Праскови за кюрето

Седма глава

Събота, 21 август

Върнахме се с попътен вятър, а Розет през цялото време пееше: Бам, бам, БАМ, бам бадда–БАМ. Разбира се, това е песента на майка ми. Розет всъщност не напява думите, но има слуха на баща си. Тупа с крачета и пляска с ръце.

Бам, бам Бам! Бам, бадда–БАМ!

И вятърът се присъединява, листата танцуват във вихъра му. Тази година есента настъпва рано и цветовете вече се променят. Липите се оголват първи и изтръскват конфетите си в небето. Косата на Розет е в почти същия нюанс на златисточервеникавото като падащите листа, които тя тъпче с крачетата си, все едно гаси пламъци.

Туп, туп, туп. Бам, бадда–бам!

Усетих, че Алиса наблюдава иззад притворените капаци на прозорците на къщата. На мен е казала само няколко думи, откакто пристигна, но се държи по-непринудено с Анук и Розет, макар че все още е предпазлива. Захвърлила е хиджаба и носи косата си на две дълги плитки, които направо омагьосват Анук и Розет. Приемаме основното си ядене след залез, за да спазваме Рамазан, но доколкото ми е известно, Алиса не се моли. Гледа телевизия и чете...

Не днес, реших.

Заобиколих къщата и погледнах прасковата на Арманд. Вече дадох плодове на Гийом, на Поату, на Ясмина ал-Джерба, плюс плодова пита на Нарсис и жена му и обещах тарт на Люк Клермон, който ремонтира стария магазин за шоколад, и още един на Жозефин. Въпреки това останаха много праскови, които вятърът сега брули.

– Трябва да оберем прасковите днес – заявих, влизайки в кухнята. – Арманд никога няма да ми прости, ако ги оставя на осите.

– Ура! Прасковено сладко! – провикна се Анук и скочи от канапето.

Усмихнах се. Една от най-умилителните черти на Анук е лекотата, с която преминава от детството към зрялата възраст, от светлина към сянка, като пеперуда, която прехвърча от цвят на цвят, без да си дава сметка за промяната на световете. Днес тя е почти толкова мъничка, колкото беше, когато пристигнахме тук преди години.

Алиса, която ѝ е горе-долу връстничка, вече изглежда много по-голяма от нея. Какво ли си мислят сега родителите ѝ? Защо никой не я търси? И колко време мога да я държа тук, преди новината да се разчуе?

– Познаваше ли Арманд? – попитах. – Беше баба на Люк и моя приятелка. Мисля, че тя щеше да ти допадне. Не всички я харесваха – тя вбесяваше мосю кюрето например, – но имаше добро сърце и Люк много я обичаше. Тя е причината да съм тук. Обещах ѝ да обера прасковите.

Най-сетне по сериозното лице заискри усмивка.

– Прилича на дядо ми – каза Алиса. – И той обича да отглежда разни неща. До къщата има слива. Раждала е само веднъж, но той се грижи за дървото, все едно е единственият му син.

Това беше най-дългата реч, която бях чувала от Алиса. Може би общуването с Анук ѝ беше помогнало да си върне гласа. Усмихна се.

– Искаш ли да ни помогнеш? Ще направим сладко от праскови.

Бам. Сладко. Пам. Бадда–бам! – изтананика Розет, взе една дървена лъжица и я застави да танцува върху масата.

Алиса се заинтригува.

– Сладко от праскови ли?

– Рецептата е много лесна. Вече разполагаме с всичко необходимо. Захар за сладко – това е захар с добавен пектин, за да може сладкото да стегне както трябва, – бакърен съд, буркани, канела... А, да, и праскови, разбира се. – Усмихнах се. – Хайде, помогни ни да наберем плодовете.

Тя се поколеба за миг, после ме последва навън. Беше напълно безопасно – къщата е уединена, а прасковата не се вижда от улицата. Вятърът духаше безмилостно и земята под дървото вече беше покрита с окапали плодове. Оставиш ли ги повече от минута, осите ги нападат, но точно тези праскови са идеални за сладко, а всички заедно събрахме предостатъчно за няма и десет минути.

Бакърената тенджера е на Арманд, макар че и аз имам почти същата. Тя е голяма и прилича на котле, а повърхността ѝ е грапава и очукана. Върху печката на Арманд прилича на вещерски казан – което не е много далеч от истината, подозирам, понеже има ли нещо по-близко до алхимията от превръщането на суровите съставки в нещо, от което устата ти се пълни със слюнка.

Бам, бам, продължи Розет да барабани по бакърения съд.

– Сега трябва да приготвим плодовете.

Пуснах студена вода в мивката. Измихме прасковите и извадихме костилките. Нищо че плодовете бяха понатъртени – така стават още по–сладки. Докато работехме с навити ръкави и облени със сок ръце, кухнята се изпълни със слънчевото ухание на праскови, захар и лято.

Бам. Сладко. Бам–бадда–бам, пееше Розет. Сред ивиците светлина и сянка тя приличаше смътно на мъхеста пчела, а Бам в сянката ѝ беше като рояк прашинки, които се гонеха във възторжения въздух.

Забелязах как докато Алиса наблюдава, една бръчка се врязва между лешниковите ѝ очи, и разбрах, че явно и тя вижда Бам. Сега, три дни по-късно, това не ме изненадваше. Обикновено хората не след дълго започват да забелязват Бам. Децата най-напред, но дори възрастните го виждат, стига съзнанието им да е отворено. Отначало е като игра на светлината, прашец върху чепка златисто грозде, а после...

Сладко! Бам!

– Защо не изведеш Розет навън?

Анук ме погледна развеселено. Розет е като пластмасово тромпетче – твърде шумно, за да чувам шепота. А днес за мен важното е шепотът, който Оми нарича уасуас, или тревожното нашепване на Сатаната. Досега обаче шепотът на Алиса беше твърде плах и не го чувах. Може би ако бяхме сами, помислих си... И с всекидневната магия по приготвянето на сладкото...

Отначало не се опитвах да я накарам да говори. Вместо това дръпнах монолог, който не изискваше тя да отговаря. Бърборех за рецептата, за Арманд и за магазина за шоколад, за Рижия и Париж, за лодката ни, за Анук, за Розет и за прасковите.

– Няма да сварим прасковите днес. Ще ги оставим да престоят една нощ. Един килограм захар за един килограм плодове без листата и костилките, разбира се. Нарязваме ги в бакърения съд – бакърът е най-подходящ за готвене, защото се нагрява най-бързо. Добавяме захарта. После с дървена лъжица натриваме захарта в плодовете и разбъркваме. Това е любимата част на Розет – усмихнах се, – защото най-много цапа. И понеже мирише страшно хубаво...

Забелязах как ноздрите на Алиса потръпнаха.

– Добавяме канелата. На пръчици, не смляна, начупени на две. Три-четири са достатъчно... – Лятното ухание бе станало есенно – на огньове на открито и на празника на Вси светии. На канелени палачинки, приготвени навън. На греяно вино и на изгоряла захар.

– Какво мислиш?

– Хубаво е – каза тя. Диамантената обичка на ноздрата ѝ отново потрепна и улови светлината. – А после?

– Чакаме. Покриваме съда с плат и оставяме сместа да престои една нощ. На сутринта палим печката и бъркаме, докато сладкото заври. Не е нужно да ври повече от четири минути. Накрая го разсипваме в бурканчета да е готово за зимата.

– За зимата ли? – стрелна ме тя с поглед.

– Разбира се, аз няма да съм тук, но сладкото е най-хубаво през зимата, когато нощите са дълги, въздухът е мразовит и когато отваряш бурканче със сладко, все едно отваряш бурканче със слънчева светлина...

– О! – унило възкликва тя. – Мислех, че ще останете.

– Съжалявам, Алиса, не можем.

– Кога? – почти шепнешком попита тя.

– Скоро. Най-много след две седмици. Но не се тревожи, няма да те изоставим.

– Ще ме вземете ли в Париж? – попита тя с блеснал поглед.

– Ще видим. Дано да не се налага. – Извърнах се от бакърения съд и я погледнах право в очите. – Не знам от какво бягаш, но се надявам да намериш по-добро решение. На никого ли не можеш да се довериш в Ле Маро? На свой близък? На учител може би?

Алиса се сепна.

– Не – каза.

– Но ходиш на училище, нали? – попитах. – Малкото училище срещу църквата?

– Ходех – отново потръпна момичето.

Ето я отново, помислих си. Инес Бенчарки, Жената в черно. Дори не съм споменала името ѝ, но сянката ѝ отново е достатъчно плътна, за да затъмни дори малката искрица светлина. От това ли се страхува толкова Алиса? От какво се опитва да избяга?

– Няма ли да ти липсват близките, ако заминеш за Париж? Родителите ти? Сестра ти?

Безмълвно поклати глава. Искрящата надежда в очите ѝ отново помръкна до мъжделив пламък.

– Тогава дядо ти. Сигурна съм, че му липсваш. – Стрелях напосоки, но в гласа ѝ долових искрена привързаност, когато говореше за стария Махджуби и за сливата в двора му.

Тя се извърна. Видях как една сълза бликна и се търкулна по бузата ѝ. В този момент изглеждаше много малка, по-малка дори от Анук, и почти без да се замислям, пресегнах се и я притиснах в прегръдките си. Тя се напрегна, после се отпусна и аз усетих как ридае, притиснала лице към рамото ми, хлипаше почти беззвучно, стиснала лактите си с ръце.

Оставих я да се наплаче. Понякога помага. Уханието на праскови край нас беше почти непоносимо. Прозорците дрънчаха от вятъра. Когато духа отанът, фермерите от района оголват овошките от листа и брулят зрелите плодове от клоните, за да не оставят много плячка на поривите на вятъра. За външен наблюдател може и да изглежда жестоко, но алтернативата са счупени клони и съсипана реколта. Има моменти, когато трябва да увиваш овошките, както казваше приятелят ми Фрамбоаз, има и време да ги оголваш. С децата не е много по-различно. И за едните, и за другите не е полезно да са изнежени.

Прегръщах Алиса, докато усетих, че хлипанията ѝ утихват. После попитах тихичко:

– Алиса, какво се случи онази нощ?

Тя ме погледна.

– Искам да ти помогна, но ми се ще да ми разкажеш какво се случи. Защо момиче като теб ще реши, че не му се живее повече?

За момент ми си стори, че тя няма да отговори. После промълви пресекливо:

– Веднъж някой ми каза: "По време на Рамазан портите на рая са отворени, а портите на ада са затворени и дяволите са в окови". Това означава, че ако човек умре по време на Рамазан... – Тя замълча и отмести поглед.

– Няма да отиде в ада, нали? – довърших вместо нея.

– Сигурно ти звучи доста налудничаво.

– Защото не съм мюсюлманка ли? – попитах. – Е, не съм и християнка, пък и не вярвам, че има пъкъл. Но не мисля, че си луда. Просто си тъжна и объркана.

Алиса въздъхна.

– Няма нищо. Колкото и безнадеждно да ти се струва, винаги има решение. Обещавам ти да го намерим. Не е нужно да се справяш самичка.

Тя кимна лекичко.

– Но не казвай на никой друг – предупреди ме. – На никой от семейството. Изобщо на никой. Обещаваш ли?

– Обещавам.

Алиса седна на масата и плъзна връхчетата на пръстите си по драскотините в дървото. Навън вятърът удвои силата си и накара старите стрехи да зашепнат и заскърцат. Вятърът прави Розет разговорлива – надявах се днес да въздейства по същия начин и на Алиса.

– На мен можеш да кажеш – уверих я. – Каквото и да се е случило, със сигурност съм виждала и по–лошо.

– По-лошо ли? – попита тя.

Замислих се за местата, които съм виждала, за всички години, прекарани в странстване.

Толкова много ми се бе случило през това време: смъртта на майка ми, загубата на приятели, милион непредвидени жестокости, но имах и немалко мили спомени.

Гледала съм как слънцето се издига над планини, в които не е стъпвал човешки крак, и как залязва над градове, където всеки сантиметър е пълен с народ, с хора, които се блъскат един друг, борейки се за живот. Давала съм живот. Била съм влюбена. Променяла съм се неочаквано. Виждала съм хора да умират по задните улички, виждала съм други да оцеляват при невъзможни обстоятелства, познавам щастието, тъмата и скръбта, а едно от нещата, в които все още съм сигурна, е, че животът е загадка, животът е промяна, магия, както казваше майка ми. Животът е способен на всичко...

Заех се да го обяснявам на Алиса. Трудно е да облечеш всички тези неща в думи. За пръв път, откакто пристигнах тук, се размечтах за някогашното си магазинче, за уханието на разтопен шоколад, за сребърното гърне на тезгяха, за чашите, за лекотата, с която говориш без думи. Нямам желание да поставям предизвикателство пред вярата ѝ. Но Рамазанът ми връзва ръцете. А това означава, че не мога да ѝ предложа утехата, която познавам най-добре – блокчето шоколад на езика, вълшебния лек от детството, който изцелява всичко...

Неочаквано се разнесе някакъв звук, драскане по прозореца. Може би храст или клон на дърво, който потропва на неуморния вятър. Ала когато вдигнах поглед, зърнах нечие лице зад полузатворените капаци на прозорците: кръгло носле, притиснато към стъклото, две тъмни очи, смаяно ококорени от познатото...

Беше Мая.