Праскови за кюрето

Шеста глава

Събота, 21 август

Най-сетне признак, че не всичко е наред по улиците на Ле Маро. Досетих се, когато видях Саид и другия мъж пред спортната зала, но накрая слухът плъзна и заромоли из квартала като дъждец:

Чухте ли?

Чухте ли?

Научих го от Оми ал-Джерба. Срещнах я, докато с Розет пресичахме моста на път за Ланскене. Тя изграка за поздрав и ми махна да отида при нея.

– Тук всичко лудва – осведоми ме с дрезгавия си глас. –Усещаш ли го? Вятъра. Вятърът побърква всички. – Тя се усмихна на Розет с розовите си като венчелистче венци. – Това малката ли е? Обича ли кокосови сладки? – извади Оми една от джоба на бродирания си кафтан. – Направих ги за Рамазан. – Подаде курабийката на Розет и същевременно самата тя тайно лапна една. – Това не се брои – осведоми ме, когато забеляза, че се изненадах. – Пък и съм твърде стара да постя цял ден – намигна Оми на Розет. – Бисмиллах!

Розет изду бузи и ми каза със знаци: маймунките също обичат кокос.

– Естествено – съгласи се Оми, която явно беше разбрала идеално. – Още една за малкото ти приятелче.

Розет се засмя ликуващо с пълна с кокос уста. Оми подръпна косата ѝ с цвят на невен.

– Говори се, че Алиса Махджуби избягала от къщи – изтърси тя.

– Кой говори?

– Злите езици. Според майка ѝ лежала болна, но никой не я виждал от три дни, а Рима Бузана май я забелязала през нощта в сряда сам-самичка да върви към селото.

– Наистина ли?

– Женски приказки, разбира се. Рима все завижда на Махджуби. И тя има дъщеря – на двайсет и пет и още е неомъжена, ама езикът ѝ реже като кухненски нож, – докато дъщерята на Исмаила взе най-красивия мъж в Ланскене... – стрелна ме Оми с развеселен поглед. – Алиса обаче от край време е непокорна, а Соня не обелва нито дума. Все пак може би не е нищо сериозно, иншаллах.

Взрях се в нея и отбелязах:

– Всъщност не мислите така.

Тя се засмя.

– Мисля, че никога не съм виждала Исмаила Махджуби да се разхожда толкова много. През повечето време е твърде погълната от себе си да отскочи дори до пазара. Е, може да се опитва да отслабне. Или пък смята да купи някоя от празните къщи покрай реката. Или се мъчи да намери момичето, преди да избухне скандал...

– Но защо ще бяга Алиса?

– Кой знае? – сви рамене Оми. — Момичета! Шантава работа. Ала сега, когато Саид оглави джамията, моментът не е подходящ дъщеря му изведнъж да започне да се репчи.

– Саид ли е оглавил джамията?

– Не знаеше ли? – Оми бръкна разсеяно в джоба си и извади още една кокосова курабийка. – От началото на Рамазана. Хората се оплакваха, че старият Махджуби вече е твърде стар, че бърка прекалено много, че в джамията разказва неща, които ги няма в Корана, че не е в крак с времето. Е, може и да е вярно – лапна тя курабийката, – обаче аз предпочитам да се доверя на един мъдър човек, отколкото на човек с няколко доктората, и смятам, че старецът още има на какво да научи сина си. – Замълча и намести хиджаба си. – Ех, този вятър! Този ужасен прахоляк! Нашепва уасуас[9] на всички. Моята Захра си мисли, че ако в устата ѝ влезе прах, това ще наруши поста ѝ. Ясмина я боли глава. А малката Мая не я свърта на едно място и се щура като луда. Никой не може да спи. Никой не се моли. Всички подскачат и при най-малкото нещо. – Оми отново погледна към Розет. – Но ние с теб си знаем, нали? Задуха ли вятърът, оседлай го и го яхвай!

Розет се засмя и каза със знаци: Дий!

Оми отново се засмя.

– Точно така. Не е нужно да говориш. В торбата с орехи кухият дрънчи най-силно. – Тя погледна към отсрещната страна на улицата, където минаваха три млади жени с никаби, които си говореха и се смееха. И трите бяха в черно, само че пребрадката на едната беше привързана с електриковорозова панделка през лицето. Усмихнах се и махнах за поздрав – разговорът тутакси секна. Чух, че го възобновиха, след като ни отминаха, но не на толкова висок глас и бяха престанали да се смеят.

Оми поклати глава.

– Пфу. Това бяха Айша Бузана и приятелките ѝ Джалила Ел Марди и Рана Джаннат. И трите са глупави клюкарки. Дрънчат като кухи орехи. Пускат слухове из цялото село. Знаеш ли, че Айша – онази с розовата панделка – убеждавала Ясмина, че името на Мая не било позволено според ислямските закони? Било име на богиня от стара варварска религия. Не че ѝ пука. Само колкото да привлече внимание. Затова носи никаб. Не го слагаше, преди да дойде Карим Бенчарки. Нито една от тези жени не носеше. Не щеш ли обаче един красив мъж споменава, че харесва никаб, и те всички надяват булото и се оглеждат злобно една друга. – Оми ме удостои с поредния си развеселен поглед. – Нали няма да ми твърдиш, че не си го забелязала? Същински ангел е. Живее в спортната зала.

– О, да, забелязах го – кимнах.

– И не само ти – изкиска се Оми.

– Ами сестра му?

– Инес. – Изведнъж лицето ѝ стана безизразно. – Нямаме много вземане-даване с нея. Напоследък си стои повече у дома. А и не беше популярна учителка.

– Защо?

– Кой знае? – вдигна рамене старицата. – Трябва да тръгвам. Малката ми Мая ме чака. Ще правим палачинки. О, не за сега, разбира се. За по-късно, ще приготвим палачинки багрир[10], супа харира с лимони и фурми. По време на Рамазан постим, но непрекъснато мислим за храна, купуваме храна, готвим, носим храна на съседите и дори сънуваме храна — ако вятърът изобщо ни остави да спим. Аз ще ти донеса марокански сладкиши, кокосови курабийки, бадемови сладки и целувки и чебакия. А ти може да ми дадеш рецептата за шоколада си.

Леко озадачена, проследявам я с поглед как се отдалечава. След като дори Оми ал-Джерба с нейното весело незачитане на общоприетите условности и на мнението на околните проявяваше неохота да обсъжда с мен Инес Бенчарки...

Розет ми каза със знаци: Харесвам я.

– Да, Розет, и аз я харесвам.

Много ми напомня за Арманд, чийто апетит към всичко – храна, напитки, клюки, към самия живот – някога скандализираше семейството ѝ. Семейството на Оми обаче е различно. При тях обичта и уважението растат с възрастта. Не мога да си представя на семейство Ал-Джерба изобщо да му хрумне онова, което Каро Клермон се опита да направи – да принуди майка си да отиде в старчески дом или да не ѝ позволява да се вижда с внука си.

Улиците на Ле Маро отново бяха опустели, докато се връщах към къщата на Арманд. Само неколцина човека минаха, но нито един не ме поздрави. Ала по целия булевард "Де Маро" усещах как от прозорците ме наблюдават и чувах шепот зад стените. Както казваше майка ми, вятърът не умее да пази тайна, а днес той ми казваше, че Ле Маро тъгува. Дали заради Алиса? Или причината беше друго, по-сериозно и по-мрачно безпокойство? Погледнах към небето, което трябваше да бъде ясно, но виждах единствено финия светъл прах. Розет киха от него, а при всяка кихавица Бам се търкаля в праха и ѝ се присмива.

Малката вдигна към мен светлите си очи.

– Пилу – каза.

– Не днес. Но не забравяй, че двамата с Жозефин ще ни гостуват утре на вечеря.

Тя направи физиономия.

– Руууж.

Рижия.

Прегърнах я. Миришеше на река и на нещо по-сладко, нещо като бебешки сапун и шоколад.

– Знам, че ти липсва, Розет. И на мен ми липсва. На всички ни липсва. Но си прекарваме хубаво, нали?

Тя изграка изразително и избъбри поредица от думи на своя си език, от които долових само Пилу и Влад, и (учудващо) страхотен. Червената драскулка, която днес представляваше Бам, подскачаше буйно около краката ѝ, цялата искряща и бронзирана с праха от пътя.

Засмях се. Малката ми Розет е родена комедиантка. Въпреки всичките си странности моето зимно дете понякога донася слънце.

– Хайде да си вървим у дома – подканих я.

Заслонихме очи от праха, обърнахме гръб на реката и поехме обратно нагоре по стръмното възвишение към мястото, което току-що бях нарекла дом и където първите праскови на Арманд започваха да капят.