Праскови за кюрето

Шеста глава

Сряда, 18 август

Отне ми повече от час, отче, да изжуля черната боя от входната си врата. Надписът обаче още личи – негатив на предишния, пропил се в боята. Ще се наложи да пребоядисам вратата, това е. Като че ли и така клюките не са предостатъчно.

Снощи не мигнах. Въздухът беше прекалено неподвижен, прекалено потискащ.

Събудих се на зазоряване и отворих капаците, за да чуя как далечният призив за молитва долита от Ле Маро. Аллаху Акбар. Бог е велик. Закопнях да ударя църковната камбана, дори и само за да изтрия усмивката от физиономията на Махджуби. Той прекрасно знае, че това, което прави, е забранено. Знае също, че никой местен кмет не би застанал на наша страна: призивът е от вътрешността на джамията и не се използва високоговорител. Буквата на закона формално е спазена.

Аллаху Акбар, Аллаху Акбар...

Явно слухът ми е невероятно силен. Повечето други хора, изглежда, дори не забелязват призива за молитва – Нарсис, който оглушава, твърди, че си въобразявам. Нищо подобно. А в дни като днешния, когато е толкова тихо, че чувам дори вълничките на Тан и чуруликането на всяка птица, призивът на мюезина пронизва ранното утро като дъжд.

Дъжд. Ето това е хрумване. Не е валяло цял месец. Малко дъждец ще ни се отрази добре – ще помогне на градините да разцъфнат, ще отмие праха от улиците, ще охлади пъклено горещите нощи. Но няма да е днес. Днес небето е ясно.

Изпих чаша кафе и се запътих към пекарната на Поату. Купих плик кроасани и малко хляб, занесох ги в къщата на Арманд и ги оставих до входната врата, за да ги намери Виан Роше.

Улиците на Ле Маро бяха притихнали. Сигурно хората закусваха в последния половин час преди изгрев-слънце. Видях само едно момиче, покрило цялото си тяло освен лицето с тъмносин хиджаб, което се стрелна по главната улица точно когато се запътих към моста. То ме изгледа плашливо, докато приближавах, после се преви на две и изчезна в пресечката срещу спортната зала.

Залата на Саид. Мразя това място. Противна полуразрушена сграда в дъното на противна уличка. Винаги е пълно с млади мъже – никога няма нито едно бяло лице, – а мирисът на тестостерон се усеща още от началото на пресечката. Мирише и на киф – мнозина от младите мароканци го пушат, а полицията не предприема мерки. Според отец Анри Льо-метър трябва да проявяваме толерантност към особеностите на чуждата култура. Вероятно те включват и момичетата, спирани от училище, и периодичните, но упорити слухове за домашно насилие в някои семейства, които стигат до нас, но остават непроверени. Очевидно старият Махджуби отговаря за подобни деликатни неща, така че няма смисъл никой от нас да предприема действия и дори да забелязва проблемите.

Вратата на спортната зала е открехната – в топлите дни там става горещо – и дори без да обръщам глава, усетих бурен порив на враждебност като невидим шрапнел. После той остана зад гърба ми.

Ето. Край.

Неприятно ми е, че се боя да минавам покрай тази пресечка. Всеки ден се наказвам да минавам оттук с надеждата да надмогна страха си. Като момче по същия начин се заставях да приближавам до гнездото на оси под зида в дъното на църковния двор. Осите бяха дебели и отблъскващи, отче, и ми вдъхваха същински ужас, не просто страх, че ще ме ужилят. Изпитвам същото и към спортната зала на Саид – това бодване на адреналина, потта, която щипе подмишниците ми и се събира в ямката на шията ми, едва доловимото ускоряване на стъпките ми, докато подминавам това място, туптенето на сърцето ми, което забързва от страх и после отново облекчено се успокоява след края на самоналоженото ми изпитание.

Прости ми, отче, защото съгреших.

Нелепо. Не съм направил нищо нередно.

Стигнах до моста към Ланскене. От парапета виждах стария Махджуби на верандата му, седнал на ракитовия стол, който сякаш почти се е сраснал с тялото му. Четеше – несъмнено Корана, – но вдигна поглед, когато ме забеляза, и ми махна безочливо с ръка.

Отвърнах на поздрава му възможно най-сдържано. Няма да допусна да бъда въвлечен в недостойно съревнование с този човек. Той се ухили – дори от толкова далеч виждах зъбите му – и дочух кратък смях през открехнатата врата на къщата. На прага се появи лицето на момиченце с жълта панделка. Внучката му, струва ми се, пристигнала на гости от Марсилия. Докато отминавах, смехът се разнесе отново.

– Скрий кибрита! Идва мосю кюрето...

После рязко и заповедно – Мая! – и личицето се скри. На негово място видях Саид Махджуби, който гледаше сърдито изпод молитвеното си кепе. Да ме прости Бог, но май предпочитам подигравките на Махджуби. Саид продължи да ме измерва с яден поглед – нескрито враждебен, заплашителен. Мисли, че съм виновен, отче. Каквото и да кажа, няма да промени мнението си.

Старият Махджуби рече нещо на арабски на сина си. Саид отговори на същия език, без да откъсва очи от мен.

Поздравих го с учтиво кимване, за да докажа на него (и на баща му), че няма да допусна да ме сплашат. После бързо прекосих моста и навлязох в по-приятелска територия.

Виждаш ли какво съм принуден да търпя, отче? А преди познавах тази общност.

Хората се обръщаха към мен с проблемите си, независимо дали ходеха на църква, или не. Сега обаче за всичко отговаря Мохамед Махджуби – насърчаван от отец Анри Льометър, който, както Каро Клермон вярва, ако не носи свещеническо расо, ако организира мултирелигиозни групички и сутрешни събирания на кафе, ако постави прожекционни екрани в църквата и се преструва, че не забелязва нищо – пушачите на киф, джамията с нейния неразрешен призив за молива и незаконното минаре, – ще възроди духа на единството на Ланскене су Тан.

Греши. Вече има повсеместно разделение. Разделение сред самите нас, разделение между нас и тях. Всъщност ме безпокои не джамията на Махджуби и нейното минаре – каквото и да смятат някои хора, съхранил съм чувството си за хумор. Но враждебността, която усещам всеки път, когато минавам покрай спортната зала на Саид – това вече е друга работа. Трябва да бъдем толерантни към другите религии, твърди отец Анри Льометър. Ами ако последователите на тези други религии не проявяват – не искат да проявят – толерантност към нас?

На своя бряг на реката се запътих към "Сен Жером". Бях се уговорил да се срещна там с Люк в девет, но в седем и половина кой знае как отново се озовах пред магазинчето за шоколад.

Влязох. Още миришеше на пушек, но помещението беше разчистено. Вчера двамата с Люк само надникнахме на горния етаж, но много лесно се виждаше откъде е започнал пожарът – през процепа за писма са били пъхнати напоени с петрол парцали, които са подпалили пода, няколко връхни дрехи, провесеното на стената килимче и купчина дървени ученически столове.

Наистина е много оскърбително, отче. Как може да си мислят, че аз съм го направил – дори дете би се справило по-добре! Когато онази Бенчарки се събудила, пожарът вече се бил разгорял силно, но отзад има пожарна стълба и двете с момиченцето успели да се измъкнат невредими, докато съседи се опитвали да угасят огъня с маркучи и кофи с вода.

Виждаш ли, отче, ето това е общност. Забелязваш ли, че не е имало нито един от нейните хора. Все едно, че Ле Маро е бил на сто и петдесет километра през онази нощ. Най-близката пожарна е на трийсет минути път – за толкова време вероятно целият магазин щеше да пламне.

Неочаквано чух стъпки от горния етаж. В къщата имаше някой. Първо си помислих, че е Люк, но какво ще търси тук повече от час преди срещата ни? Звукът отново долетя – тътрузене, което определено ми се стори потайно.

– Кой е там? – попитах.

Тътрузенето секна. За миг настана тишина. После се разнесе буен тропот по голите дъски на пода и стъпки по противопожарната стълба. Деца, казах си, пакостници. Изтичах навън с надеждата да пресрещна нарушителите, докато бягат, но докато отворя вратата и се промуша покрай купчината овъглени дърва в градината, те вече се бяха изпарили. Видях само неколцина магриби, които бързо се отдалечаваха надолу по уличката, но можех само да предполагам дали присъствието ми беше съвпадение, или те бяха неканените гости.

Качих се в спалните. Бяха две, едната съвсем малка, до която се стигаше само по стълба през капака. Там имаше кръгло прозорче – спомних си, че Рижия го постави. Качих се на стълбата и надникнах вътре. Щетите изглеждаха незначителни. Беше позамърсено от пушека, но иначе помещението беше почти обитаемо. Детска стая с креватче и плакати на боливудски филмови звезди по стените. Имаше и книги, предимно на френски. Доколкото можех да преценя, нарушителите не бяха пипали нищо.

И тогава зад мен се чу звук. Женски глас попита:

– Какво търсите тук?

Обърнах се. Беше Инес Бенчарки.