Праскови за кюрето

Единайсета глава

Петък, 27 август

Още една нощ без никакви отговори. Картите на майка ми не помогнаха. Приготвих шоколад за децата и изпих своя от чашата на Арманд – с каймак, уханен и много сладък. Де да беше Арманд тук сега! Почти чувам гласа ѝ. Ако раят е толкова хубав като това, още утре се отказвам от греха. Скъпата Арманд. Колко щеше да се смее, ако ме види сега – притеснена за Франсис Рейно.

Той може да се грижи за себе си, така щеше да каже. Остави го да поскита. Ще му се отрази добре. Но въпреки това инстинктите ми направо крещят, че Рейно е в опасност. Мислех си, че трябва да спасявам Инес Бенчарки, но съм грешала. Рейно е бил. Още от самото начало е бил Рейно.

Какво пишеше в писмото на Арманд? Ланскене отново ще има нужда от теб. Не разчитам обаче на нашия твърдоглав свещеник да ти съобщи, когато се случи това.

Не, защото хора като Рейно никога не молят, не разчитат на никого. Дали не се е опитал да помогне на Инес? И не се е оказал ужилен от скорпиона?

Отец Анри съобщи, че Рейно е изчезнал, но полицията се оказа безполезна. Нищо не сочи, че мосю кюрето е станал жертва на мръсна игра. Всъщност нали отец Анри предложи Рейно да си вземе отпуск? А що се отнася до слуха, че Рейно е напуснал града, защото са се появили нови улики във връзка с пожара в стария магазин за шоколад, изглежда, няма доказателства в подкрепа на този факт. За разочарование на Каро.

Отбих се в църквата. Беше празно, имаше само купчина от новите столове и няколко човека, седнали пред изповедалнята. Познах Шарл Леви и Анриет Муасон и се запитах дали и те не търсят нашия изчезнал свещеник.

– Не си е отишъл наистина – рече Шарл, когато ги попитах. – Не би ни изоставил. Къде ще отиде? Кой ще се грижи за градината му?

Анриет Муасон се съгласи.

– Трябва да приема изповеди. От много отдавна не го е правил. Няма да говоря пред онзи другия, perverti, който се крие в църквата. Той е голям измамник.

– Той е отец Анри Льометър – каза Шарл.

– Знам – заяви Анриет.

Шарл въздъхна.

– Обърква се. По-добре да я заведа у дома. – Той се обърна към Анриет и се усмихна. – Хайде, мадам Муасон, елате да ви изпратя до къщи. Тати ви чака.

Жозефин също нямаше новини. Отбих се в кафенето, където заварих Пол-Мари, блед и небръснат, с едновременно съкрушен и интригуващо победоносен вид.

– О, ура, идва кавалерията. Идваш да оправиш света ли? Да излекуваш болните и сакатите? О, почакай... – ухили се той мрачно. – Сигурно специалните ти способности нещо не действат днес, понеже доколкото виждам, още си живеем в лайнян свят.

– Никога не съм твърдяла, че имам способности...

Той се изсмя озъбено.

– Значи има неща, които не можеш? Защото ако се вярва на кучката, за която се ожених, ти можеш да ходиш по водата. А онова нейно копеленце...

– Пилу.

– Според него пък ти си кръстоска между Мери Попинс и феята на зъбчетата. Вълшебни шоколади, невидими любимци, ти знаеш всякакви номера, нали? Какво следва? Лекарство за СПИН? Бих се задоволил с два здрави крака... А, да, може и една свирка...

– Пилу е момче с въображение – казах. – Мисля, че с Мая и Розет са си играли на нещо.

Пол-Мари се намръщи.

– Така ли му викаш? С въображение? По цял ден се мотае край реката с две лигави момиченца. За теб това може и да е въображение, но аз мисля, че той трябва да си намери свестни приятели, истински френски момчета, а не онази измет от Ле Маро...

Не лапнах въдицата. Пол Муска е от хората, които обичат да провокират реакция.

– Къде е Жозефин? – попитах.

Той сви рамене.

– Сутринта взе колата. Мисля, че е отишла да търси лодката. Е, дано има късмет. Говори се, че са я откраднали циганите или пък са били магриби. Не разбирам на нея какво ѝ пука, а ти? Изобщо не използва лодката – не и откакто онзи нейният рижко си замина.

Онзи нейният рижко. Искаше ми се да му обясня колко греши, но не можех да издам тайната на Жозефин. Вместо това рекох:

– Кажи ѝ, че съм идвала.

Той отново се засмя подигравателно.

– Ако си мислиш, че имам време да се мотая и да ви предавам съобщенийцата...

– Кажи ѝ, че утре пак ще дойда.

– Ще те чакам – отговори Пол-Мари.