Праскови за кюрето

Четвърта глава

Четвъртък, 26 август

Взрях се в блестящите кафяви очи, които надничаха през решетката към мен. Дали ме виждаше – може би не ясно, така допусках, като светло петно, като вдигната ръка между накъсаните сенки. Отначало ми се искаше да извикам за помощ, но момиченцето беше съвсем малко и сигурно щеше да побегне, ако го стресна.

– Мая, не се страхувай – казах възможно най-благо.

Тя коленичи, за да надникне през решетката. Виждах коленете ѝ върху грапавия камък и чорапите над розовите гумени ботуши.

– Ти джин ли си? – попита Мая. – Джиновете живеят в дупки.

– Не, Мая, не съм.

– Тогава какво търсиш там, долу? Нещо лошо ли си направил? Моят джиддо казва, че когато човек направи нещо лошо, полицията го праща в затвора.

– Не, не съм направил нищо лошо. Някой ме заключи тук.

Очите ѝ станаха още по-кръгли.

– Ти си джин! Знаеш името ми и всичко...

Постарах се гласът ми да прозвучи убедително и кротко.

– Моля те, Мая, чуй ме. Не съм джин и не съм направил нищо лошо. Обаче съм затворник. Нуждая се от помощта ти.

Тя направи гримаса.

– Точно така ще каже един джин. Те винаги лъжат.

– Моля те, не лъжа. – Долових напрегнатата нотка в гласа си и се постарах да смекча тона. – Моля те, Мая, помогни ми. Искаш ли да ми помогнеш?

Мая кимна неуверено.

– Добре – поех си дълбоко въздух. Трябваше внимателно да обмисля всичко. Разбира се, можех да я помоля да повика някой от родителите си, но все още нямах представа кой е отговорен за затварянето ми и мисълта, че може да се наложи да се обяснявам пред група магриби, убедени, че съм запалил училището им, ми се струваше най-малкото плашеща. Обаче в Ле Маро все пак имаше човек, способен да ми помогне, но трябваше някак да се добера до тази личност.

– Познаваш ли Виан Роше? – пресегнах се към Мая с гласа си.

Тя кимна и рече:

– Мемти на Розет.

– Точно така. Отиди да намериш Виан. Кажи ѝ, че съм тук. Кажи ѝ, че Рейно е тук и се нуждае от помощ.

Мая се позамисли.

– Така ли се казваш? – попита накрая.

– Да..– О, Боже, дай ми търпение! – Моля те, тук съм от вчера. Водата се покачва. Има и плъхове.

– Плъхове ли? Страхотно! – Явно това дете прекарваше твърде дълго в компанията на Жан-Филип Боне. Отново си поех дълбоко въздух. Дишай, Франсис. Съсредоточи се.

– Ще ти дам каквото поискаш. Играчки, бонбони. Само иди и кажи на Виан.

Мая отново се замисли.

– Каквото поискам ли? – попита. – Нещо като три желания, така ли? Като в приказката за Аладин?

– Всичко!

Детето за пореден път потъна в размисъл. После взе решение.

– Добре – скокна тя на крака. Пред очите ми се изтъпанчиха розовите гумени ботушки. Сълзи на признателност ли парнаха очите ми, или се дължеше на уличния прах?

– Първото ми желание – поде Мая през решетката – е джиддо да се оправи. За другите две ще си помисля. Довиждане, джинко. Скоро ще се върна.

– Не, не, почакай, Мая, чуй ме!

Обаче бонбоненорозовите ботуши вече бяха изчезнали.

Проклех се на латински и на френски и слязох от купчината щайги. И тогава, точно в този момент, докато стоях, нагазил до глезени в студената и мръсна вода и си казвах, че от това по-зле няма накъде, чух стъпки зад вратата на мазето.

Бързо се дръпнах от щайгите. Чух как пъхват ключ в ключалката. За миг се зачудих дали да не изненадам похитителите си и да не се хвърля към вратата, но това си беше чиста фантазия. В сегашното ми физическо състояние дори жена с лекота би ме избутала обратно надолу по стълбите.

Вратата се отвори. Появиха се трима мъже. Разпознах Карим Бенчарки, макар и само като силует. Другите двама бяха по-млади, вероятно младежи от спортната зала. Носеха факли, а Карим държеше туба. Долових мирис на бензин.

– Вие никога не си взимате поука – заяви Карим. Все още бях в корема на кита.