Праскови за кюрето

Шеста глава

Вторник, 24 август

Гласът му звучеше смайващо близо, все едно е само на няколко метра. Сърцето ми неочаквано се наклони силно като вълна, помъкнала толкова много отломки, че всеки момент ще се пропука. Довери се на Рижия, наредих си разпалено. Точно в този момент ли трябваше да се обади, за да ми вдъхне увереност – толкова любопитно и типично за него.

Побързах да се подслоня до една от старите работилници за кожа.

– Рижия! Къде се губиш? – попитах. – Толкова съобщения ти оставих...

– Изгубих си телефона – направо го чух как свива рамене.

– Нещо важно ли?

Едва не се изсмях. Какво можех да кажа? Как да споделя с него мислите си, страховете си, растящото си убеждение, че ме е излъгал, че цели четири години ме е оставил да вярвам, че можем да бъдем семейство...

– Виан? – звучеше предпазливо. Напомних си, че той винаги звучи предпазливо по телефона. Искаше ми се да виждам очите му. Още по-добре щеше да е да виждам цветовете му.

– Говорих с Жозефин – казах. – Тя има син. Не съм знаела.

Отсреща се захлопнаха кепенците на мълчанието.

– Рижия? Защо не ми каза?

– Обещах ѝ да не ти казвам.

От неговата уста звучи толкова просто. Но въпреки това зад паравана от думи се гърчат хиляди сенки.

– Значи... познаваш ли бащата на момчето?

– Обещах да не ти казвам.

Обещах. За Рижия това е предостатъчно. За него миналото няма значение. Дори аз знам съвсем смътно откъде е, какъв е. Той не говори за миналото. Може дори да го е забравил. Това е едно от нещата, които обичам у него – отказът му да допусне миналото да го владее, но пък и точно това го прави опасен. Човек без минало е като човек без сянка.

– Ти ли си оставил лодката си тук? – попитах.

– Да. Дадох я на Жозефин.

Отново категоричното мълчание, като че ли помежду ни се бе спуснала преграда.

– Дал си я на Жозефин? Защо?

– Искаше да се махне – каза Рижия предпазливо и с равен глас. – Тя искаше да попътува по реката, да види свят. Бях ѝ задължен за всичко, което направи – че ме приюти през зимата, намери ми работа, готвеше ми. Затова ѝ дадох лодката. Реших, че повече няма да ми трябва.

Вече виждах всичко в съзнанието си, ясно като гадаене на шоколад. И най-лошото беше, че съм го знаела още от самото начало някъде дълбоко в сърцето си, в тайното кътче, където майка ми нашепваше: Значи си мислела да се установиш на едно място? Да не смяташ, че не съм опитвала? Хора като нас не го правят, Виан. Сянката ни е прекалено дълга. Опитваме се да съхраним малкото радост и светлина, които имаме, но накрая всичко се изгубва.

– Кога се връщаш? – попита той.

– Още не съм сигурна. Първо трябва да свърша нещо.

– Какво?

Звучеше толкова близо. Представях си го как седи на палубата на слънце, може би с бира отстрани, а зад гърба му Сена е като ивица от плаж и силуетът на "Пон дез Ар" се очертава на фона на лятното небе. Представих си го съвсем ясно, като в кристален сън. Само че както в много други свои сънища се почувствах откъсната от сцената, отдалечавах се неконтролируемо и потъвах назад в мрака.

– Мисля, че трябва да си дойдеш у дома – заяви Рижия. –Каза, че няма да те има само няколко дни.

– Знам. Няма да се бавя. Но трябва...

– ...да свършиш нещо, знам. Но Виан... винаги ще има нещо. А после ще се появява нещо ново. Така е в онова проклето село. И неусетно ще се окаже, че си останала шест месеца и вече избираш плат за завеси.

– Това е нелепо. Ще остана само още няколко дни. –Спомних си за продуктите, които бях поръчала на Ги по телефона. – Е, да кажем, седмица – добавих. – Освен това, ако ти липсвам, може да дойдеш.

Пауза.

– Знаеш, че не мога.

– Защо?

Още една пауза, по-дълга. Долових безсилието му.

– Защо не ми се довериш? – попита най-накрая. – Защо никога не е простичко?

Защото не е простичко, Рижия. Защото колкото и далеч да стоиш, накрая реката те довежда у дома. И понеже виждам повече, отколкото искам да виждам, дори когато бих предпочела да съм сляпа...

– Заради Жозефин ли е всичко? Не ми ли вярваш?

– Не знам.

Отново същото мълчание като параван, по който подскачат сенки. После той каза:

– Добре, Виан, само дано да си струва.

И в ухото ми остана единствено морският прибой, все едно го чувах в раковина... Поклатих глава. Лицето ми беше мокро. Пръстите ми бяха изтръпнали от студ. Сама съм си виновна, казах си. Не трябваше да призовавам вятъра онзи ден. Изглежда толкова безобиден, нали, толкова естествен и непресторен? Вятърът обаче може да се промени във всеки момент, а дреболиите, които строим за себе си, се оказват пометени пред него.

Дали Арманд беше усетила, че се задава? Дали се беше досетила за Рижия и Жозефин? Знаеше ли, че нейното писмо бомба щеше да взриви живота ми с Рижия? Явно така става, когато отвориш писмо от мъртвец. Много по-добре е никога да не поглеждаш назад и като Рижия да не хвърляш сянка.

Но вече е твърде късно за това. Вероятно и Арманд го е знаела. Защо се върнах в Ланскене? Защо трябва да се изправя пред Жената в черно? По същата причина, по която скорпионът ужилва бивола, съзнавайки, че така и двамата ще умрат. Защото ние нямаме избор – тя и аз. Защото сме свързани.

Дъждът престана, но вятърът беше набрал страховитата сила, с която дърпа телефонните кабели и пищи пронизително. Така Черният отан получава глас – а може би изпраща и послание. Какво си мислеше, че ще се случи, Виан? Да не си въобразяваше, че ще те оставя да си отидеш? Че ще допусна да принадлежиш на друг?

Слязох от булевард "Де Маро" и се отправих към стария пристан. Натам, където беше закотвена черната лодка, заобиколена от дърветата с оголени коренища. Беше заслонена до брега на реката, но само на няколко метра от нея Тан се бе превърнала в буен и непокорен звяр, гладката ѝ повърхност беше осеяна с отломки, със смъртоносни струпвания на клони и загнила органична материя, преплетени с кабели и жици. Би било повече от неразумно човек да плува тук, дори плитчините са опасни. Ако Алиса беше скочила от моста снощи, а не преди шест дни, нямаше да оживее – нито пък Рейно. Приближих се още мъничко и се провикнах:

– Инес Бенчарки?

Знаех, че си е у дома. усещах очите ѝ. Направих още крачка напред. Вятърът метна косата върху лицето ми като камшик, земята под краката ми беше подгизнала.

– Инес?

Представях си я как ме наблюдава скришом с котешките си подозрителни очи. Искаше ми се да ѝ бях донесла някакъв подарък, но прасковите почти бяха свършили, пък и нямах представа кой подход би дал резултат с нея. Под многобройните си покривала Инес крие много различни лица: според Оми е скорпион, според Захра е приятелка, според стария Махджуби е подмолна, според Алиса е страховита...

А каква е за Карим?

Отново се провикнах. Този път ми се стори, че чух раздвижване във вътрешността на лодката. Вратичката на кухнята се отвори. Появи се жена с никаб.

– Какво искате? – Гласът ѝ беше нисък и със съвсем лек акцент, но въпреки това в него имаше нещо неблагозвучно, като музика, изсвирена в неправилната тоналност.

– Здравейте, аз съм Виан Роше – представих се и протегнах ръка.

Тя не помръдна. Очите ѝ над квадратното парче плат бяха безизразни като копчета. Започнах да говоря каквото си бях наумила: че някога съм имала магазин за шоколад, че съм отседнала в Ле Маро, че искам да помогна на нея и на Дуа.

Инес слушаше, без да продума. Застанала на ниската палуба, сякаш бе стъпила върху водата. Зад нея от Тан се надигна фонтан от пръски. Жената приличаше на привидение или на вещица.

– Знам коя сте – каза накрая. – Вие сте приятелка на свещеника Рейно.

Усмихнах се.

– С него имаме дълга история. Но невинаги сме били приятели. Всъщност някога той се опита да ме изгони от града.

Очите ѝ не издаваха никакво чувство. Ръцете ѝ с черни ръкавици висяха отпуснати покрай тялото. Стъпалата ѝ също бяха скрити под черната абая – всъщност ако не бяха тези безизразни очи, Инес щеше да бъде зрителна измама, а под никаба ѝ сякаш имаше само въздух.

– Някои хора смятат, че той е запалил пожара, но не е вярно – уверих я. – Рейно е свестен човек въпреки недостатъците си. Не е нито подлец, нито страхливец. А човекът, причинил пожара, е и двете. Сега стоварват цялата вина върху него...

– Затова ли дойдохте? За да го защитавате?

– Реших, че се нуждаете от помощ.

– Благодаря, но не се нуждая – заяви с равен глас.

– Живеете на лодка.

– И какво? – възрази Инес Бенчарки. – Да не мислите, че е трудно да живееш на лодка? Повярвайте ми, преживявала съм много по-лоши неща. В тази страна е лесно в сравнение с моята. Лесно, благо, лениво.

Беше извисила презрително глас и бе присвила очи над воала. Най-сетне виждах цветовете ѝ, искряха на мътната светлина и сякаш обточваха обикновената ѝ черна абая в сребристо като лъскаво моаре. Инстинктивно се пресегнах към мислите ѝ и шепата ми се напълни. Кошница с алени ягоди, два жълти чехъла, гривна от черни нефритени мъниста, женско лице в огледалото. И коприни, бродирани и пъстри коприни, воал като мъглява паяжина, осеян с кристали шифон, бяла сватбена рокля, златисто минзухарено, черничево пурпурно, гористо зелено...

Толкова много цветове, смайващо. Без тях може би никога нямаше да се досетя, че с Карим са роднини, но издраскаш ли повърхността, и ето ги – багрите, които не можеш да скриеш.

Тя потръпна. Сякаш я бях докоснала по забранен и интимен начин. Очите ѝ се разшириха възмутено и видях и техния цвят – много тъмнозелено, почти черно, в което бе разтворена капка златно.

– Престанете! – нареди тя.

Протегнах ръка.

– Всичко е наред, Инес. Разбирам.

Тя се засмя – звънлив и нехармоничен звук.

– Така ли смятате? Че разбирате? Понеже виждате малко повече от всички тези слепи хора?

– Има причина да дойда тук. Получих писмо от една мъртва жена. В него пишеше, че съм нужна тук. А после ви видях...

– И си помислихте... какво? Горката потисната мюсюлманка с никаб, жертва на куффар[17]? Горката наплашена вдовица, тя ще приеме охотно всяко предложение – колкото и да е снизходително – за приятелство или... за шоколад. Да, знам всичко за вас, Виан – продължи тя, забелязала изненадата ми. – Знам как сте пристигнали тук преди осем години и сте омагьосали всички да ви обикнат – да, дори противния свещеник. Да не мислите, че не съм чула всичко? Смятате ли, че Карим не ми е казал? Онази жена от кафенето, тя постоянно говори за вас. Също и старецът с кучето, пекарят Поату и цветарят Нарсис. Представят ви като ангел, слязъл от джаннат[18] да ни спаси. А сега Фатима ал-Джерба и свекърва ѝ също се хванаха – о, колко харесват онази жена с шоколада, която си въобразява, че понеже е била в Танжер, разбира културата ни...

Слушах я мълчаливо, стъписана от дълбочината на презрението ѝ. Каквото и да бях очаквала от първата ни среща, не беше това – този порой, това отровно излияние. Скорпион, така бе казала Оми. И сега аз се давех, а най-лошото бе, че сама си бях виновна. Биволът от онзи разказ също е жертва на собствената си природа като скорпиона. А нима част от мен не искаше да бъде ужилена, за да докажа онова, което винаги тайно съм знаела? Че няма нищо трайно, че вълшебството може и да не успее, че всичко, за което се стараем, както и обичта, накрая се натъква на същата гола стена...

Това ли беше урокът, който бях дошла да науча? Затова ли се бях върнала в Ланскене?

– Знам, че криете Алиса – заяви жената.

Потръпнах, внезапно ме прониза студ.

– Да не мислите, че не чувам? Че не виждам? Въобразявате си, че понеже нося никаб, не обръщам внимание на нещата като вас? Да не смятате, че понеже вие не можете да ме видите, аз не забелязвам всичко?

– Това няма нищо общо с никаба – възразих. – И не крия Алиса. Тя живее при мен по свое желание, докато не реши какво иска да прави.

Инес издаде остър гърлен звук.

– И сигурно се залъгвате, че помагате.

– Все някой трябва да помогне. Тя се е опитала да се самоубие.

Жената прикова върху мен зелено-златистите си очи. Под абаята тя е грациозна, уравновесена и изопната като танцьорка. Съдейки по красивите ѝ очи, съм сигурна, че е поразителна.

– Разсъждавате детински – отсече Инес. – Детето вижда как птиченце пада от гнездото. Вдига го и го отнася в дома си. След това ще се случи едно от следните две неща: или птичето веднага ще умре, или ще оцелее за ден-два и детето ще го върне обратно при семейството му. Обаче то ще мирише на хора и близките му ще го отхвърлят. Птичето ще умре от глад или ще го убие котка, или другите птици ще го изкълват до смърт. Ако детето има късмет, никога няма да разбере.

Усетих, че се изчервявам.

– Не е същото. Алиса не е малко птиченце.

– Нима? – възкликна Инес. – Сега да не ми кажете, че е спазвала постите и не си е отрязала косата?

– Мая ли ви каза?

– Не е нужно някакво дете да ми казва. Защо си въобразявате, че само вие виждате разни неща?

Замислих се над думите на Алиса: че Инес Бенчарки е амар, зъл дух в човешко тяло, изпратен да покварява невинните. И преди бях чувала същото обвинение – неведнъж –по време на своите странствания. Хората с прозрение – хора като нас – често са смятани за зловещи същества. Майка ми наричаше себе си вещица. Тя правеше така, аз – никога. Тази дума е вече претоварена с история и предразсъдъци. Хората, които твърдят, че думите нямат сила, не знаят нищо за природата на словото. Думите, когато са на място, свалят режими, превръщат любовта в омраза, поставят основите на религия и дори разпалват войни. Думите са пастирите на лъжите, те повеждат най-достойните от нас на заколение.

– Майка ми беше вещица – казах.

Тя се засмя и призна:

– Трябваше да се досетя.

С тези думи се обърна и отново влезе вътре – следвана от вихъра от цветове, които бях зърнала, като спиралата от жилки в мрамора, – после вратата се затвори зад гърба ѝ и аз останах на брега на Тан, черният вятър пищеше между жиците, а дъждът отново рукна.