се грижи за лодката.

Убеждавах се, че това е вярно, и все пак ми е неприятно, че Рижия предпочита да остане. Предполагах, че ще пътуваме с лодката. Рижия познава всички плавателни канали. Маршрутът му щеше да ни поведе по Сена, през лабиринта от канали до Лoapa, а оттам към Канал де Дьо Мер, Гарона и накрая до Тан, през шлюзове и напоителни канали, през бързеи и тихи води, покрай полета, замъци и промишлени сгради, а докато плаваме, щяхме да гледаме как водата от широка става тясна, от маслена – зелена, от бърза – бавна, от кафява – черна, жълта и накрая се избистря.

Всяка река има своя индивидуалност. Сена е градска, индустриална магистрала, задръстена от шлепове, натоварени с дървен материал, сандъци, контейнери, метални подпорни греди, автомобилни части. Лоара е песъчлива и коварна, сребриста на слънцето, но мръсна под повърхността, пълна със змии и пясъчни наноси. Гарона е неравномерна, неправилна, буйна на някои места, а на други е толкова плитка, че всяка лодка дам – дори малка като нашата – трябва да бъде преместена с кран от едно място на друго, а това отнема време, ценно време...

Ала нищо от това не се случи. Тръгнахме с влака. По-добър вариант в много отношения, освен това да плаваш по Сена с лодката, на която живееш, не е толкова лесна задача. Трябва да попълниш документи, да получиш разрешения, да подсигуриш акостирането и да преодолееш безброй административни препятствия. Кой знае защо обаче ме смущава мисълта да се върна в Ланскене така, с куфар в ръка, като бежанка, следвана по петите от Анук като улично пале.

Защо изпитвам тази тревога? В крайна сметка няма какво да доказвам. Вече не съм онази Виан Роше, която пристигна в града преди осем години. Имам бизнес, имам дом. Вече не сме като речните плъхове, които се местят от село па село, търсейки начин да си изкарват прехраната: като обикалят, копаят, садят, прибират реколтата. Владея съдбата си. Аз призовавам вятъра. Той ми отговаря.

Защо тогава – защо е тази наложителност? Заради Арманд? Заради мен самата? И защо този вятър, който изобщо не се успокоява, докато напускаме Париж, става сякаш още по-настойчив на юг и гласът му придобива умолителна нотка – бързай, бързай, бързай?

Пазя писмото от Арманд в кутията, която нося със себе си навсякъде, заедно с картите Таро на мама и късчета от другия си живот. Няма много за показване – годините от живота ни, прекарани на път. Местата, където живяхме, хората, които срещнахме, рецептите, които събрах, всички приятелства, които създадохме и изгубихме. Рисунките на Анук от училище. Няколко снимки, немного. Паспорти, картички, актове за раждане, лични карти. Всички онези мигове, онези спомени. Всичко, което сме, събрано в само два-три килограма хартия – колкото тежи човешкото сърце всъщност, понякога сякаш непоносимо.

Бързай. Бързай. Отново този глас.

Чий е? Моят собствен? На Арманд? Или е гласът на променящия се вятър, който духа съвсем кротичко и аха да повярвам, че е спрял завинаги?

Тук, в последния участък от нашето пътуване, пътят е покрит с глухарчета и семената на повечето вече се ронят, затова въздухът е изпълнен със светли частици.

Бързай. Бързай. Рейно казваше, че ако оставиш глухарчетата да прецъфтят, следващата година ще са навсякъде: покрай пътища, в тревата, в лехи, лозя, църковни дворове, градини, дори в пукнатините по тротоара и така след година или може би две няма да остане нищо освен глухарчета, които шестват из полето ненаситни, непобедими...

Франсис Рейно мразеше плевелите. Но аз винаги съм харесвала глухарчетата, веселите им лица, вкусните им листа. И въпреки всичко никога не съм виждала толкова много тук. Розет обича да ги бере и да издухва семената във въздуха. Догодина...

Догодина...

Колко необичайно е да мисля за следващата година. Не сме свикнали да чертаем планове. Ние сме като семената на глухарчетата — установяваме сс за един сезон и после отлитаме. Корените на глухарчетата са здрави. Така трябвa, за да намират прехрана. Но растението цъфти само един cезoн – дори ако някой като Франсис Рейно не го изкорени, а след като прецъфти, трябва да продължи да лети с вятъра, за да оцелее.

Затова ли съм привлечена с такава охота към Ланскене? Дали е следствие от някакъв инстинкт, толкова дълбок, че едва осъзнавам нуждата да се върна на мястото, където някога посях тези упорити семена? Чудя се какво е поникнало там в наше отсъствие, ако изобщо нещо е поникнало. Дали преминаването ни оттам е оставило някаква следа по онези места, колкото и малка да е? С какво ни помнят хората? С обич? С безразличие? Помнят ли ни изобщо, или времето ни е заличило от съзнанието им?