Праскови за кюрето

Четиринайсета глава

Четвъртък, 2 септември

Тази сутрин станах от леглото въпреки нарежданията на Кюсоне и неодобрението на Жозефин. Шокирах се, когато установих колко съм слаб и колко дълго време ми трябва да се приготвя. Обаче посещенията от епископа са рядкост и аз нямах намерение да го посрещам в хоризонтално положение.

Взех си душ и се облякох старателно – след известно колебание реших да си сложа старото расо, което не съм носил от години. Може да се окаже последният ми шанс да го направя, казах си, и малко се учудих на болката, която изпитах. Жозефин се беше прибрала да провери какво прави Пилу, затова отидох в кухнята да си приготвя закуска.

Жозефин ми каза, че много хора донесли храна като подарък. И не преувеличаваше – всъщност навсякъде беше пълно със съдове, кутии и консерви. Имаше яхнии, кишове, тартове, бисквити, плодове и сладкиши, бутилки вино, бурканчета със сладко, печено и тажини, кърита и супи и огромна купчина марокански палачинки. Като отворих хладилника, вътре намерих сирена, шунка, студени мезета, пастети...

Смаян от количеството и разнообразието, си направих кафе, препекох си филийка и за пръв път от седмица излязох в градината. Някой беше оплевил цветните ми лехи. Който и да го беше сторил, беше подкастрил една непокорна пълзяща роза, беше засадил десетина саксии с червено мушкато и беше привързал няколко ружи, които щяха да се прекършат.

Седнах на пейката да погледам улицата. Беше рано, тъкмо минаваше осем, и сутрешното слънце още не приличаше силно. Пееха птички, небето беше ясно, но въпреки това се страхувах. Откакто бях в Ланскене, епископът беше идвал само четири пъти, и то все по работа. Досещах се, че след като отец Анри не е успял да ми предаде посланието, епископът идва да го стори лично.

Знам, знам, нелепо е. Но аз съм свещеник, отче, нещо повече, аз съм свещеникът на Ланскене. Немислимо е ди напусна селото, както и да престана да бъда свещеник. Пи двата случая все едно да се откажа от половината си сърце. Невъзможно е.

Чух как часовникът удари без петнайсет. Епископът трябваше да дойде в девет часа. Присъдата му е неизбежна, моето решение също. Искаше ми се да походя, но болестта ме беше оставила без сили. Затова седях и все по-нещастно се ослушвах за кола по булеварда...

Вместо това видях Оми ал-Джерба да върви бавно по улицата. С нея беше Мая, която припкаше напред с онази интересна клатушкаща се походка на малките деца. Не е обичайно да срещнеш хора от Ле Маро от тази страна на моста, но научих, че след събитията от миналата седмица започнало да се случва по-често.

Мая пристигна първа и ме изгледа строго над стената.

– Значи най-сетне станахте – отбеляза. Колко обвинително прозвучаха тези три думи!

– Ами бях доста болен – отговорих.

– Джиновете не боледуват – скастри ме тя.

Явно освобождаването ми от мазето ни на йота не беше разклатило вярата на Мая в моите свръхестествени способности. Дори откритието, че съм свещеник, не я смути ни най-малко. Забоде сериозния си поглед в мен.

– Майката на Дуа умря.

– Да, Мая, съжалявам.

– Ти не си виновен – сви рамене тя. – Не можеш да оправиш всичко едновременно.

Засмях се с глас на директния отговор.

Беше странен и нещастен звук, но все пак си беше смях. Със сигурност изненада Оми ал-Джерба, която ме изгледа над зида с неохотно одобрение.

– Е, изглеждате ужасно – установи тя.

– Радвам се да ви услужа – оставих аз чашата с кафето си.

Тя направи физиономия, която взех за усмивка. Толкова е стара, че бръчките ѝ са развили собствена топография, всяка със свой собствен набор от изражения. Очите ѝ обаче, станали бебешкосини с възрастта, все още са съхранили удивителния си младежки блясък. Виан твърди, че тя ѝ напомня за Арманд и сега за пръв път разбирам защо. Оми излъчва някаква непочтителност, каквато могат да постигнат само много младите и много старите.

– Чух, че си заминаваш – каза тя.

– Не е вярно.

Каро Клермон, допускам. Обикновено следите на клюките водят до нейната врата, особено ако новините са лоши. Инстинктивният ми отговор малко ме изненада, но Оми кимна одобрително.

– Добре – рече. – Тук имат нужда от теб.

– Друго чувам.

Оми изсумтя насмешливо.

– Някои хора не знаят от какво се нуждаят, докато не го изгубят. Така да знаете, мосю кюре. Ама и вие, мъжете, се мислите за много умни, но ви трябва жена, за да ви покаже онуй, дето ви е точно под носа. – Тя се засмя и се показаха венците ѝ, розови като гумените ботушки на Мая. – Вземете си сладка – извади тя една от джоба си. – Ще се почувствате по-добре.

– Благодаря, не съм дете – отговорих.

Тя отново издаде онзи звук.

– Хм, толкова сте млад, че можете да сте ми внук – сви рамене тя и си изяде сладката сама.

– Не е ли още Рамазан? – попитах.

– Много съм стара за Рамазан, а Мая е много малка. –Намигна на Мая и ѝ подаде сладка. – Вие, свещениците, сте еднакви. Въобразявате си, че постите ви помагат да мислите за Бог, а всеки, който готви, ще ви каже, че постът те кара да мислиш единствено за храна – ухили ми се тя широко. Всичките ѝ бръчки също се усмихнаха. – Да не мислите, че Бог се интересува какво слагате в устата си? – Лапна още една сладка. – А, това сигурно е епископът ви.

Наистина се чу шум от автомобил, двойния спящ полицай на моста, боботещия двигател, докато колата шумно се придвижваше по застланите с обли камъни улици. Повечето улици на Ланскене не са правени за автомобили. Повечето местни жители са шофьори (аз самият не съм), но знаят как да управляват колите си, нежно ги прекарват по неравностите на пътя, забавят пред стария мост, забързват в далечния край на булеварда. Епископът не е запознат с особеностите на нашите улици и ауспухът на сребристото му ауди се задъхваше тревожно, когато колата спря пред къщата ми.

Епископът е на петдесет и няколко, с ъгловати рамене и челюсти, прилича повече на бивш играч на ръгби, отколкото на свещеник. Явно ходи при същия зъболекар като отец Анри, защото има почти същите зъби. Днес сутринта те са неистово бели и весели.

– А, Франсис!

– Добро утро, монсеньор! (Той обича да му казват Тони.)

– Какви официалности. Изглеждаш добре. А това... – погледна той любопитно към Оми, която преспокойно отвърна на погледа му. Изгледах я предупредително.

– Монсеньор, това е мадам Ал-Джерба. Тъкмо си тръгваше.

– Така ли? – попита Оми.

– Да – уверих я.

– Никога досега не съм виждала епископ. Мислех, че ще сте в лилаво.

– Благодаря ви, госпожо – казах. – А сега с епископа трябва да поговорим.

– О, не ни обръщайте внимание. Ние ще почакаме. – И тя седна на пейката в градината с вид на човек, готов да чака безкрайно, ако се налага.

– Извинете, но защо чакате? – попита епископът.

– Нищо особено. Просто всички искат да видят мосю кюрето отново на крака. На много хора им липсва.

– Така ли? – изгледа ме епископът. Изненадата му изобщо не ме поласка.

– О, да – категорично заяви Оми. – Новият свещеник не го биваше. Такъв като него може да работи в голям град, но не и в село като Ланскене. Уф! Трябва ти нещо повече от комитети, за да стигнеш до сърцето на селото. Отец Анри има още много да учи.

В този момент се разнесоха камбаните на "Сен Жером". Моите камбани, които призоваваха за молитва, макар да не беше денят на отец Анри.

Епископът се намръщи.

– Това не са ли...

– Да.

Камбаните биеха твърде силно, че да не им обърнеш внимание. Отидохме до края на улицата и погледнахме към празния площад. Не се виждаше жива душа, но вратата на църквата беше отворена. Камбаните продължаваха да бият. Приближих до входа. След кратко колебание епископът също влезе.

Църквата беше пълна с хора. Обикновено паството ми наброява най-много четирийсет-петдесет човека, и то на Коледа и по Великден. През останалото време съм късметлия, ако има десетина-дванайсет човека, а понякога и по-малко. Днес обаче пейките бяха пълни, отзад дори видях правостоящи. Имаше двеста човека, сигурно и повече – половината жители на Ланскене ме очакваха в "Сен Жером".

– Какво става? – попита епископът.

– Нямам представа, монсеньор.

– Мосю кюре! Радвам се, че сте добре!

Беше Пол-Мари Муска, който седеше в дъното на инвалидния си стол. До него седеше Пилу заедно с Влад на здрава каишка. До тях забелязах Жозефин, която се усмихваше така, все едно сърцето ѝ ще се пръсне. После Жорж Поату и съпругата му. Семейство Ашрон – всички до един, дори най-големият им син Жан-Луи, който обикновено не стъпва в църквата. Жолин Дру и синът ѝ Жано, Гийом Дюплеси, Жорж и Каро Клермон – Каро с обичайното си загрижено изражение, от което ми иде да ѝ извия врата. Нарсис, който взема причастие два пъти годишно, ако не забрави, но иначе почти не идва, Анриет Муасон, Шарл Леви, дори англичанинът Джей Макинтош...

Има и хора, които по основателни причини никога не са били част от моето паство. Захра ал-Джерба. Соня Бенчарки. Алиса Махджуби. Баща им Саид. Старият Мохамед Махджуби също – всички носят плодове и цветя. И разбира се, Виан Роше. А също Анук, Розет, речните хора, хора с татуировки, чорлави и небрежни, напълнили църквата ми до тавана...

И навсякъде има свещи. Стотици, хиляди свещи, всяка от които е молитва – на олтара, до купела, под статуята на свети Франциск и на Девата. Дори на Коледа няма толкова свещи, но днес, в четвъртък сутринта през септември, "Сен Жером" приличаше на катедрала.

– Радвам се, че сте добре, отче.

– Получихте ли цветята ми?

– Дано да ви хареса виното, отче.

– Ще приемате ли изповеди?

Обърнах се към епископа:

– Нямах представа...

Но монсеньор се усмихваше. В усмивката му като от реклама на паста за зъби може и да се долавяше известен хлад, но той е достатъчно добър политик, за да усеща към кого да пренасочи предпочитанията си.

– Прекрасно е да ви видя всички тук – обърна се той към селяните. – Разбира се, не притискайте отец Франсис... Сигурен съм, че той ще се съгласи да каже няколко думи.

Е, отче, никога не съм отслужвал литургия пред толкова много хора. Разбира се, не се бях подготвил, но за моя изненада думите се лееха по-лесно от преди. Не помня какво точно казах, но говорих за общността, какво означава да принадлежиш към нещо, какво означава да тънеш в мрак и да наблюдаваш светлинките от прозорците на хората, какво е да си в корема на кита и да си чужденец в непозната страна... а когато приключих, епископът си беше тръгнал.

Както би казала Виан, вятърът беше обърнал посоката си.