Праскови за кюрето

Десета глава

Четвъртък, 19 август

Прекарах деня в градината си, мъчейки се да забравя случилото се сутринта в стария магазин за шоколад. Вече бях предупредил Люк Клермон да не идва, както се бяхме уговорили, понеже онази Бенчарки сама ще се оправя с ремонта, но той май се досети какво се е случило.

Проклета жена. Проклето момче. Новината сигурно вече се е разнесла из цялото село. Не след дълго и отец Анри Льометър ще я научи и ще разкаже всичко на епископа. И после ще е въпрос на време да ме преместят в друга енория или по-лошо, може дори да ме принудят завинаги да напусна църквата.

Затова до края на деня копах под горещото слънце, спирах през два часа да си почина и да пийна студена бира, но макар че тялото ми беше изморено, когато приключих работа, съзнанието ми беше толкова превъзбудено, колкото и в самото начало.

Напоследък не спях добре. Честно казано, никога не съм спал добре. Сънят идваше все по-трудно и често се събуждах в четири или пет сутринта, плувнал в пот и по-изтощен от когато и да било. Понякога физическото натоварване помага, но този път, макар да бях болезнено изморен, съзнанието ми беше будно и гъмжеше от мисли.

В един през нощта престанах да се мъча да заспя и реших да изляза да се разходя. Май бях прекалил с бирата. Така или иначе главата ме цепеше. Нощта беше прохладна и примамлива.

Облякох се набързо – фланелка, джинси. (Да, имам джинси – за работа в градината, за риболов и физически труд.) Никой няма да ме види. Кафенето беше затворено, освен това жителите на Ланскене стават рано и си лягат рано.

На улицата беше тъмно. Уличните лампи са рядкост в Ланскене. В Ле Маро пък изобщо няма, затова от другата страна на моста се виждаха само няколко светлинки по къщите. Повече, отколкото очаквах. Може би тези хора си лягат късно.

Поех надолу към моста. Край реката е по-прохладно. Там има каменен парапет, който дори много след залез още пази топлината на слънцето. Под него реката издава поредица от тихи ясни звуци, почти ударни, като изпод клавишите на сложен музикален инструмент.

Поспрях, чудейки се дали да мина по моста. Не бях добре дошъл в Ле Маро. Карим Бенчарки ясно ми даде да го разбера. Но въпреки това Ле Маро ме привличаше. Може би заради реката.

Внезапно от далечния бряг на Тан чух звук. Силен плисък, все едно цопна дънер. Главата ми още не беше съвсем бистра, а отсрещната страна на моста бе тъмна. Мина малко време, преди да разбера, че във водата има човек.

– Има ли някой? – провикнах се.

Никакъв отговор. Хрумна ми, че може някой просто да си прави нощно къпане, сигурно магриби, комуто няма да допадне намесата ми. От друга страна, може пък дете да си е играло прекалено близо до водата...

Хукнах към другия край на моста, където Тан е най-дълбока. Запитах се дали не съм си го въобразил от умора. Но после за миг мярнах размазано лице – появи се и пак изчезна...

Изритах обувките си и скочих от моста. Опитен плувец съм, но въпреки това студената вода ме пресече и изплувах на повърхността за глътка въздух. Течението, което изглеждаше толкова спокойно от парапета на моста, демонстрира учудваща сила, която заедно с всякакви отломки – пръчки и листа, пластмасови шишета, цигарени фасове, торбички и всякакви боклуци – ме задърпа към дъното.

Притаих дъх и последвах течението. Нямаше и следа от фигурата, която бях зърнал. Гмурнах се, но беше твърде тъмно. Излязох на повърхността задъхан, пак се гмурнах.

Потърсих под повърхността, плъзгайки ръце във водата със съзнанието, че разполагам с броени секунди, преди жертвата... която и да бе тя... да бъде отнесена и да изчезне завинаги. Давах си сметка, че положението е почти безнадеждно, но въпреки това трябваше да опитам.

Отче, малко ме е срам да призная, че дори не ми хрумна да се помоля. Ръката ми награби нечия коса, после шепа плат и издърпах жената нагоре, оставяйки течението да ни отнесе малко по-надолу, над скалите и щръкналите парчета дърво, зловещо притаени точно под повърхността, докато най-накрая не стигнах брега и не я изтеглих на едрия крайбрежен пясък...

Градските хора често забравят колко ярка е лунната светлина. На място без улично осветление дори полумесецът е достатъчен, за да различиш чертите на нечие лице. Установих, че е девойка, когато смъкнах шала, скриващ лицето ѝ. Веднага я познах – толкова често я виждах на площада, когато беше по-малка, да играе футбол с момчетата, облечена с джинси и възширока спортна фланелка. Разбира се, сега беше с няколко години по-голяма, лицето ѝ беше съвсем бледо на лунната светлина, очите ѝ бяха затворени, не дишаше. Единствената искрица живот идеше от мъничка диамантена обеца, проблясваща на едната ѝ ноздра.

Беше Алиса Махджуби, по-малката дъщеря на Саид, просната мъртва на речния бряг в два часа посред нощ.