Праскови за кюрето

Пета глава

Вторник, 17 август

Очаквах да открия Жената в черно, но вместо това, когато отидох до къщата със зелените кепенци, вратата отвори по-възрастна жена. В края на шейсетте, с кръгло лице, пълничка, с гъста прошарена коса, която се беше измъкнала изпод хлабаво завързания бял хиджаб. Изглеждаше изненадана да ме види – първоначално дори малко подозрителна, – но когато ѝ дадох прасковите и споменах, че съм видяла Мая предната вечер, лицето ѝ се разтегна в широка усмивка.

– Ах, малката винаги се забърква в неприятности! – възкликна тя. – Толкова е непослушна!

Говореше със снизходителност, която само една баба може да си позволи. Усмихнах се.

– И аз имам малко момиче. Розет. Вероятно скоро ще я видите. И моята Анук. Между другото, аз съм Виан.

Подадох ръка. Жената стисна пръстите ми съвсем леко, което се брои за ръкостискане в Танжер.

– Съпругът ви?

– В Париж е – отвърнах. – Тук сме само за няколко дни.

Жената се представи като Фатима. Съпругът ѝ беше Медхи ал-Джерба. Съвсем бегло си спомних името, Рейно го беше споменал в разговора ни, когато пристигнах: каза, че държат някакъв магазин, че живеят в Ле Маро от почти осем години, че Медхи е от стара Марсилия и от време на време си пийва по чаша вино.

Фатима посочи вратата.

– Моля, заповядайте на чай...

– Не искам да се натрапвам – поклатих глава. – Знам, че сте много заети. Дойдох само да ви поздравя и да донеса малко праскови. Имам много, а...

– Влезте, влезте! – настоя Фатима. – Тъкмо готвя. Ще ви дам нещо за вкъщи. Обичате ли мароканска кухня?

Казах ѝ, че съм прекарала шест месеца в Танжер като момиче. Усмивката ѝ стана още по-широка.

– Правя най-хубавата халва чебакия[5]. С ментов чай или камар-ел-дин [6] – може да занесете вкъщи на семейството си.

Не може да се изпусне такова предложение. Знам го от опит. Годините, през които с майка ми пътувахме, ме научиха, че храната е универсален паспорт. Каквито и ограничения да налагат езикът, културата или географията, храната преминава всички бариери. Да предложиш храна означава да протегнеш приятелска ръка; да я приемеш означава да бъдеш приет и в най-затворените общества. Чудех се дали Франсис Рейно някога се е сещал за този подход. Доколкото го познавам, едва ли. Рейно има добри намерения, но не е човек, който ще си купи халва чебакия или ще изпие чаша ментов чай в малкото кафене на ъгъла на булевард "Пти Багдад".

Последвах Фатима в къщата, като се постарах да се събуя пред вратата. Вътре беше приятно хладно и ухаеше на плумерия, кепенците бяха затворени от обяд, за да предпазват от жегата. Една врата водеше към кухнята, откъдето долових смесения аромат на анасон, бадеми, розова вода, нахут с куркума, накълцана мента, печен кардамон и онази прекрасна халва чебакия – дребните вкусни сусамови сладкиши, пържени в олио, съвсем малки хапки с формата на цвете, хрупкави и просто прекрасни с чаша ментов чай...

– Не, наистина бих предпочела да ги занеса вкъщи – казах аз, когато тя отново ме притисна да приема чая и апетитните пържени сладкиши. – Но не бива да ми давате много. Сигурно се подготвяте за ифтар.

– О, имаме много – увери ме Фатима. – В тази къща обичаме да готвим. И всички помагат в кухнята. – Тя отвори кухненската врата и зад нея се показа полукръг от любопитни лица. Чудех се дали едно от тях не е на Жената в черно, но почти мигновено изоставих тази мисъл. Знаех, че това е семейство.

Мая седеше на малко столче и приготвяше бамя, имаше и две млади жени към трийсетте, които сигурно бяха дъщери на Фатима. Едната беше в черно и носеше хиджаб, който почти покриваше косата и шията ѝ. Другата беше с бродиран хиджаб, джинси и копринена туника.

На стол зад вратата седеше дребничка и много възрастна старица, която ме стрелкаше с очи като птички насред гнезда от бръчици. Беше на деветдесет, че и повече, оредялата ѝ бяла коса беше сплетена на тънка плитка, увита около главата ѝ пет-шест пъти, а от шията ѝ свободно висеше жълт шал. Лицето ѝ приличаше на набръчкана праскова, а ръцете ѝ бяха нервни като кокоши крака. Когато пристъпих в кухнята, нейният глас наруши тишината и изграка нещо пронизително на арабски.

– Това е свекърва ми – представи я Фатима с усмивка и със същото снизходително изражение, както когато говореше за Мая. – Хайде, Оми, поздрави гостенката ни.

Оми ал-Джерба ме удостои с поглед, който странно защо ми напомни за Арманд.

– Виж, донесла ни е праскови – показа ѝ Фатима.

Граченето се превърна в кудкудякане.

– Я да видя! – нареди Оми. Фатима ѝ поднесе кошницата.

– Хм – изсумтя Оми и ме удостои с беззъба усмивка на костенурка. – Добре тогава, може пак да дойдеш. Как да дъвча всичките тези глупави дребни неща – тези банички, бадеми и фурми? Снаха ми се опитва да ме умори от глад. Иншалпах, още не е успяла. Ще ви надживея всичките!

Мая се изкиска и плесна с ръце. Оми уж ѝ изръмжа ядосано. Фатима се усмихна като човек, който вече много пъти е чувал всичко това.

– Виждате ли какво ми се налага да търпя? – посочи тя към другите. – Това са дъщерите ми Захра и Ясмина. Ясмина е омъжена за Исмаил Махджуби. Мая е тяхното момиченце.

Усмихнах се на групата жени. Захра, онази с черния хиджаб, стеснително ми се усмихна в отговор. Сестра ѝ Ясмина се ръкува с мен. Помислих си колко много си приличат, макар да бяха облечени доста различно. За миг се зачудих дали Захра не е Жената в черно, но непознатата, която бях видяла на площада – и по-късно на прага на къщата, – беше като че ли по-висока, може би по-възрастна и по-грациозна под дрехата си.

Спомнях си арабски, колкото да кажа:

– Джазак Аллах. [7]

Жените първо се изненадаха, а после им стана приятно. Захра промърмори учтив отговор. Мая се изкикоти и отново плесна с ръце.

– Мая – направи ѝ забележка Ясмина намръщено.

– Тя е толкова мило дете – отбелязах.

Оми изкряка.

– Само да се запознаеш с моята Дуа – каза тя. – Умът ѝ е като бръснач! И каква памет! Рецитира Корана по-добре от стария Махджуби. Казвам ти, ако беше момче, това момиче вече щеше да управлява селото...

Фатима ме погледна развеселено.

– Оми винаги е искала момчета. Затова насърчава Мая да беснее. И да се подиграва на дядо си.

Оми намигна на Мая. Мая се ухили широко и ѝ отвърна по същия начин.

Ясмина се усмихна, но Захра не. Изглеждаше по-неспокойна от другите, предпазлива и смутена.

– Да предложим чай на гостенката – каза тя.

– Не, наистина не мога – поклатих глава. – Но ви благодаря за сладкишите. Трябва да се връщам. Не искам дъщерите ми да се тревожат.

Взех кошницата си, вече пълна с различни марокански сладкиши.

– И аз съм ги приготвяла един-два пъти – обясних, – но вече правя шоколади. Знаете ли, че държах магазинчето до църквата, където е станал пожарът?

– Така ли? – поклати глава Фатима.

– Е, много отдавна – поясних. – Кой живее там сега?

Настана едва доловима пауза и усмивката на кръглото лице на Фатима поизгуби от сърдечността си. Ясмина сведе поглед и се заигра с панделката в косата на Мая. Захра внезапно доби угрижен вид. Оми изсумтя силно.

– Инес Бенчарки – отговори тя най-накрая.

Инес. Значи така се казва, помислих си.

– Сестрата на Карим Бенчарки – допълних.

– Кой ти каза? – попита Оми.

– Някой от селото.

Захра стрелна Оми с кос поглед.

– Оми, моля те...

Тя направи гримаса.

– Може би друг път. Надявам се пак да ни дойдеш на гости. И донеси от тези твои шоколади. Доведи и децата си.

– Разбира се.

Извърнах се към вратата. Фатима ме изпрати навън.

– Благодаря за прасковите.

Усмихнах се.

– Винаги си добре дошла.

Слънцето беше залязло. Скоро щеше да мръкне и навсякъде в Ле Маро хората щяха да седнат край масата и да прекратят дневния пост. Богомолците вече си тръгваха от джамията. Неколцина ме измериха с любопитни погледи, докато пресичах булеварда – необичайно е да видиш тук жена: сама, облечена като мен с джинси и риза и с разпусната коса. Повечето просто се престориха, че не ме виждат, и нарочно отклониха поглед, което в Танжер е проява на уважение, но в Ланскене като нищо ще мине за оскърбление.

Почти всички минувачи бяха мъже – по време на Рамазан жените често остават у дома и приготвят ифтар. Някои носеха бели роби, малцина бяха облечени с ярки джелаби –дрехите с качулка, толкова популярни, докато двете с мама живеехме в Танжер. Повечето бяха нахлупили молитвени кепета такия, но някои от по-възрастните мъже бяха с фесове, с кърпи куфия или дори с черните баски барети. Видях и няколко жени с черен никаб. Запитах се дали бих разпознала Инес Бенчарки сред тях. И после изведнъж се стъписах, защото наистина я видях – Инес Бенчарки, Жената в черно, крачеше по булеварда с ритмичната грациозност на танцьорка.

Другите жени вървяха заедно, говореха и се смееха. Инес Бенчарки пристъпваше самичка, обгърната от тишина, с изпънати рамене, с високо вдигната глава, отделена в пашкул от сумрак.

Мина достатъчно близо да я докосна. Зърнах цветовете ѝ под черната абая и ме връхлетя внезапен силен спомен за онзи ден на "Пон дез Ар" и за жената, която ме наблюдаваше, за очертаните ѝ с черен туш очи над никаба. Очите на Инес Бенчарки притежават различна красота: източени са като дълъг летен ден и без никакъв грим. Държи ги сведени, докато върви, и околните почти инстинктивно се отдръпват и ѝ правят път. Никой не разговаря с нея. Никой дори не я поглежда.

Питам се какво у нея кара хората да се чувстват неудобно. Със сигурност не е никабът ѝ, понеже и други жени в Ле Маро ходят забулени, без да излъчват тази студенина, това усещане за изолираност. Коя е Инес Бенчарки? Защо никой не говори за нея? И защо поддържат илюзията, че е сестра на Бенчарки, когато Оми и другите от семейство Ал-Джерба явно смятат, че отношенията им са доста по-интимни?