Праскови за кюрето

Девета глава

Четвъртък, 26 август

Слънцето беше ниско. Скоро щеше да залезе. Почти беше време да изпратим Мая до дома ѝ. Бях обещала да занеса и сладкиш, както и да заведа Алиса да види дядо си. Сбогувахме се с останалите. Алиса отново си върза хиджаба.Докато се разделяхме с другите, забелязах как Анук и Жано се споглеждат – имаше нещо ярко в цветовете им, обещание за бъдещи тайни. Приготвихме кутия с шоколадови бонбони и току-що изпечения сладкиш и се запътихме към къщата на семейство Ал-Джерба.

Алиса мълча по целия път. Анук също мълчеше и проверяваше мобилния си телефон за съобщения. Мая и Розет припкаха отпред и играеха някаква шумна игра, в която имената Бам и Лиско се повтаряха често-често. Виждах Бам съвсем ясно – подскачаше постоянно по застлания с обли камъни булевард, – обаче въпросният Лиско още не се беше появил. Вероятно Мая го виждаше. Запитах се дали е видим и за Розет.

Пристигнахме в къщата със зелените капаци и аз почуках. Отвори ни майката на Мая. Беше с жълт хиджаб, джинси и копринена туника. Красивото ѝ лице грейна, като ни видя.

– Виан носи сладкиши – радостно избъбри Мая. – Заедно ги направихме. Аз помагах!

Ясмина се усмихна.

– Радвам се, че всички сте тук. Тъкмо приготвях вечерята. Влизайте! – Каза нещо бързо само на Алиса, която кимна и тръгна нагоре по стълбите. – Моля, заповядайте, ще направя чай. Майка ми и сестра ми са тук.

Последвахме я в предната стая, където Фатима и Захра седяха заедно с Оми върху възглавнички на пода. Захра беше загърната с кафява джелаба и носеше обичайния си хиджаб. Фатима шиеше. Когато влязохме, Оми вдигна поглед с толкова различно изражение от обичайната си съсредоточена палавост, че изведнъж се усъмних дали старият Махджуби не е починал.

– Какво има? – попитах.

– Надявах се Дуа да е с вас – сви рамене Оми.

– Не е, съжалявам – поклатих глава.

– Майка ѝ я е отвела – додаде Фатима. – Карим е съсипан.

– Така ли? – попитах. – Нямах представа, че са толкова близки.

Не споменах посещението на Карим в къщата на Арманд, но Захра явно беше усетила нещо в тона ми, защото ме изгледа изпитателно. Фатима не забеляза, а обясни:

– Карим е всеотдаен към Дуа.

Оми изсумтя презрително.

– Затова не ѝ говори и дори не я поглежда, ако се случи в стаята. – Изгледа предизвикателно Фатима. – Теб може и да те върти на пръста си, но тази жена не е, каквато се представя.

– Оми, моля те – намеси се Захра. – Стига клюки.

Оми не ѝ обърна внимание.

– Знам ги аз тези работи. Може и да съм стара, но не съм сляпа. Казвам ви, че тази жена е първата съпруга на Карим, а Дуа е тяхна дъщеря.

Побързах да се намеся:

– Донесох ви нещо да се почерпите. Направих сладкиш с праскови. Надявам се да го опитате, когато може.

– Аз веднага ще го опитам – заяви Оми.

– Оми, моля те...

Поднесох ѝ кутията. Тя надникна вътре.

– Значи това е твоето вълшебство, Виан – отбеляза Оми.

– Ухае като поляните с цветя в джаннат. – Усмихна се на Розет с костенурчата си усмивка. – И ти ли помогна да изпечете сладкиша, малката?

– Всички помагахме – обади се Анук. – Аз правя шоколад от петгодишна.

Усмивката на Оми стана още по-широка.

– Е, ако и това не накара стареца да слезе...

– Ще дойде – оповести Мая. – Помолих моя джин да излекува дядо.

– Така ли? – изненада се Оми. – Значи си имаш джин?

Мая кимна оживено.

– Обеща да ми изпълни три желания.

– Розет си има въображаем приятел – намесих се. – Мисля, че и Мая иска същото.

– А, разбирам. И сега какво? Чакай да помисля. Може би ще те превърне в принцеса. Или мен отново ще ме направи млада и слабичка. Или ще ти даде вълшебно килимче от мънички пеперуди, с което да можеш да летиш навсякъде по света, без да ти трябва паспорт...

Мая я изгледа строго.

– Това са глупости, Оми.

Старицата се изкиска.

– Добре, че ти ми наливаш ум в главата.

Сякаш като опровержение на песимизма на Оми след по-малко от десетина минути на вратата се появи старият Мохамед Махджуби – стори ми се съсухрен, но беше облечен с бялата си джелаба и шапката си топи. С него беше и Алиса – с бистър поглед, облекчена.

Щом ме видя, старецът наклони глава.

– Ассаламу алейкум, мадам Роше. Благодаря ви, че отново доведохте Алиса. – Протегна ръка към Алиса, тя я пое и той тихичко ѝ заговори на арабски. После се обърна към всички в стаята на френски със силен акцент: – Вчера говорих с внучката си. Тя обеща да помисли над думите ми. А днес, алхамдуллила е решила да се върне заедно с мен вкъщи. Животът е твърде кратък и времето е твърде ценно, за да го пилеем за глупави кавги. Утре ще поговоря със сина си. Каквото и да се случи помежду ни, аз все още съм му баща.

– По лицето му пробяга сянка от усмивка. – А ти, моя малка Мая, ти какво прави днес?

– Правихме сладкиши. Вълшебни, за да се оправиш.

– Разбирам. Вълшебни сладкиши. – Усмивката му грейна по–силно. – Не го казвай на чичо си Саид. Кой знае защо си мисля, че той няма да одобри.

– Надявам се да останете за ифтар – покани Фатима нас, останалите. – Приготвили сме предостатъчно храна. Добре дошли сте.

Разположихме се върху пъстрите възглавнички: мъжете от едната страна, жените от другата. Медхи ал-Джерба се присъедини към нас заедно със съпруга на Ясмина, Исмаил, който много прилича на брат си Саид, само че няма брада и е със западни дрехи. Мохамед отправи молитвите. Алиса беше притихнала, но изглеждаше доволна. Забавлявах се да наблюдавам как Мая учи Розет да се храни правилно – ето така правим ние, Розет, и седи върху възглавницата с изпънат гръб, – а Бам също изпълняваше инструкциите ѝ и комично изпъваше гръб, блестейки някъде в тъмното.

Започнахме с фурми, традиционния начин за прекратяване на поста по време на Рамазан. Последва хариса и супа с розови листенца, палачинки бигрир, кускус с шафран и пикантно печено агнешко. За десерт имаше кайсии и бадеми, рахат локум и ориз с кокос. После на всички поднесоха сладкиша и шоколада.

Мохамед Махджуби хапна малко, но прие поднесеното му от Мая парче сладкиш.

– Трябва да изядеш едно, джиддо. Двете с Розет помагахме да ги изпечем.

Той се усмихна.

– Разбира се, как не? Особено щом са вълшебни.

Оми нямаше никакви колебания. Липсата на зъби не я безпокоеше, тя просто оставяше шоколада да се разтопи.

– Това е по-вкусно от фурмите – оповести старицата. – Дайте ми още едно парче.

Разбира се, няма никакво вълшебство. Но храната, приготвена с любов, има специални свойства. Всички хвалеха трюфелите и не след дълго сладкишът също свърши.

Мохамед вече изглеждаше изморен и съобщи, че отива да си легне.

– Лека нощ. Денят беше дълъг. А утре ни чака още един – погледна той многозначително Алиса.

– Но още е рано – възрази Мая. – А ти обеща да поиграем на дама...

– Почти полунощ е – заяви Оми. – А и вълшебството може само толкова. Старите хора лесно се изморяват.

– Ти не си изморена – не се предаде Мая.

– Аз съм непобедима.

Мая се позамисли над думите ѝ.

– Трябва ни котаракът – каза тя накрая. – Хази отново ще направи дядо щастлив. Ще помоля моя джин да се погрижи.

– Помоли го – усмихна се Ясмина.

Докато Ясмина слагаше Мая да си легне, Захра отиде да приготви ментов чай и аз се вмъкнах при нея в кухнята и оставих другите да си говорят в съседната стая. Тя свали никаба си, докато правеше чая, и аз забелязах притесненото ѝ изражение.

– Още се тревожиш за Инес.

– Явно съм единствената – сви рамене тя.

– Мислиш ли, че ѝ се е случило нещо?

Отново сви рамене.

– Кой знае? Може би просто ѝ е омръзнало всички да клюкарстват.

– Вярваш ли, че тя е първата съпруга на Карим?

– Знам, че не е – поклати глава Захра.

– А вярваш ли, че му е сестра? – попитах.

Тя ме погледна.

– Знам коя е, но нищо не мога да кажа.

Чаят беше силен и ароматен. Захра го прави с прясна мента, две щедри шепи, които попарва в украсена сребърна кана, толкова голяма, че можеш да я вдигнеш само с две ръце. От оформения като розова пъпка чучур се издигаше пара като дух от анимационно филмче.

Това ме накара да се замисля за джина на Мая. Дали Мая виждаше своето животно приятел, както Анук и Розет виждаха техните? Трябва да призная, че съм малко изненадана, задето все още не съм го зърнала. Представите на децата са много силни, а аз от край време съм чувствителна. Но сега, в парата, долових следи от още нещо – нещо като скреж по замръзнал прозорец. Приближих се мъничко. Уханието на мента обгърна и двете ни.

– Моля те, Захра, искам да помогна – казах и съвсем деликатно се пресегнах – не с ръце, а с мислите си. С този номер понякога постигам прозрения, но в повечето случаи ми носи само нюанси и отражения.

Кошница червени ягоди, два жълти чехъла, гривна от черни нефритени мъниста, женско лице в огледало. Чие е това лице? Виждала ли съм го преди? Или е лицето на Жената в черно? Ако е така, тя е още по-красива, отколкото се говори. И е млада, невероятно млада, притежава неосъзнатата арогантност на младостта, има вид на човек, който не вярва, че ще остарее, ще умре или ще се откаже от илюзиите си. Анук изглежда така. Някога аз също.

Помъчих се да придам форма на уханната пара, да я вчеша с пръсти. Нейният мирис на късно лято беше сладко носталгичен и бистър. Отново видях картите на майка си, представих си ги. Кралицата чаши, Рицарят чаши, Любовниците и Кулата...

Кулата. Ударена от мълния и порутена, изглежда твърде крехка, та изобщо да е била някаква твърдина. Тънък като парче стъкло връх, декоративен, без прозорци. Кой – или какво – е Кулата?

Тук имаме две кули. Едната е камбанарията на "Сен Жером" – варосаният дундест правоъгълник с късичкия му шпил. Втората е минарето, вече неизползваният комин, увенчан със сребрист полумесец. Коя е Кулата от картите? Църковната камбанария или минарето? Коя е ударената от мълния? Коя ще остане и кое ще се срути?

За трети път се помъчих да разчета парата. Уханието на мента се засили. И отново видях как Франсис Рейно крачи по брега на реката, потънал в размисъл, с раница в ръка и приведен срещу дъжда. В краката му имаше нещо – скорпион, черен и отровен. Той го вдигна. И аз си помислих: ако Инес е скорпионът, възможно ли е Рейно да е биволът? И ако е така, вече прекалено ли съм закъсняла, за да спася и двамата от удавяне?

Захра ме наблюдаваше внимателно.

– Какво правиш?

– Опитвам се да разбера – отговорих. – Приятелката ти е изчезнала. Моят приятел също. Ако знаеш нещо, което може да помогне...

– Не знам – отговори Захра. – Това е война. Съжалявам, че и ти се оказа въвлечена.

– Каква война? – погледнах я.

Тя сви рамене и отново върза воала пред лицето си. Зад него цветовете ѝ подскачаха и танцуваха.

– Война, която ние никога не можем да спечелим, война между мъже и жени, стари и млади, любов и омраза, Изток и Запад, толерантност и традиция. Никой не я иска всъщност, но война има. И никой не е виновен. Ще ми се нещата да стояха другояче. – Тя ми подаде сребърна лъжичка. – Вземи това. Аз ще донеса чашите.

– Захра. Почакай. Ако знаеш нещо...

Тя поклати глава.

– Трябва да се връщам. Съжалявам за приятеля ти.