Праскови за кюрето

Първа глава

Четвъртък, 26 август

Явно отново съм заспал, отче, защото сънувах. Не сънувам често – изглежда съм изгубил този навик, – но този път сънищата ми бяха като скакалци, връхлетяха ме на пълчища, превърнаха ме в суха пустиня и светът се изпълни с шума от крилцата им. Събудих се скован и изтощен. Ребрата още ме боляха, ранената ми ръка беше подута и пулсираше бясно. Искаше ми се да си носех нещо болкоуспокояващо, но разбира се, бях оставил хапчетата у дома.

У дома. Боже, какъв глупак бях. Защо изобщо си въобразявах, че ще избягам от сенките, които ме преследват? Че ще бъда като Виан Роше, ще отида накъдето ме отвее вятърът? Точно тук грешах, отче. О, боже, всичко бих дал да можех да върна нещата назад.

Малкият светъл квадрат около решетката се появи отново. Беше ден. Водата, която се стичаше от тръбата, почти бе стигнала стълбите да вратата. Изядох и последната си храна и прецених положението – не изглеждаше добро.

Явно бях тук вече едно денонощие. През това време никой не беше дошъл, нито за да ми обясни причината да бъда затворен, нито (което щеше да е за предпочитане) за да ме освободи. Надявах се, че който ми причини това, ще се уплаши на дневна светлина, ще реши, че наказанието ми е достатъчно, и ще ме освободи. Това не се случи и вече започвам да се чудя дали преценката ми за положението не е прекалено оптимистична. От колко време ме държаха тук? Защо съм затворник? И най-важното, кой се беше провъзгласил за съдия и беше произнесъл присъдата ми?

Над главата ми тракането на бягащата пътечка поддържа постоянния си ритъм, а от време на време към него се присъединява и тропотът на други фитнес уреди. Нямах представа, че в спортната зала на Саид цари такова оживление. Знаех, че е популярна, но не съм подозирал, че тук се събират толкова много мъже. С времето се научих да различавам звука на различните уреди, топуркането на бягащата пътечка, скърцането и тропотът на гребните тренажори, скрибуцането на велоергометрите, целеустременото завършващо тракане на щангите. Има и някакви групи: чувам ги, усещам плъзгането на много стъпала по пода горе и насърчителните възклицания. Каланетика? Бойни изкуства? Не мога да определя със сигурност, но от онова, което чувам, сигурно половината мъже от Ле Маро са тук, тупат с крака почти ритмично и най-вероятно изобщо не подозират за присъствието ми тук, долу.

Отново опитах да викна за помощ. Никой не ме чу. Никой не дойде. За половин час всички шумове секнаха, затова предположих, че е време за молитва. През това време чух друго – някакво стържене по стените. Сигурно от плъхове. Избите гъмжат от тях. После бягащата пътечка отново забоботи.

Стъпих върху щайгите и надникнах навън. Засега дъждът беше спрял. Гледката беше безрадостна като вчера – тухлена стена с натрупани в основата отпадъци и глухарчета между камъните. Тъкмо щях отново да се провикна за помощ...

И в този момент едно кръгло любопитно личице (обърнато наопаки) впери поглед в мен между два розови гумени ботуша. Тъмните като кафе очи примигнаха изненадано.

– Ти джин ли си?– попита Мая.