Праскови за кюрето

Шеста глава

Четвъртък, 26 август

Първото място, на което се отбихме в Ле Маро, беше единственото, където щяха да ни посрещнат сърдечно. Ала зелените капаци на прозорците на къщата на семейство Ал-Джерба бяха затворени, а когато Захра ни отвори, изглеждаше смутена зад никаба си.

– Съжалявам, майка ми излезе – каза тя.

Обясних ѝ, че търсим Рейно, и я попитах дали не го е виждала.

Тя поклати глава. Зад булото цветовете ѝ се разбуниха.

– Как ви се сториха шоколадовите трюфели? – попитах. –Оми хареса ли своите с кокос?

– И Оми излезе – рече Захра.

Усещах, че все още е притеснена. Зад булото очите ѝ се стрелкаха между мен и Жозефин.

– Сигурна ли си, че не си виждала Рейно? Или че не си подочула нищо?

Тя поклати глава.

– Той ти е приятел, нали?

– Да, мисля, че да – отговорих.

– Интересно как човек като него е приятел с човек като теб. – Гласът ѝ беше равен и не издаваше нищо, но под никаба тя цялата гореше, цветовете ѝ проблясваха и потрепваха.

– Невинаги е било така – признах. – Всъщност може да се каже, че сме били и врагове. Но това беше много, много отдавна. И двамата сме се променили оттогава. А аз установих, че страховете ми са си само мои, не негови, и че ще бъда свободна едва когато се отърся от тях.

Тя се замисли над думите ми.

– Какви хора сте... Изобщо не ви разбирам. Винаги говорите за свобода. Ние пък смятаме, че никой никога не може да бъде истински свободен. Аллах вижда всичко, контролира всичко.

– Рейно смята същото – уверих я.

– Но ти не?

Поклатих глава.

– Ами Шейтан?

Свих рамене.

– Мисля, че хората вършат премного злини и без да намесват дявола. Аз съм възпитана, че ние трябва да се научим сами да контролираме живота си, сами да създаваме правилата и да приемаме последиците.

Тя възкликна тихо и неопределено.

– Колко различно от онова, на което ни учат нас – рече. – Но ако няма правила, как ще знаеш винаги какво да направиш?

– Според мен никой не знае винаги – отговорих. – Понякога допускаме грешки. Но да спазваш правилата, без да мислиш, да правиш каквото ти казват, все едно си дете – според мен не това е Божият промисъл. Така твърдят хората, които използват Бог като извинение да принуждават другите да им се подчиняват. Не вярвам, че Бог се интересува как се обличаме, какво ядем, в кого избираме да се влюбим. И не вярвам в Бог, който иска да подлага хората на гибелни изпитания или да си играе с тях като дете с мравчена ферма.

Допусках, че тя ще направи някакъв коментар, но точно преди Захра да заговори, зад гърба ѝ внезапно настана раздвижване и отвътре изхвърча Мая, понесла Типо под мишница. Погледна ме заинтригувано и попита:

– Розет с теб ли е?

– Днес не.

Тя се намръщи.

– Толкова ми е скучно! Може ли да изляза да си поиграя с Розет? Искам да ѝ покажа нещо – погледна тя палаво Захра.

– Една тайна. Само моя и на Розет.

– Мая, бъди послушна – строго се свъси Захра. – Джиддо не се чувства добре.

Кафявите очи се ококориха.

– Но аз...

Захра ѝ каза нещо на арабски.

Мая отново направи гримаса.

– Липсва му котаракът – обясни ми. – Когато живеел при чичо Саид, котаракът винаги сядал при него. Може би ако донесем Хази...

– Няма нищо общо с котката – нетърпеливо отбеляза Захра.

Усетих, че се задава караница, и се намесих, преди да избухне.

– Защо да не взема Мая с мен? – предложих. – Така всички ще можете да си починете. Прекрасно знам какво е да имаш малко дете вкъщи. – Усетих, че Захра се изкушава. – Не се притеснявай, тя ще е с Розет. Ще я доведа преди ифтар.

Захра видимо обмисляше. После кимна рязко като птичка, която кълве орех.

– Добре, а сега трябва да тръгвам. Благодаря, че се отби да ни навестиш, Виан.

След това зелената врата отново се затвори и трите останахме навън, където вятърът все още свиреше по стрехите, а дългата сянка на минарето се беше проснала напряко на огряната от слънцето улица като стрелката на Слънчев часовник.

Жозефин ме погледна подозрително.

– Нали ти бяха приятели?

– Така е. – Бях озадачена. – Захра ми се стори малко разстроена. Може би се тревожи за стария Махджуби.

Докато се връщахме по булеварда, Мая хукна пред нас, скачайки в локвите, а аз разказах на Жозефин за болестта на стареца и за отчуждението между него и останалите в семейството. Не споменах предупреждението му да не се доближавам до вода, нито сънищата му за мен и Инес. Минахме покрай спортната зала. Както винаги, вратата беше открехната и отвътре се носеше лек мирис на хлор, примесен с характерния мирис на Ле Маро: сбор от прах, киф, готвено и река. Забелязах, че Мая бързо подмина началото на пресечката, но се позадържа пред прохода към дъсчената пътека. Възрастен трудно би минал между сградите, но за нея не представляваше проблем.

– Там живее моят джин – посочи тя към прохода.

– Така ли? – усмихнах се. – Имаш си джин?

– Аха. Ще ми изпълни три желания.

– О! А има ли си име?

– Лиско.

– Много хубаво.

Засмях се. Мая много ми напомня за Анук, когато беше на пет, с жизнерадостното ѝ лице и лъчезарна усмивка, и тези подскоци в локвите с гумените ботуши. Анук, моята малка непозната, която най-неочаквано един ден се появи от гората със зайче на име Чехълчо, което само привилегированите можеха да виждат.

– Деца... – обади се Жозефин.

– Пилу се държи много хубаво с Розет. Като със сестра.

Тя се усмихна. Грейва, чуе ли името му.

– Виждаш го какъв е. Много е добър. Разбираш ли защо постъпих така? Не можех да го деля с Пол. Нали знаеш как Пол щеше да се опита да му напълни главата със своите глупости?

Сигурно беше вярно, казах си. Но все пак момчето е син на Пол. Кой знае как би могло да го промени бащинството?

Жозефин разгада изражението ми.

– Мислиш, че не съм права.

– Не, но...

– Знам, и мен ме измъчва. Поне когато се почувствам слаба. Когато съм силна, съм разумна. Пилу заслужава по-добър баща от Пол-Мари.

– Твърдиш, че е променил живота ти, Жозефин. Пол не заслужава ли същия шанс?

Тя упорито поклати глава.

– Знаеш го какъв е. Той никога няма да се промени.

– Всеки може да се промени.

В края на улицата се запитах дали наистина е така. Някои хора са непоправими. Но как ли се чувстваше Пол-Мари – да живее под един покрив с момче, което смята за син на своя съперник? Спомних си блесналите му и зли очи, гнева и безнадеждността на думите му. Приличаше на животно в клетка, което ръмжи на всеки, който се доближи. Разбира се, не съм толкова наивна да смятам, че човек като Пол-Мари ще се разтопи от новината, че има син. Но не заслужава ли да получи шанс? А и какво е причинила тази лъжа на Жозефин?

Стигнахме края на булеварда. Последния път, когато дойдох тук, лодката на Инес Бенчарки беше закотвена на пристана. Сега забелязах, че я няма, на мястото ѝ беше останало само малко навито въже. Жозефин се ококори. Разбира се, лодката беше нейна, нищо че рядко я използваше.

– Искаш да кажеш, че тази жена е живяла тук? – попита тя, когато ѝ обясних. – Как смее да се настанява в моята лодка! И къде я е откарала, по дяволите?

Не знаех. Застанах на пристана и огледах брега на реката. Нямаше и следа от черната лодка къща – нито от страната на Ле Маро, нито от страната на Ланскене. Възможно ли беше Инес да си е заминала завинаги? От тази страна има само няколко безопасни места, където да закотвиш лодка, а в момента придошлата Тан е изключително безмилостна. Освен това двигателят на лодката на Жозефин не работеше, затова най-доброто, на което можеше да се надява Инес, е течението да я понесе надолу и може би да си намери друго място в Шавини или Пон льо Саол. Защо беше заминала? Беше ли взела и Дуа? И кога смяташе да се върне, ако изобщо щеше да се върне?

И тогава забелязах нещо на брега – наполовина стъпкано в калната трева. Отначало го взех за колие – наниз от зелени стъклени мъниста на сребърна верижка. Може Дуа да го беше изпуснала, така реших, когато вдигнах наниза, но после видях разпятието...

– Това е броеница.

Жозефин се приближи да погледне.

– На Рейно е – заяви тя. – Виждала съм я върху полицата на камината. Какво става тук според теб? Мислиш ли, че той е откраднал лодката ми?

Поклатих глава.

– Нямам представа. Допусках, че Инес ще знае.

Възможно ли бе тя все още да е в Ле Маро? Ако бе така, знаеше ли къде е свещеникът?

Опитах да науча нещо от Мая, но безуспешно. Тя се притесняваше повече за Дуа, отколкото за изчезването на лодката, най-вече заради кученцата, които заедно с другите деца държаха в стария магазин за шоколад.

– Какво? – повдигна вежда Жозефин.

Мая закри устата си с ръка.

– Не биваше да казвам. Гризко и Зъбчо. Крием ги там. Мосю Ашрон искаше да ги удави.

– Дали Дуа все още не е там?

– Струва си да проверим – вдигна рамене Жозефин.