Праскови за кюрето

Осма глава

Четвъртък, 26 август

Жозефин беше бясна.

– Как са могли да го причинят на Рейно? Знаят колко много обича това място. Никога не биха посмели, ако той беше тук...

Това със сигурност е вярно, помислих си. Подобно на стария Махджуби Франсис Рейно не е привърженик на новите нрави. Не за пръв път се питах как двама мъже, които имат толкова общо помежду си, са станали такива заклети врагове.

– Ела у дома с мен – поканих Жозефин. – Ще приготвим малко бонбони и ще си поговорим. И бездруго няма какво да правим тук.

Върнахме се в къщата на Арманд и аз приготвих горещ шоколад с кардамон и една тава сладкиш с праскови, който стана за двайсет минути с новото сладко и малко сметана с арманяк. Розет и Мая помагаха в кухнята, но и доста поизцапаха. Розет напяваше песничка без думи, а Мая се включи сериозно със свой импровизиран текст и като потропваше с дървена лъжица по масата.

– Домашно сладко...

– Бам–бадда–бам...

– Прасковено сладко от Виан за Рамазан!

Жозефин прихна неудържимо.

– А аз си мислех, че момчетата са по-забавни.

– Трябва да занесем малко сладкиш на моя джиддо довечера – каза Мая, когато извадихме тавата от фурната. – Може да хапне малко за ифтар. Моят джин направи вълшебство, за да се оправи дядо.

– Надявам се – казах.

Не беше точно вълшебство, но всички си имаме тайни. Шепот, знак, щипка подправки. Обръщането на приятелска карта. Песен.

– Ще проработи – усмихна се Мая. – Това е едно от трите ми желания.

Е, Мая, може би ще свърши работа. Случвали са се и по–странни неща. От посещението си при него вече научих, че страданието на стария Махджуби не е свързано с болест. Причината му е онова, което Оми нарича уасуас: шепотът, който се промъква в съзнанието и носи тревожни сънища, потиснатост, отчаяние. Разпрата със сина му. Фактът, че вече не го смятат подходящ да бъде духовен водач. Заминаването на Алиса при толкова загадъчни обстоятелства – всички тези неща допринесоха за внезапното влошаване на здравето на стареца.

– Ще му занесем, когато те изпратим до вас. И Алиса иска да го види. Сигурна съм, че вие ще му помогнете да се оправи.

– Лиско ще го направи – заяви Мая.

В пет часа дойде Анук заедно с Пилу, Люк, Жано и Алиса. Всички бяха в отлично разположение на духа и омазани с боя от глава до пети. Изпратих ги да се измият и преоблекат и пъхнах във фурната още една тава прасковен сладкиш, а Влад се излегна пред готварската печка, миришещ на боя. След малко вече спеше и вечно заетите му лапи потрепваха.

После приготвих още малко шоколад с допълнително захар, маршмелоу и сметана и всички се настанихме около покритата с драскотини стара кухненска маса на Арманд, хапвахме, пиехме и се смеехме, все едно бяхме прекарали тук целия си живот, а не само две седмици.

– Магазинът изглежда приказен – отбеляза Анук. – Хубав е почти колкото преди. Трябва му само нова табела...

Погледнах я. Тя погледна към Жано.

– Ако някой иска отново да го направи магазин за шоколад. Няма да бъде трудно. Трябва само да се постави плот и няколко стъклени витрини, и може би няколко маси и столове...

Розет ми каза със знаци: На мен ми хареса. Нарисувах маймунки на стената.

– Просто ми хрумна – добави Анук. – Не мисля, че все още е училище.

О, Анук. О, Розет. Нещата никога не са толкова прости. На нас не ни е писано да оставаме, не ни е писано да се установяваме тук. Живяхме в Париж по-дълго от където и да било другаде. Напълно немислимо е да се откажем от това, да признаем поражението си.

А и Рижия. Какво ще каже той? Толкова се постара да изгради живот за нас, да намери нещо общо между нашия и своя цигански чергарски бит. Зарежем ли всичко сега – и то за да го заменим за Ланскене, – би било равносилно на подло отхвърляне. Щеше ли Рижия да го преживее? Щеше ли да привикне? Изобщо възможно ли е един речен плъх да се промени? Самата аз исках ли той да опита?

Почукване на вратата прекъсна мислите ми. Жозефин отиде да отвори. Може би си мислеше, че е Рейно...

Оказа се Карим Бенчарки.

Той мина покрай Жозефин, все едно беше завеса, и аз изведнъж си спомних как преди осем години Пол-Мари, пиян и вбесен, се опитваше да разбие вратата на магазина за шоколад. Цветовете му беснееха, лицето му пламтеше, беше красив както винаги, но светеше с нова, опасна светлина като горски пожар.

Алиса го видя и застина. За миг тази стратегия почти проработи. В пълната с хора стая и с късата си коса тя беше толкова различна от преди, че той можеше дори да не я забележи. Златистите му очи неспокойно огледаха половин дузината обърнати към него лица и се ококориха, когато се спряха на Алиса.

– Значи е вярно. Наистина си тук. – После се обърна към мен и рече: – Много съжалявам, мадам Роше. Не възнамерявах да нахлувам така. Не знам какво ви е разказала, но Алиса изчезна преди няколко дни. Семейството ѝ...

– Кой ви каза къде е тя? – попитах.

– Няма значение. Казал ми е истината. – Карим отново се обърна към Алиса: – Как можа да избягаш? Знаеш ли, че майка ти и баща ти не са на себе си?

Алиса отговори на арабски.

– Няма значение. Да си вървим вкъщи.

Алиса не отвърна, но поклати глава.

– Хайде, Алиса. Облечи се прилично. Майка ти ще полудее...

– Не ме интересува. Няма да се върна. И ти не можеш да ми заповядаш.

Последва канонада от бесен арабски, по време на която неистовите му цветове припламваха.

Той пристъпи към нея. Алиса се дръпна назад, протестирайки, а Карим гневно извиси глас.

– Престанете! Оставете я на мира! – Беше Люк. – Тя ще остане при Виан. Тук е в безопасност. Когато поиска да се прибере у ддома... – Усетих, че детинското му заекване отново започва да се проявява, но погледът му беше решителен, а тонът му – учудващо зрял. – Когато е готова да се върне, ще го направи. Но трябва сама да избере.

Карим прикова Люк с поглед. Явно не го помнеше, защото през последните две години младежът учеше в университет в друг град. После пристъпи още по-близо до него. Влад заръмжа тихо. Карим стрелна кучето с предпазлив поглед.

– Дръжте това куче.

Алиса каза нещо на арабски.

Карим я стрелна ядосано с очи и отстъпи крачка назад.

– Това е нелепо – заяви той. – Наистина ли искаш да се излагаш така? – Изгледа презрително Люк. – Заради него ли избяга? Какви лъжи си наговорила на тези хора?

– Мисля, че трябва да си ввървите – настоя Люк.

Карим се взря по-внимателно в него.

– Познавам майка ти. Мадам Клермон, нали? Тя много ни подкрепя. Питам се какво ли ще е мнението ѝ за твоята намеса.

Люк се стъписа за миг, но после отново заговори, и този път съвсем гладко:

– Това няма нищо общо с нея. Къщата е моя. Алиса е моя гостенка. А кучето на Пилу става неспокойно, когато някой заплашва гостите ми.

Прочетох изненада в погледа на Карим. Всъщност малкият Люк изненада всички. Безучастното потиснато момче, което заекваше, най-сетне се беше откопчило от властното влияние на майка си.

Алиса наблюдаваше внимателно и лицето ѝ грееше с изражението на човек, който току-що е разгадал непосилна загадка. По косата и по лицето ѝ още имаше жълта боя. Изглеждаше невероятно млада и сърцераздирателно красива.

Карим махна с ръка в знак на протест. Изглеждаше по-скоро наранен, отколкото ядосан, като че ли за пръв път някой устояваше на очарованието му. Погледна умолително към Жозефин.

– Мадам Муска...

Тя поклати глава.

– Някога познавах мъж като вас – рече. – Но Виан отдавна ми показа, че не е нужно да бягам, за да контролирам живота си. Вече и Алиса го знае. Тя има приятели, които са загрижени за нея. Вече нито вие, нито някой друг мъж ще ѝ нарежда какво да прави.

Карим се озърна, търсейки подкрепа, но не намери.

– Ще предам поздравите ви на майка си – обади се Люк.

Карим се обърна и се запъти към вратата, като метна един последен опасен поглед към Анук, Розет и мен.

– Внимавайте, това е война – предупреди той. – Да не попаднете под кръстосан огън.