Праскови за кюрето

Девета глава

Сряда, 25 август

Значи ме мисли за уличница, така ли? Разбира се, наричали са ме и с по-лоши неща, но никога с такава студена преднамереност. Скорпион, казала бе Оми. Да, точно това беше Инес – отровна, отровна с цялото си същество. Оставих шоколадовите бонбони на палубата и почти хукнах обратно към булеварда. Сякаш потъвах, сякаш бях вързана за камък и потъвах в равнодушната Тан.

А ти какво очакваше, Виан?, попита глас в главата ми. В крайна сметка това е само шоколад. Второкласна, зла магия, а можеше да използваш магията на Хуракан...

Този глас, който по своята топлота толкова приличаше па гласа на майка ми. Гласът на Зози де л’Алба, който понякога се обажда в сънищата ми. Тя никога не би допуснала чувствата да ѝ попречат. Неуязвима е за ударите, а отровата сякаш просто се изтича от тялото ѝ.

Ти си слаба, Виан, там е работата, казва тя и тайничко осъзнавам, че има право. Слаба съм, защото съм прекалено загрижена какво мислят за мен хората, защото искам да се нуждаят от мен, защото дори един скорпион, чиято житейска мисия е да жили с отровното си жило, може да разчита на помощта ми...

Това чисто и просто е глупаво, заявява Зози. Всеки би си помислил, че ти искаш да бъдеш ужилена.

Вярно ли е? Заблуждавам ли се? Харесва ли ми да се провалям? Да не би желанието ми да помогна на Инес да се дължи просто на порив да се самонаранявам?

Заведох Розет обратно у дома през улици, които вече ми се струваха просмукани с презрение и враждебност. Минахме покрай спортната зала, където групичка мъже с молитвени шапки и джелаби си говореха приглушено. Разговорът им секна, докато ги подминавахме, после продължи.

У дома приготвих вечеря за всички – домашна супа и хляб с маслини, печен оризов пудинг и сладко от праскови, – но самата аз бях твърде притеснена да се храня. Пих само кафе и седнала до прозореца, наблюдавах светлините по булеварда, тъгувах за Рижия и за нашата лодка с работилничката ми за шоколад, за Нико, за майка си и за всички онези простички и познати неща, които вече не бяха толкова простички.

Рижия имаше право. Какво търсех тук? Идването ми беше грешка, ужасна, пагубна и глупава грешка. Защо изобщо си въобразявах, че шоколадът ще реши някакъв проблем? Смлените зърна от едно южноамериканско дърво, малко захар и щипка подправки. Сладостно самомнение, несъществено като шепа прах на вятъра. Арманд твърдеше, че Ланскене се нуждае от мен. Но какво друго правех, откакто пристигнах, освен да отварям врати, които би трябвало да си останат затворени?

Снощи Рижия ме помоли да се прибера у дома. Рижия, който никога за нищо не молеше. Само да беше помолил една седмица по-рано, преди всичко това. Вече е твърде късно. Нищо не се разви според очакванията ми. Доверието ми към Рижия беше накърнено, приятелството ми с Жозефин – компрометирано. Дори Рейно, на когото бях обещала да помогна, пострада. Защо останах? За да помогна на Инес? Тя очевидно не желаеше помощта ми. Ами Розет и Анук?

Честно ли беше да ги водя тук, да ги оставя да завържат нови приятелства – и може би нещо повече, – при положение че щяха да са само за кратко?

Анук се бе променила. Усещах го напоследък. Един ден беше изключително ведра, на следващия – мрачна. Цветовете ѝ бяха като есенното небе – променяха се от сиво към пурпурно и синьо, при това за секунди. Да не би да крие нещо от мен? Измъчва ли я нещо? С Анук трудно можеш да разбереш, но подозирам, че е свързано с Жано Дру. Скришните погледи, невинното изражение, постоянното писане на есемеси или висене във Фейсбук от мобилния телефон. И тази нова превъзбудена Анук, този поток от думи, това момичешко сияние, сякаш има треска. Поредната основателна причина да не оставаме. Но пък може би...

В девет часа някой потропа на вратата. Отворих и на прага се оказа Люк Клермон, задъхан и леко смутен. Нямаше нужда да разглеждам цветовете му, за да разбера, че го праща Каролин.

Той влезе, отказа поканата ми за кафе и седна край масата в кухнята. Алиса, която беше избягала горе, тихичко слезе. Разбира се, тя вече изглежда много различно с късата си коса и овехтелите джинси. Колкото и да ме уверява, че не е влюбена в Люк, за мен е ясно, че той е влюбен в нея. Лицето му грейна, като я видя, а очите му се ококориха почти както се кокори Розет.

– Не казвай на никого, че съм тук – предупреди го тя.

– Дооообре – стрелна я той с кос поглед изпод въздългия си бретон. Заекването, което Люк почти е израсъл, отново се прояви за кратко. – Махна ли се от къщи?

– Почти на осемнайсет съм – сви рамене Алиса. – Мога да правя каквото си искам.

Прочетох завист в погледа на Люк. Нямаше да му е лесно да напусне Каролин Клермон. По-голям е от Алиса и вече си има собствена къща, но сянката на майка му се простира надалеч и той още не е излязъл от нея. Някои хора така и не успяват – повярвай ми, Люк, знам го.

Той ме изгледа извинително.

– Майка ми спомена, че си ходила в къщата на Рейно.

– Да, но него го нямаше.

– Точно там е работата – продължи Люк. – И вчера го нямаше. Майка ми го потърсила, не си бил у дома. Звъннала на отец Анри – и той не го бил виждал. Тя предположи, че отец Рейно може да е тук, при вввас – отново се прокрадна заекването в гласа му. Люк изгаряше от смущение. – Много ми е неудобно да ви питам, но хората започват да се притесняват...

– Не, Люк – поклатих глава, – и аз не съм го виждала.

– О! Но... къде може да е отишъл? Той не изчезва така. И без да се обади на никого? Просто няма логика...

Всъщност има логика. Прекрасно разбирам как се чувства свещеникът. Колкото и да се стараем двамата с него, Ланскене все ни отхвърля. В крайна сметка, с Рейно не сме толкова различни. И двамата усещаме притегателната сила на Черния отан. И двамата сме преживели тук разочарования, тъга и предателства. Видението на Рейно, което ме споходи, докато приготвях бонбоните... Бях решила, че е някакво отклонение, а всъщност през цялото време съм виждала истината за случващото се...

– Но защо би заминал? – зачудих се на глас. – Защото не издържа повече. Защото мисли, че ви е предал. Опитал се е да помогне, но това само е влошило нещата още повече. Смята, че всички ще са по-добре без него. И може би е прав... – Осъзнах, че вече не говоря само за Рейно. – Някои неща — някои хора – са неспасяеми. Възможностите на добрата воля са ограничени. Можем да бъдем само такива, каквито сме създадени да бъдем, не каквито околните очакват или се надяват да бъдем... – Замълчах, усетила озадачения поглед на Люк. – Е, искам да кажа, че понякога е най-добре човек да си тръгне – продължих. – Известно ми е до болка, това ми е коронният номер.

Той се взираше невярващо в мен.

– Наистина ли мислиш така?

– Знам, че е трудно за разбиране, обаче...

– О, прекрасно разбирам – внезапно се вбеси той. – Ти си царицата на бягството, нали, Виан? Баба ме предупреди, че ще си тръгнеш, и ти го направи. Точно когато тя предвиди.

Но Арманд каза и че един ден ще се върнеш. Дори ти написа писмо. И ето че отново си тук и твърдиш, че понякога е най-добре човек просто да си тръгне. Смяташ ли, че това изобщо щеше да се случи, ако беше останала тук?

Погледнах го смаяно. Наистина ли това момче беше Люк Клермон? Малкият Люк, който преди време заекваше толкова силно, че едва смогваше да се доизкаже? Люк, който четеше стиховете на Рембо тайно, докато майка му е на църква?

Нечий глас в главата ми се засмя ликуващо. Този път не беше гласът на майка ми, дори не беше гласът на Зози, а на Арманд, затова ми беше много трудно да го пренебрегна. Браво, момчето ми, дай ѝ да разбере, каза гласът. Понякога дори вещицата има нужда от това.

Опитах да го пренебрегна.

– Не е честно, налагаше се да замина – отговорих. – Пътуването ми още не беше приключило, Люк. Трябваше да намеря себе си.

– И успя ли? – гневно попита той. Аз само свих рамене. –Така си и знаех.

Думите му отекваха в съзнанието ми много след като той си тръгна и децата си легнаха. Разбира се, това е нелепо и непочтено. Франсис Рейно не е дете. Сигурно е имал причини да замине. Въпреки това вътрешният глас продължаваше упорито: Смяташ ли, че това изобщо щеше да се случи, ако беше останала тук?

Ако бях останала в Ланскене, Рижия нямаше да напусне Жозефин. Пожарът в магазина за шоколад нямаше да се случи. Рейно нямаше да бъде обвинен. Щяхме да се сприятелим с магриби, а Инес Бенчарки и брат ѝ нямаше да стъпят толкова здраво в Ле Маро.

Изпратих есемес на Рижия: Извинявай, исках да си дойда у дома, но вече дори не знам какво означава това. Тук се случват твърде много неща. Ще опитам пак да ти се обадя. В.

Дали щеше да разбере? И Рижия като Розет живее в настоящето и не търпи неща като "ами ако", "само ако". Местата не го задържат – превръща в свой дом каквото пожелае. Само да бях като Рижия и да оставя миналото където му е мястото.

Миналото обаче никога не напуска мислите ми, съжаленията дебнат съвсем наблизо. Като дете обичах градините, спретнатите лехи с невени, лавандуловите храсти покрай зидовете, грижливо поддържаните зеленчукови полета с техните лехи със зелки, праз, лук и картофи.

Да, бих искала да имам градина. Дори само няколко билки в саксия. Майка ми казваше: "Защо да си правиш труда, Виан? Ще ги отглеждаш, ще ги поливаш, а после ще трябва да заминеш. Няма да има кой да се грижи за растенията и те ще умрат. Защо изобщо да ги отглеждаш?".

Ала аз въпреки това непрекъснато опитвах. Здравец на перваза на прозореца. Заравях жълъд под някой жив плет. Пръснати край пътя диви цветя, нещо, което да пусне корен и да порасне, но да си бъде тук и ако се случи отново да дойда...

Спомних си Рейно в градината му, повел сериозна борба с ежегодното нашествие на глухарчетата, изплезили зелените си езичета откъм лехите, зеленчуковата градинка и грижливо окосената морава. Ако той не се върне, само след месец градината му ще прорасне. Глухарчетата ще поемат по пътеката, ще нахлуят в моравата и ще изпълнят сивия неспокоен въздух с полкове от своите парашутчета. Лавандулата ще плъзне като паяк през пукнатините на градинския зид, а бръшлянът ще зарови пипалца между разхлабените камъни. В цветните лехи ще настане анархия. Бойните редици на гергините ще бъдат покосени, а грамофончетата ще надуят победоносно фанфари, когато бурените завземат територията.

Къде си, Рейно?

Допитах се до картите, но както и преди, те бяха неясни. Ето ги отново Рицаря чаши, Осмицата чаши, отчаяние, поквара. Рейно ли е Рицарят чаши? Лицето му е в сянка, твърде зацапано е, за да го разтълкувам. Картите, които и бездруго са от евтините, са много захабени. А ето я и партньорката му, Кралицата чаши, а между тях са Любовниците – Жозефин и Рижия?, – а също и Кулата, Поломена и срутена. Хвърлени зарове. Разруха. Промяна. Но кой предизвиква промените?

Ти.