Праскови за кюрето

Пета глава

Сряда, 25 август

Докато излезем от къщи, стана почти обяд. Донякъде заради Розет, която след като ми помогна с трюфелите, искаше да ми помогне и да ги разнесем: крачеше пред мен с червените си гумени ботуши, цапаше във всяка локва и пееше с пълно гърло: Бам бам БАМ, бам бадда–Бам! Анук остана вкъщи с Алиса, а аз се помъчих да обуздая немирните си мисли.

Борех се с изкушението да звънна на Рижия. Нищо повече не би могъл да ми каже. Освен това, ако подозренията ми бяха верни, аз – а не Рижия или Жозефин – бях виновна за тази връзка. Майка ми беше права, не биваше да обвързвам живота си с един мъж. Изобщо нямах нужда от Рижия. Не биваше да се намесвам.

Вятърът губеше силата си. Но дъждът продължаваше да се сипе безмилостно. Днес е топъл, благ и топъл като майчино мляко. Мисля си за Инес Бенчарки, за Соня и за убеждението на Алиса, че онази жена е любовница на Карим. И аз ли съм това за Жозефин? Скорпион, вещица, отровила живота ѝ?

Знам, че трябва да си замина още днес. Трябва да се прибера у дома, докато още мога. Но не е ли прекалено късно?

Вече съм твърде обвързана с живота на Ле Маро. Не мога да изоставя Алиса, остава и проблемът с Инес Бенчарки. Освен това обещах да помогна на Рейно да спаси репутацията си. За по-малко от две седмици се забърках с половин дузина тайни: от скривалището на Дуа до факта, че Оми се тъпче със сладкиши насред Рамазан. Само че в Ланскене е така. Селото изглежда толкова безобидно с разкривените си малки къщи и ружите по стените. Но това е само примамка за нищо неподозиращите. Като росянката, която примамва мушицата със сладките си власинки, Ланскене ме привлича и ме задържа тук, създава връзки...

Когато влязох в Ланскене, Пилу ловеше риба от моста. Влад беше с него, и двамата бяха мокри до кости, но с типичното за момчетата и кучетата нехайство явно не даваха и пет пари.

– Направих шоколадови бонбони – оповестих. – Искаш ли да опиташ?

Пилу се ухили. Имаше най-очарователната усмивка, но въпреки новите неща, които научих, не мога да съзра в него Рижия. Има очите на майка си обаче и нейната неукротима енергия, но без нейната несръчност. Умно и щастливо момче, но ако подозренията ми са верни, ще се окаже, че съм откраднала баща му.

За него избирам трюфел от млечен шоколад.

– Мисля, че тези ще ти харесат най-много.

Не казах, че любимите му ще са моите блокчета с ягоди и черен пипер, защото нямам времето и продуктите да направя специален шоколад за всеки. Но всички момчета обичат най-много млечен шоколад. Той изяде бонбона с шумно одобрение под нетърпеливия поглед на Розет.

– Ау, страхотни са! – възкликна той. – Наистина ли ти си ги правила?

– Такава ми е работата – усмихнах му се. – Майка ти вкъщи ли е?

– Не знам. Май отиде да види кюрето. – Пилу се ухили на изненаданото ми изражение. – Носи му шоколадови кифли.

– Шоколадови кифли ли?

Знам, че Жозефин и Рейно почти са преодолели различията си, но дори мисълта, че старата ми приятелка носи на свещеника закуска, ми се струва озадачаваща, както и че кюрето насърчава опитите ѝ за сближаване. По-скоро Каро би направила подобно нещо – преди пожара в училището де. Но сега...

Изведнъж си дадох сметка, че не съм виждала Рейно от неделя вечер. Миналата седмица се отбиваше всеки ден да ни донесе хляб от пекарната. Допусках, че през последните три дни дъждът му е пречел да прави сутрешната си разходка. Сега си спомних какво бях прозряла, докато приготвях бонбоните – онова видение как Рейно крачи сам...

– Той добре ли е? – попитах Пилу.

– Не бива да казвам – отговори момчето.

– Какво не бива да казваш?

Пилу вдигна рамене.

– Май се е сбил. С някакви хора от Ле Маро. Дуа казва, че там има лоши хора. Хора, които го обвиняват за пожара. Както и да е, кюрето не излиза от къщи. Поне докато нещата се поуспокоят.

Това обясняваше всичко.

– О, разбирам. Може да му занеса малко бонбони.

До края на следобеда изпълнявах дадените обещания. Кутия с трюфели за Нарсис, който щедро ни подаряваше плодове и зеленчуци. Още една за Люк, който ни даде къщата си и без когото може би изобщо нямаше да дойдем. Трета кутия за Гийом със строго нареждане да не дава бонбони на кучето си. След всяко следващо посещение власинките на росянката пристягат още по-силно двете ни с Розет, става ни все по-трудно да си тръгнем, обгърнати от сладостен пашкул.

Тук ми харесва, каза ми Розет на езика на знаците.

Разбира се, че ѝ харесва. Толкова е успокоително. Различно е от Париж с неговите предградия и безликите тълпи.

Може ли да останем? Може ли и Рижия да дойде?

О, Розет. Какво да направя?

Стигнах в "Кафе дьо Маро" точно когато църковната камбана удари четири. Жозефин беше зад бара и ни посрещна с горещ шоколад. Изглежда се зарадва да ни види, но в цветовете ѝ имаше още нещо, което ми подсказа, че тя се чувства неудобно. Подадох ѝ кутия с трюфели – от черен шоколад, оваляни в бял, които наричам "лицемерите".

Тя опита един.

– Превъзходни са! Не си изгубила уменията си. Представи си какво би могла да направиш само ако... – Тя отхапа края на фразата толкова яростно, че чух как зъбите ѝ изтракаха.

Ако какво? Ако се установя тук за постоянно? Това ли се опита да каже? И защо тази мисъл толкова я притесни?

– Просто поддържам занаята – усмихнах се. – Освен това си помислих, че ще ти е приятно да ги опиташ.

Кафенето не беше пълно, бяха заети само няколко маси. Видях Мари-Анж да наднича от мънистената завеса зад бара, към задната стаичка. Изпих шоколада си. Хубав беше. Не колкото моя, но въпреки това...

Жозефин хвърли поглед към мънистената завеса, откъдето Мари-Анж настойчиво я викаше.

– Извинявай, Виан, но ще вървя. Трябва да се погрижа за нещо.

– Нещо не е наред ли?

Тя поклати глава. Усмивката ѝ беше повърхностно сияйна и криеше неловкостта ѝ.

– Не, не, моля те, допий си шоколада. На нали знаеш как е... винаги има толкова работа...

Отново огледах спокойното кафене. Двама младежи пиеха ментова лимонада, Поату хапваше следобедната си закуска, преди отново да отвори пекарната, Жолин Дру и Бенедикт Ашрон пиеха черно кафе и зяпаха улицата. Никой не ми продума, но усещах как наблюдават Розет, която се скри под масата да си играе с Бам, надавайки тихи възгласи. За миг се зачудих дали Розет е причината за смущението на Жозефин – някои хора се чувстват неловко, изправени пред нещо необичайно, а явно Жолин и Бенедикт бяха притеснени от детето...

Или беше заради баща ѝ?

Поднесох им кутията с бонбони.

– Опитайте от моите "лицемери". Личи си, че са ви любимите.

Жолин пламна.

– Аз... аз не ям шоколад.

Бенедикт ме изгледа надменно. Безцветна блондинка със захаросана усмивка и прекалено много аксесоари, тя се мисли за естествената наследничка на Каро Клермон.

– Тук повечето жени не ядат шоколад – осведоми ме тя. –Трябва да се грижим за фигурата си, нали?

– Да, нали? – усмихнах се.

Цветовете ѝ проблеснаха в жлъчно зелено. Под масата Розет запя със странното си птиче гласче.

– Какво сладко момиченце имате! – възкликна измамно сладникаво Бенедикт. – Жалко, че не говори.

– О, говори понякога – уверих я. – Само когато има какво да каже. Де да бяха всички като нея.

– Извинете, мадам. – Глас зад гърба ми. Обърнах се и познах Шарл Леви, който живее в долната част на "Рю де Фран Буржуа", недалеч от къщата на Рейно. Не беше сред редовните ми клиенти, но въпреки това е приятен човек, винаги спретнат и добросъвестен. До него стоеше Анриет Муасон, много възрастна дама, която познавах от шоколадовите си дни. В ръката си държеше розов котешки нашийник, украсен с метална табелка с формата на сърце, и имаше притеснен и озадачен вид.

– Можете ли да ни помогнете? – попита Шарл. – Търсим кюрето Рейно.

– Но днес е сряда – обади се Жолин. – Знаете, че не е тук в сряда.

Шарл Леви я измери с поглед.

– Не, не отец Анри – поправи я той. – Търся отец Рейно.

Жолин повдигна едната си прекалено оскубана вежда.

– Рейно ли? Че за какво ви е? Всички знаят, че той е луд.

– На мен ми се стори съвсем с всичкия си, когато разговаряхме в неделя – отбелязах.

– Е, Каро го е видяла вчера. Според нея започнал да се размеква. Било само въпрос на време. От край време си е такъв, нали разбирате.

Шарл отново я пренебрегна и се обърна към мен:

– Струва ми се, че сте приятели с мосю кюрето. Разговарях с него за котарака си. За моя Ото, когото госпожа Муасон отчасти е осиновила. Обичам котарака си, мадам. Но кюре Рейно ми помогна да разбера, че може би нейната нужда е по-силна от моята. Само че Ото е изчезнал и мадам Муасон подозира мен.

Анриет го изгледа насмешливо.

– Моят Тати никога не бяга.

– Той е котарак – напомни ѝ Шарл. – Разбира се, че бяга. Ако го наричахте с името му, което разбира и на което откликва...

– Ото е швабско име – презрително се тросна Анриет.

– Дядо ми беше германец – поясни Шарл.

Анриет изсумтя подигравателно.

– Нищо чудно, че котаракът не иска да стои при вас. Сега остава да кажете, че сам си е тръгнал!

Тя вдигна розовата каишка и аз забелязах, че на металната табелка е гравирано името ТАТИ.

– Намерих я до реката – каза Анриет. – Моят Тати обича каишката си.

– До реката ли? – намръщих се. – Дали случайно Ото – или Тати – не е черен котарак с малко бяло петънце отстрани на нослето?

– Видели сте го! – възкликна Шарл.

– Така ми се струва. Обаче в Ле Маро е известен като Хазрат и си пада по кокосовите сладки.

Анриет нададе вой:

– Не! Ле Маро? Онези магриби! Котаракът не е в безопасност там. Тия хора ще направят котешки кебап от моя Тати...

Уверих я, че Тати е почетен гост, и обещах скоро да донеса вести от него. Анриет не се успокои напълно, но се съгласи да хапне един трюфел. Шарл се присъедини към нея и седна едва след като самата тя бе удобно настанена.

– Благодаря ви, мадам Роше – каза той тихо, за да не го чуят Жолин и Бенедикт. – Потърсих кюрето в дома му, но той вече не разговаря с никого, дори през процепа за писма...

– През процепа за писма ли?

– О, да. Приемаше изповеди. Вече не му позволяват да го прави в църквата. Сега отец Анри се разпорежда.

– Този perverti! – възкликна Анриет. – Знаете ли, че когато за последен път ходих в църквата, той се криеше в изповедалнята? Дори беше облечен като свещеник!

– Отец Анри е свещеник! – напомни ѝ Шарл.

– Не вярвам, че биха допуснали такъв perverti като него! – удиви се Анриет.

Шарл си взе още един бонбон, явно за да си успокои нервите.

– Виждате ли я каква е? – прошепна ми той. – Колкото по-бързо намерим Ото, толкова по-добре. Той някак я успокоява.

Ала думите им отново бяха разбудили съмненията ми. Нещо не беше наред с отец Франсис Рейно. Стои си у дома, защото се страхува да не го нападнат, приема изповеди през процепа за писма, явява ми се в шоколадовите изпарения, държи се толкова странно, че Каро Клермон разпространява слух, че е изгубил ума си...

Взех Розет и Бам, и каквото беше останало от бонбоните. Безпокойството, което ме гризеше, вече бе станало нетърпимо. Тръгнах към къщата на отец Рейно по "Рю де Фран Буржуа" и похлопах на вратата му. Никакъв отговор. Кепенците на прозорците бяха отворени. Надникнах вътре, но нямаше и следа от човешко присъствие. Отново почуках на вратата. Нищо. После завъртях топката на вратата.

Не беше заключено. Което само по себе си не беше учудващо.

В Ланскене почти няма престъпления, дори сега повечето хора не си заключват вратите. Имало един крадец преди години, така ми разказа Нарсис. Братовчед на Ашрон, струва ми се, но откакто го заловили, не е имало друг.

Къщата беше празна. Веднага си личеше. Шумът вътре беше едва доловимо по-различен. Усетих лек мирис на препечена филийка и на непроветрявани от предния ден помещения. Влязох в спалнята и видях леглото с прилежно свалени чаршафи и натрупани върху матрака възглавници. Всичко беше педантично подредено, чисто и спретнато. Растенията бяха полети неотдавна, в кухнята нямаше мръсни съдове, пластмасовата купа в мивката беше грижливо обърната наопаки. В мокрото помещение намерих пералнята пълна с току-що изпрано пране: още ухаеше свежо, явно беше изпрано по някое време сутринта. Банята беше гола като кухнята, нямаше кърпи, нямаше паста за зъби...

Възможно ли беше Рейно да е заминал?

Върнах се отново в дневната, където Розет си играеше тихичко. Единствените признаци на живот в къщата бяха звуците от нейната игра и тиктакането на часовника. Някои хора оставят частица от себе си в дом, който някога са обитавали, но тук нямаше и следа от Франсис Рейно – нито стъпка, нито сянка, нито дори призрак.

– Къде е отишъл? – попитах на глас.

Розет вдигна поглед и нададе възглас.

– Бам! – Покана за игра.

Поклатих глава.

– Не сега, Розет. Мисля. Къде може да е отишъл, без да ни каже?

Реката, показа ми със знаци Розет веднага, сякаш отговорът беше очевиден. Реката. Смразих се от тази мисъл. Придошла след едноседмичните дъждове, тя ставаше опасна. Нали и старият Махджуби ме беше предупредил, че е опасна? Връхлетя ме тревожно видение на Рейно, стъпил на парапета и вперил поглед към водата.

Нима Каро имаше право? Дали Рейно не беше преживял нервен срив? Възможно ли беше стресът от последните няколко седмици да го е тласнал към самоубийство? Със сигурност не. Той не е такъв. Но все пак...

Хората се променят, дочух шепота на майка си в тъмното. В крайна сметка ти се промени, нали? Ти и Рижия, и Жозефин...

После прозвуча гласът на Арманд: Ти опита да ме спасиш, нали? Както опита да спасиш и майка си. Обаче и двете умряхме.

– Бам! – провикна се Розет. – Бам–бам, бадда–бам!

Точно така, Розет. Дай им да се разберат на тези призраци. Кажи им да ни оставят на мира. Просто Черният отан се е промъкнал в главата ми, посял е там неспокойни мисли, кара ме да се съмнявам в здравия разум. Рейно сигурно е излязъл на разходка. Ще се видим с него на сутринта. Освен това имам да разнасям още бонбони в Ле Маро: кокосови трюфели за Оми, бонбони с роза и кардамон за Фатима и дъщерите ѝ, чили за стария Махджуби, понеже стопля сърцето и вдъхва смелост. И още един пакет за Инес, завързан с червена копринена панделка. Подаръкът, който преминава през границите на всички култури, който извиква усмивка и на най-намръщеното лице, който връща годините назад и ни отвежда в по-простичко, по-приятно време. Бях се провалила при предишния си опит да се сближа с нея. Бях отишла невъоръжена и неподготвена. Този път щеше да е различно.

Този път носех любимите ѝ бонбони.