Праскови за кюрето

Пета глава

Вторник, 24 август

Нищо не остава тайна за дълго. Поне не в Ланскене. Не съм излизал от къщи два дни, но хората вече започнаха да шушукат. Не мога да виня Жозефин, нито дори Пилу. Знам го. Започна тази сутрин, когато Шарл Леви намина отново, за да се оплаква за изчезналата си котка.

Открехнах вратата съвсем лекичко и му казах, че не се чувствам добре. Шарл Леви обаче не се отказа. Коленичи на прага и заговори през пощенския процеп с треперещ от овладените силни чувства глас:

– Става дума за Анриет Муасон, отче. Тя взема моя Ото в къщата си. Храни го, казва му Тати. Това не ви ли прилича на отвличане, на задържане без право или на нещо такова?

Отговорих му иззад вратата:

– Не смяташ ли, че приемаш нещата прекалено лично?

– Тази жена открадна котката ми, отче. Как иначе да го приемам?

Помъчих се да му обясня:

– Тя е самотна, това е. Може би ако поговориш с нея...

– Опитах! Отрича! Не била виждала котарака. Не го била виждала с дни, ама цялата ѝ къща мирише на риба...

Главата ме болеше. Спуканите ребра ме боляха. Не бях в настроение за това.

– Мосю Леви! – провикнах се през вратата. – Нали Бог ни учи да обичаме ближния си? Аз ли греша, или е имал предвид нас, да не се оплакваме до небесата от ближните си и да не прибягваме до крайно неубедителни извинения, понеже така предизвикваме раздор в общността? Нима Исус щеше да откаже на една самотна жена да взема котето от време на време?

Отвън настана мълчание. После от процепа се разнесе глас:

– Съжалявам, отче. Не помислих.

– Десет "Аве Марии".

– Добре, отче.

След това бързо плъзна слухът, че мосю кюрето приема изповеди през процепа на пощенската кутия. Следващият ми посетител беше Жил Дюмарен, уж за да помоли за дарение за църковния фонд за закупуване на цветя, но всъщност търсеше съвет относно майка си. След това дойде Анриет Муасон, за да изкупи греха, който бе извършила още като зародиш. След нея беше Гийом Дюплеси, за да ме попита имам ли нужда от нещо. След него се отби Жолин Дру, колкото да докладва на Каро, че се случва нещо странно. А накрая лично Каро, която презираше преструвките и ме обвини директно (през вратата), че крия нещо.

– Каро, вървете си, моля ви – казах, седнал на изтривалката.

– Не и докато не ми обясните какво става – отекна гласът на Каро. – Пиете ли? Това ли е?

– Не, разбира се.

– Тогава отворете вратата.

Понеже отказах да се подчиня, тя се върна същата вечер заедно с отец Анри. Зачудих се дали да не се престоря, че съм излязъл, но когато Каро застана пред прозореца и започна да наднича през капаците, ми стана ясно, че не възнамерява да се откаже.

Отворих вратата.

– Мили боже, Франсис!

Да, Анри. Знам как изглежда. Повечето рани са повърхностни, разбира се, но въпреки това гледката е впечатляваща. За кратко се забавлявах със слисаните им изражения. Само че на епископа му беше достатъчен и най-незначителният повод, за да ме отпрати, а сега май вече разполагаше с такъв. Разбира се, вината не беше моя, както твърди отец Анри (намеквайки тъкмо обратното), но нападението срещу мен доказва, че вече не се ползвам с доверие в Ланскене. За доброто на паството, както и в името на личната ми безопасност (по думите му), ме местели в друга енория. Уреждането на въпроса можело да отнеме седмица, но процедурата вече била задвижена. В градска енория, така подразбрал, където да подобря социалните си умения, да проповядвам пред по-широка аудитория и да опозная нуждите на мултирелигиозна общност.

Разбира се, нито за миг не може да ме заблуди. Знам, че ме наказват. Навярно епископът дори не знае колко. За него свещениците са еднакви, като пешки. Само че аз живея в Ланскене почти през целия си живот, затова ако ме отпрати, ще откъсне важна част от мен. Съзнавам, че невинаги съм бил толкова открит и покорен, колкото би трябвало. Вероятно съм се съпротивлявал на промените, не съм зачитал авторитети. Общуването ми с хората покрай реката може би невинаги е било сърдечно. Понякога проявявам нетърпение с паството си, а с магрибите – още по-голямо. С две думи, смятам Ланскене за свое лично феодално владение, измислям си правила в крачка, изпълнявам ролята на диктатор или на съдия. Въпреки това обаче да ме отпратят...

Започва да се стъмва. Чувам как навън Черният отан пищи победоносно, понесъл призива на мюезина над водата към мен.

И сега за пръв път се страхувам. Не, отче, отчаян съм. Вятърът, който духа толкова често, сега ме е стиснал за гърлото. Прогони речните плъхове, затвори магазина за шоколад на Виан. Мислех, че вятърът е на моя страна, че ще си стоя тук като канара, непоклатим и решителен...

Ала тази вечер вятърът е на прага ми. Вече не съм непоклатим. Никой не ме иска тук повече. Опасявам се, отче, че този път вятърът ще отвее мен.