Сряда, 1 септември
Нашият спасител е възкръснал след три дни, но на мен ми отне малко повече време. Няма как да не съжалявам за това – случилото се било голяма работа, чувам. Занесли ме у дома – или поне някой го е направил, – ако може да се вярва на разказите, които се разпространяват в Ланскене, а в спасителната група имало най-малко стотина човека.
Представете си само: Каро Клермон в ролята на Магдалина, отец Анри като свети Петър. Да, той наистина бил там – тя му изпратила есемес, вместо да викне полицията, – пристигнал да оправя нещата веднага след края на проповедта си в Пон ле Саол, но кризата вече била преминала и паството му почти не забелязало присъствието му.
Искал да ми даде последно причастие. Каро и това щеше да му позволи, ако Жозефин не се беше намесила. Доколкото научих от Жан-Филип – съобщавам с радост, че той се отърва само с ужасно главоболие и огромен белег на скалпа, – намесата била едновременно в духа на Рабле и ненужно агресивна (според Каро). Жозефин изгонила отец Анри от стаята на болния, след което той бил подложен на следващо унижение от страна на Анриет Муасон, която познала въпросния perverti, представящ се за мосю кюрето, и го прогонила от къщата с метлата, крещейки като фурия. Влад бил навън, обяснява Пилу. Той обикновено не хапе, но съчетанието от виковете на Анриет, летящата метла и непознатия свещеник...
Мисля, че думата е страхотно.
Телата на Инес и Карим Бенчарки бяха намерени от полицията в понеделник. Все още вкопчени в последната си пламенна прегръдка, загърнати от нейната обгоряла черна роба.
Жозефин ми разказа историята. Ще ми се да се бях досетил по-рано, отче. Иска ми се да бях видял лицето ѝ.
Що се отнася до мен, три дни ту изпадах в безсъзнание, ту се свестявах. Делириум, пневмония, обезводняване, изтощение – с всичко това сръчно се справиха Кюсоне, селският лекар, и Жозефин, която почти не се отделяше от мен, откакто ме намериха.
Тя ми каза, че идвали несекваща поредица от посетители. Някои си ги спомням: Гийом Дюплеси, Шарл Леви, Люк Клермон и Алиса Махджуби. Много хора от Ле Маро, които носеха подаръци, най-вече храна. И разбира се, Виан Роше. Виан с термос горещ шоколад, Виан с шепа от нейните "просячета", Виан с бурканче сладко от праскови и с усмивка като летен залез.
– Как сте, мосю кюре?
Усмихнах ѝ се (вече го правя по-добре).
– Ще се оправя. Но ще ми трябва шоколад.
Тя ме изгледа одобрително.
– Ще се постарая.
– Как е Дуа?
– Ще отнеме известно време – сви рамене Виан. – Цялото семейство Ал-Джерба се грижат за нея.
– Добре, те са свестни хора. Ами вие?
– Мисля да поостана още една седмица. Поне докато си стъпите на краката.
Това ме изненада.
– Защо?
Пак онази усмивка.
– О, ами не знам. Може би свиквам с вас. – Тя бръкна в джоба си и извади нещо. Очаквах да е шоколад, но вместо това върху дланта ѝ видях една изсъхнала костилка от праскова.
– Последната реколта на Арманд. Канех се да я засадя на гроба ѝ. Но после се сетих за вашата градина. Нали нямате праскова?
– Не.
– Ами засадете я тогава. До стената, където е слънчево. Ще минат няколко години, преди да даде плод, но с време и търпение... В Китай прасковата е символ на вечния живот, знаехте ли го?
Поклатих глава.
Взех костилката от праскова, понеже не исках да ѝ обяснявам, че може и да не съм тук да гледам как расте дръвчето. Къщата ми е собственост на църквата и положението ми е разклатено. Днес ми се обади епископът. Жозефин вдигна. Той иска утре да ме посети, имало да обсъждаме разни неща. Допускам, че отец Анри вече е разказал своята версия на историята. Не очаквам одобрение. Макар че името ми е реабилитирано, това надали ще промени нещо. Злепоставих църквата, наруших заповедите на епископа, предизвиках търкания с Ле Маро. Не мога да се защитя, виновен съм. Но все пак...
Докато бях в корема на кита, имах предостатъчно време да размишлявам. Да си припомня важните неща. Да разбера къде искам да бъда. И осъзнах, че Ланскене за мен е нещо повече от енория. Не мога да си тръгна, дори и епископът най-вероятно да ме помоли. Ако това означава да се откажа от църквата, така да бъде, отче. Ще започна отначало. Може да си опитам късмета като дърводелец, градинар или учител. Трудно ми е да си го представя, но пък, отче, аз и никога не съм имал богато въображение. И все пак ми е по–лесно да си представя това, отколкото как приемам друга енория.
Жозефин ми казва, че в "Сен Жером" болезнено усещали отсъствието ми. След инцидента с Влад отец Анри не се върнал. Камбаните мълчат от предната неделя и оттогава никой не е ходил на литургия. Сигурно той ме чака да замина. Или пък епископът му е казал да не идва, докато още съм тук.
Стъмва се и луната изгрява. Виждам го от леглото си. Спя на отворени капаци на прозорците, никога не съм обичал тъмното. Откакто бях в корема на кита, още по-малко ми харесва. Когато се събудя от неприятен сън, искам да виждам звездите.
Чувам Жозефин да се движи в съседната стая. Каквото и да говоря, не мога да я убедя да си отиде у дома за по-дълго.
Отскача за по един час да нагледа Пилу и кафенето, но Пол се грижи за заведението и този път се справя добре. Може би това трябва да ме изненадва, но след случилото се в Ле Маро малко неща ме учудват. Хората невинаги са такива, каквито изглеждат, и дори клетник като Пол-Мари може да ни изненада някой ден.
Виждам прасковената костилка на Виан на нощното си шкафче. Съвсем в неин стил е да ми я даде. Виан, която никога не се задържа на едно място достатъчно дълго, за да види как семето покълва и расте. Вечният живот. Ама че работа! Луната е в последната си четвърт и над Тан чувам единствено призива за вечерната молитва. Тук, в реалния свят, този звук вече не е заплашителен. Оставих тези свои страхове в корема на кита заедно с други работи. Това надали ме прави по-добър човек. Но нещо вътре в мен наистина се е променило, нещо, което тъкмо започвам да проучвам, както човек опипва с връхчето на езика си онова нежно местенце в устата си, след като са му извадили болен зъб.
Не съм сигурен какво се случи. Всичко започна с Виан Роше и свърши с Инес Бенчарки. А сега, за пръв път от седем дни, знам, че довечера ще спя и когато се събудя, ще има звезди.