Праскови за кюрето

Първа глава

Понеделник, 16 август

Сутринта намина Люк. Рейно му казал, че сме там. Свари ни да закусваме – праскови и горещ шоколад, сервирани в разнородните съдове на Арманд: стар порцелан, прозрачен като кожа, нащърбен по позлатените ръбове и ръчно боядисан в традиционния стил за Су Тан – малкия правоъгълник на Жер, откъснат от всичко останало от река Тан, преди да се влее в по-голямата Гарона. Върху купичката на Анук имаше нарисуван заек, а върху тази на Розет – люпило пиленца. На моята имаше цветя и име – Силви-Ан, – изписано с вълнист шрифт.

Роднина може би? Купичката изглеждаше стара. Сестра, братовчедка, дъщеря, леля. Чудех се какво ли би било да имам купа с моето собствено име на нея, подарена от майка ми или наследена от баба ми. Но кое име щеше да бъде, Арманд? Кое от многото ми имена?

– Виан!

Вик откъм отворената врата прекъсна унеса ми. Гласът на Люк беше станал по-плътен и бе загубил детското си заекване. Но иначе той си беше същият: кестенява коса, която пада над очите му, усмивка, едновременно открита и пакостлива.

Той прегърна първо мен, а след това Анук и се взря с откровено любопитство в Розет, която го посрещна с оголени зъби и дързък маймунски звук – каак-каакк! Първоначално това го сепна, а след това го разсмя.

– Донесох ви някои запаси – отбеляза Люк. – Но, изглежда, сте закусили.

– И да не вярваш – усмихнах се, – чистият въздух ни отваря апетита.

Люк се ухили и подаде пресни кроасани и кифли с шоколад.

– Тъй като сте тук по моя вина – каза той, – каня ви да останете колкото искате. На баба би ѝ харесало.

Попитах го какво смята да прави с къщата сега, след като вече е негова. Той сви рамене.

– Не съм сигурен. Може би ще живея тук. Ако родителите ми... – подхвана той, но смени темата: – Сигурно си чула за пожара.

Кимнах.

– Случват се инциденти – продължи той. – Но мама смята, че има нещо повече. Тя смята, че Рейно е запалил пожара.

– Така ли? – попитах. – А ти какво мислиш?

Спомням си Каро Клермон, една от най-яростните клюкарки в Ланскене, която винаги се е хранила със скандалите и драмите на селския живот. Мога да си представя прикритото злорадство, с което е посрещнала позора на Рейно, смекчавайки слуховете с прекомерна проява на съчувствие. Люк сви рамене.

– Е, никога не съм го харесвал особено. Но не мисля, че той го е направил. Искам да кажа, че е студен и някак скован, обаче не би извършил такова нещо.

Люк беше част от малцинството. Чухме слуха още дузина пъти преди края на деня. От Нарсис, който носеше зеленчуци от магазина си, от пекаря Поату, от Жолин Дру, учителката, която се отби със сина си да ни види. Всъщност, изглежда, по-голямата част от Ланскене мина през Ле Маро днес – с едно изненадващо изключение, – след като новината за нашето пристигане се разлетя като семена от глухарчета на вятъра.

Виан Роше се е върнала, казваха те. Виан Роше най-накрая си е у дома...

Но това е абсурдно. Аз имам дом. Той е закотвен на Елисейския пристан. Вече не принадлежа на това място, както не принадлежах и преди осем години, когато пристигнахме с Анук. И все пак...

– Би било толкова лесно – рече Гийом. – Може да ремонтирате стария магазин за шоколад. Малко боя, всички можем да се включим...

Зърнах искра в погледа на Анук.

– Трябва да видите лодката ни в Париж – казах аз. – Точно под "Пон дез Ар", а сутрин цялата река е покрита с мъгла, точно като Тан.

Искрата изчезна, скрита под дългите мигли.

– Гийом, трябва да дойдеш да ни видиш.

– О, прекалено стар съм за Париж – усмихна се той. – А и Пач е свикнал да пътува в първа класа.

Гийом Дюплеси е един от малкото, които не вярват, че Рейно е виновен.

– Това е просто злобен слух – твърди той. – Защо Рейно би изгорил едно училище?

Жолин Дру беше сигурна, че знае причината.

– Заради нея, ето защо – отсече тя. – Жената с бурка. Жената в черно.

Анук и Розет бяха излезли навън и тупаха прашен килим с две стари метли. Синът на Жолин, Жано, беше с тях – момче на възрастта на Анук, което помня от дните на стария магазин за шоколад. Двамата с Анук бяха добри приятели въпреки заядливата му майка.

– Коя е тя? – попитах аз.

Жолин повдигна вежди.

– Изглежда е вдовица, сестрата на Карим Бенчарки. Познавам Карим – много е мил, – работи в спортната зала в Ле Маро. Но тя е различна. Нападателна. Надменна. Казват, че мъжът ѝ се развел с нея.

– Искаш да кажеш, че не знаеш? – учудих се аз, защото Жолин е една от най-ревностните клюкарки в Ланскене. Трудно ми е да повярвам, че не е разкрила всяка малка подробност относно новодошлата още щом жената се е преместила тук.

Жолин сви рамене.

– Ти не разбираш. Тя не разговаря с никого. Не е като другите магриби. Не знам дори дали говори френски.

– Не си се опитвала да разбереш?

– Не е толкова лесно – отвърна Жолин. – Как започваш разговор с някого, който никога не си показва лицето? С някои от жените в Ле Маро имахме приятелски отношения. Преди Каро ги канеше в къщата си на чай. Хората си мислят, че ние сме просто селяни, но тук сме много мултикултурни. Ще се изненадаш, Виан. Дори започнах да ям кускус. Знаеш ли, наистина е много здравословно и не напълняваш толкова, колкото си мислиш.

Усмихнах се скришом. Жолин Дру и Каро Клермон си въобразяват, че могат да навлязат в една култура, защото им харесва да ядат кускус. Представям си събиранията на чай в къщата на Каро: разговорите, дребните сладкиши, порцеланът, среброто, канапетата. Добронамерените дискусии, които целят да насърчават entente cordiale. Потреперих при мисълта.

– Какво се случи? – попитах аз.

Жолин направи физиономия.

– Спряха да идват, когато жената се нанесе. Тя носи само неприятности. Ходи със забулено лице и кара хората да се чувстват неудобно. А на жените им дай да се конкурират. Стана мода. Всички започнаха да носят покривала. Е, може би не всички, но нали знаеш. Очевидно това подлудява мъжете. Кара ги да гадаят какво има отдолу. Разпалва въображението. Разбира се, това не се понрави на Рейно. Той винаги се е придържал към миналото. Не може да се справи с мултикултурна Франция. Чу ли за шумотевицата около джамията? И след това с минарето? А после, когато тази жена отвори училището... – поклати глава Жолин. – Сигурно не е издържал. Само това мога да кажа. Няма да е за първи път.

– Колко ученици имаше там? – попитах.

– О, може би около дузина. Един бог знае на какво ги е учила. – Тя раздразнително приведе едното си рамо. – Тези бурки не искат да се смесват с нас. Смятат, че ще ги покварим с нашите разюздани нрави.

Или просто им е омръзнало да бъдат покровителствани и разбирани погрешно, помислих си, но не казах нищо.

– Има ли дъщеря? – попитах.

Жолин кимна.

– Да, горкото мъниче. Никога не си играе с нашите деца. Не говори с никого.

Погледнах през прозореца натам, където Анук и Жано използваха метлите за бой с въображаеми мечове, а Розет дюдюкаше окуражително. Тъй като отдавна живеем и пътуваме по този начин, с дъщеря ми сме срещали повече различни хора, отколкото който и да е в Ланскене. Научили сме се да виждаме отвъд пластовете, в които крием себе си. Никабът – или както Жолин грешно го нарече бурката – е само плат. И все пак в очите на хора като Жолин покривалото притежава силата да превърне една обикновена жена в обект на подозрение и страх. Дори Гийом, обикновено толкова толерантен, почти нямаше какво да каже в защита на жената от някогашния магазин за шоколад.

– Винаги вдигам шапка за поздрав, когато я срещна – обясни той. – Така ме научиха, когато бях момче. Но тя не казва дори "здравей", даже не ме поглежда. Грубо е, мадам Роше, откровено грубо. Не ме интересува кой какъв е, винаги се старая да бъда учтив. Но когато някой дори не ме поглежда...

Разбирам. Сигурно е трудно. Но аз нямам морално превъзходство, на което да се облегна. От години бягам от Мъжа в черно, тъй като виждам само страха на майка си и черното расо на една враждебна вяра. От години съм като Гийом и останалите, заслепена съм от предразсъдъците си. Едва сега виждам истината: че моят Мъж в черно е просто човек, уязвим като всеки друг. Дали Ланскене със своята Жена в черно е по–различен? И дали под своето покривало и тя като Рейно не се нуждае от помощ?