Праскови за кюрето

Втора глава

Понеделник, 16 август

Най-накрая се спускаше нощта. Небето се променяше от диненочервено към дълбоко и кадифено синьо. Тъжният повик на мюезина се понесе глухо през Ле Маро. В същото време от другата страна на реката звъннаха църковните камбани на Ланскене, които оповестяваха края на богослужението. Една дузина семейства ни бяха поканили на вечеря, в случай че искаме компания, но Розет вече беше полузаспала, а Анук отново бе залепена за своя айпод. И двете изглеждаха изтощени. Може би от свежия въздух, от смяната на обстановката, от потока приятели и посетители. Приготвих простичка вечеря от маслини, хляб, плодове и сирена със салата от листа на глухарчета, подправена с жълти латинки. Хранихме се мълчаливо и през отворения прозорец слушахме звуците на нощта: щурчета, църковни камбани, жаби, нощни птици, тиктакането на стария часовник на Арманд с ухиления му, жълт като пергамент циферблат. Забелязах, че Розет не яде, само побутва маслините в чинията си като части от сложна игра.

– Какво има, Розет? Не си ли гладна?

– Липсва ѝ Рижия – обясни Анук.

– Рур – каза Розет печално.

– Скоро ще го видим. Тук ще ти хареса – увери я Анук и я прегърна. – Погледна ме. – Жозефин не дойде. Мислех, че тя първа ще дойде да ни поздрави.

Права беше. Бях забелязала. Разбира се, кафенето е отворено цял ден, сигурно е била заета. Въпреки това можеше да намине през обедната си почивка. Може би не е искала да бъде край всички останали, край хора като Каро и Жолин, които възнамеряваха единствено да клюкарстват и да зяпат. Може би не е имала достатъчно персонал днес или е смятала да намине, след като затвори. Надявам се – от всички, които оставихме, когато заминахме, като че ли Жозефин ми липсваше най-много, Жозефин с нейните чувствени очи и стоическо неподчинение.

– Ние ще отидем утре – обещах на Анук. – Може би днес е била заета.

Довършихме вечерята мълчаливо. Анук и Розет си легнаха. Аз останах сама на чаша червено вино и се зачудих какво ли прави сега Рейно. Представих си го в малката му къща да съзерцава последните мигове на залеза и да слуша звъна на църковните камбани, докато съперникът му води службата. А после, понеже бях неспокойна, отворих вратата и излязох.

Миришеше на прах и праскови. Щурчета пееха в живия плет от розмарин. В тази част на града няма улично осветление, но небето никога не притъмняваше докрай и ми показваше пътя през моста в Ланскене.

Под мен Ле Маро живваше. Изпод затворените капаци на прозорците се процеждаше светлина, хора се разхождаха по улиците, аромат на тамян и готвено долиташе от отворена кухненска врата. Всичко изглеждаше толкова различно от преди няколко часа: мъчителната, категорична жега, жените с хиджаб, наметнали абая върху ежедневните си дрехи, брадатите мъже с белите им роби, предпазливата, бдителна тишина. Сега се чуваха гласове, смях, празнични звуци. Дните по време на Рамазан са дълги. В края на деня обикновеното ястие се превръща в угощение, а чашата вода – в благословия. Разказват се приказки, играят се игри. Децата остават будни до късно вечерта.

Малко момиче с жълта туника притича през булеварда, размахвайки дълга пръчка. Тя издаваше рязък, бръмчащ звук и аз разпознах местната игра: децата връзват с конец голям летящ бръмбар за пръчка, за да се получи импровизирана дрънкалка.

Някой се провикна на арабски. Детето запротестира. Появи се момиче, облечено в тъмносин кафтан. Детето остави пръчката отстрани на пътя и последва момичето в къщата. Навлязох в Ле Маро и се отправих към реката. Мостът, който свързва Ле Маро с останалата част от Ланскене, се намира на нещо като кръстопът. Там са били работилниците за щавене на кожа, а сега – джамията. От двете страни стените на старата крепост все още бяха порутени на места като знак за евентуалните нарушители, че Ланскене брани своето.

Мостът е каменен и доста нисък, а реката разделя селото като двете половини на разрязан плод. През зимата, след дъждовете Тан толкова приижда, че под моста могат да преминат само най-плоските лодки. През есента, ако лятото е било особено горещо, реката понякога почти пресъхва и оставя пясъчни насипи, разделени тук-там от ручейчета. В момента е идеална. Идеална за плуване, идеална за лодките.

Това ме накара отново да се зачудя защо Рижия предпочете да не идва. Той прекара още четири години в Ланскене, след като с Анук си тръгнахме. Защо сега остана в Париж, след като толкова много обича провинцията? Защо предпочете да остане на Сена, когато Тан е толкова привлекателна? Знам, че той липсва на Розет – на Анук и на мен също, разбира се, но на Розет ѝ липсва по специален начин, неразбираем за нас, останалите. Разбира се, тя си има Бам – чието присъствие, в отсъствието на Рижия, става по-очевидно от обикновено: седи на столче до Анук, а опашката му е като искрящ въпросителен знак на жълтата светлина от лампата.

Рижия, защо не дойде?

Рижия не харесва модерната техника, но успях да го убедя да носи – ако не да използва – мобилен телефон. Опитах да му звънна, но както очаквах, телефонът беше изключен. Изпратих съобщение:

Изпращането на съобщение вкъщи ме накара да почувствам Рижия още по-далечен. Вкъщи. Това ли е домът Ми сега? Огледах Ланскене: светлинките, кривите улички, камбанарията на църквата, бяла в полумрака. От другата страна на моста беше по-тъмната половина: улиците, осветени единствено от лампите в къщите, замъгленият шип на минарето с полумесец на върха, сякаш предизвикателство към камбанарията на църквата, издигната като юмрук насред площада.

Известно време си мислех, че това е моят дом, че може и да остана в Ланскене. Дори сега думата дом все още извиква в мислите ми малкото магазинче, стаите над него, стаята на Анук на тавана със страничното прозорче. Чувствам се раздвоена като никога досега: част от мен принадлежи на Рижия, другата е тук, в Ланскене. Може би защото самото село е разделено на два свята: единият нов и мултикултурен, другият – толкова консервативен, колкото само селска Франция може да бъде, и аз разбирам всичко това много добре...

Мисля си "Какво правя тук?". Защо отворих тази кутия, пълна с несигурност? В писмото на Арманд ясно се казваше, че някой в Ланскене се нуждае от помощта ми. Но кой е този човек? Франсис Рейно? Жената в черно? Жозефин? Самата аз може би?

Пътят ме отведе покрай къщата, от която излезе момичето със синия кафтан. Пръчката с хванатия в плен бръмбар лежеше отстрани на пътя. Освободих го, той бръмна ядосано към мен, преди да отлети, и аз спрях, за да огледам жилището.

Както повечето къщи в Ле Маро, това беше двуетажна сграда с нисък покрив, наполовина направена от дърво, наполовина – от жълта тухла. Изглеждаше като две къщи, събрани заедно, вратата и кепенците бяха боядисани в зелено, а на первазите имаше саксии с червено мушкато. Отвътре се чуваха гласове, смях, разговори. Подушвах готвено, подправки и мента. Докато подминавах, вратата се отвори и малкото момиче с жълта туника се втурна на улицата. Щом ме видя, спря и се взря в мен със светлите си очи. Сигурно беше на пет или шест, прекалено малка, за да носи забрадка. Косата ѝ беше прибрана на две опашки, вързани с жълта панделка. Носеше златна гривна на пухкавата си китка.

– Здравей! – обадих се.

Малкото момиче не откъсваше втренчения си поглед.

– Опасявам се, че пуснах бръмбара ти да избяга – осведомих я и погледнах към захвърлената пръчка. – Беше много тъжен, овързан така. Утре можеш отново да го хванеш. Разбира се, ако той иска да си играе.

Усмихнах се. Детето продължи да ме гледа. Дали беше разбрала? Виждала съм момичета на възрастта на Розет, които почти не говорят френски, въпреки че са родени тук. Обикновено усвояват езика, докато завършат начално училище, но някои от познатите ми семейства не бяха склонни да изпращат децата си в средното училище – понякога заради забраната да се носят забрадки, друг път, защото се нуждаеха от децата вкъщи.

– Как се казваш? – попитах детето.

– Мая. – Значи разбираше.

– Приятно ми е да се запознаем, Мая. Аз съм Виан. Отседнала съм в къщата ей там горе с двете си малки момичета.

Посочих старата къща на Арманд.

Мая, изглежда, се съмняваше.

– Онази къща там?

– Да. Беше на старата ми приятелка Арманд. – Виждах, че не беше убедена, и попитах: – Майка ти обича ли праскови?

Мая леко кимна.

– До къщата на приятелката ми расте праскова. Утре, ако искаш, ще набера малко и ще донеса на майка ти за ифтар.

Тази дума извика усмивката на Мая.

– Знаеш какво е ифтар?

– Разбира се.

С майка ми някога живяхме в Танжер. Място, което кипеше от живот, кипеше от противоречия. Винаги съм използвала храната и рецептите като начин да разбера околните, а понякога на място като Танжер храната е единственият език.

– Как върви угощението тази вечер? Има ли супа хариса[4]? – попитах. – Обожавам я.

Усмивката на Мая стана още по-широка.

– И аз – каза тя. – А Оми прави палачинки. Има тайна рецепта. Това са най-хубавите палачинки на света.

Изведнъж зелената врата отново се отвори. Женски глас проговори остро на арабски. Мая понечи да възрази, но неохотно се прибра. Фигура на жена в черно се появи на вратата, докато тя се затваряше – вдигнах ръка за поздрав, но вратата вече се беше затръшнала, преди да успея да разбера дали жената ме е видяла.

Но в едно бях сигурна. Жената, която току-що бях видяла, беше същата жена с никаб, която забелязах до църквата в деня на пристигането си и след това отново в Ле Маро. Сестрата на Карим Бенчарки, чието име, изглежда, никой не знаеше, жената, чиято сянка се разпростираше над цели две общности...

Докато се прибирах покрай Тан, тишината беше почти зловеща. Щурците и птиците бяха утихнали, дори жабите не се чуваха.

Местните казват, че във вечери като тази вятърът отан ще задуха всеки момент; Льо Ван дьо Фу, Лудият вятър, от който прозорците дрънчат, растенията изсъхват и хората губят съня си. Белият отан носи суха жега, Черният отан носи бури и дъждове. Откъдето и да задуха вятърът, промяната не закъснява.

Какво правя в Ланскене? Не мога да спра да се чудя. Вятърът ли ме доведе тук? И кой вятър ще бъде този път? Белият, който те държи буден, или Черният, който те подлудява?