Праскови за кюрето

Втора глава

Петък, 27 август

Жозефин започна да обяснява:

– Отидох да търся лодката. Реших, че ако я намеря, може би Рейно... – сви рамене тя. – Не я открих. Вместо това намерих Рижия. И онази жена беше с него.

Рижия се усмихна. Има много подкупваща усмивка – непосредствена и в същото време интригуващо неохотна, – в която участва цялото му лице, включително очите. Този път там имаше въпрос. Аз се качих на пристана и го прегърнах. Миришеше на пушек от огъня и на нещо неопределимо, но познато като шумоленето на вятъра. Може би беше мирисът на дома. Устните ми намериха неговите, целунахме се. Засега въпросът намери отговор.

– Никога ли не включваш телефона си? – попитах.

Той се ухили.

– Изгубих зарядното. А после, когато получих съобщенията ти...

– Вече няма значение. Ти си тук. Но къде е Инес?

Сега Рижия разказа историята си. Пристигнал с влак преди два дни и отишъл при приятели в Ажен. Всички по реката познаваха Рижия, беше работил на практика по всяка лодка от Гарона до Тан и хората му се доверяваха инстинктивно. Намерили черната лодка надолу по течението, незаконно закотвена точно пред Ажен, а Инес и Дуа все още били на борда. Рижия веднага познал лодката, оправил двигателя и я върнал у дома.

– Ами Инес?

Той сви рамене.

– Каза, че тук имала проблеми. Не искала да открадне лодката, но когато тя се понесла по течението, но знаела как да я върне обратно.

– Тя ли ти каза това?

– Защо не?

Вярно е, разбира се, хората говореха с Рижия. У него има нещо, което предизвиква доверие. Деца, животни, хора в нужда... подобно на Свирача от Хамелин той печели последователи където и да отиде. Въпреки това излъчва и отчуждение, което никой не е успял да преодолее, дълбока и мълчалива неохота да говори за миналото, отказ да се обяснява при каквито и да било обстоятелства. Оттук и нежеланието му да обсъжда Жозефин и дори да спомене за съществуването на Пилу, макар сигурно да си е давал сметка, че ако мълчи, ще изглежда виновен.

Ала на реката това е позволено. Никой не задава много въпроси. Приятелствата се градят на основата на половин туба бензин, дадена назаем. Реката има само настояще, миналото остава на брега. Имената най-често са прозвища, никой няма документи. Криминални досиета, минали грешки, развалени семейства, нищо от това няма значение. Животът е простичък и подреден...

Отново погледнах към Жозефин. Стори ми се, че изглежда смътно разтревожена, че цветовете ѝ са избледнели и колебливи. Може би защото отново виждаше Рижия, помислих си с искрица неудобство. Но това беше нелепо, най-вероятно тя се притесняваше за Рейно.

А що се отнася до Рижия...

Няколко дни на реката бяха разбудили отново нещо у него.

Трудно ми беше да определя точно какво: нещо, което отсъстваше от толкова отдавна, че дори не бях забелязала кога е изчезнало. Една голяма лодка къща на постоянен пристан не е същото като речна лодка. Спазваш определени правила, плащаш такси, а парижката речна общност е напълно различна. Тук, на Тан, той отново е свободен. И промяната е още по-смайваща, понеже той не я съзнава.

– Къде са Инес и Дуа сега?

– Върнах ги с колата си – обясни Жозефин. – Рижия ми се обади. Сигурно са се прибрали вкъщи.

– Не видя ли къде?

– Не – поклати глава тя. – Важно ли е?

Анук наблюдаваше нетърпеливо.

–Маман! Жан-Лy ми изпрати есемес!

Прегърнах я.

– Много се радвам. Сигурна съм, че той ще се оправи.

– И имаме картофи!

– Картофи ли? – попитах.

Рижия посочи към огъня.

– Намерих диви картофи, които растат по целия бряг на реката. Опитай, Виан. Много са вкусни.

С помощта на остра пръчка си взех един печен картоф. Под овъглената обелка се оказа наистина вкусен: сладък, брашнен и бледорозов. Другите също си взеха и всички заедно изядохме картофите, седнали на палубата. Двете с Жозефин разказахме на Рижия за Рейно, Инес и Алиса, и за всичко случило се след пристигането ни...

Отне ни доста време. Когато приключихме, Жозефин отиде да види как е Пилу и отново ни остави сами. Розет и Анук вече спяха, сгушени в каютата.

Луната започваше да залязва и Тан беше покрита с миниатюрни отражения. Рижия хвърли шепа сухи стърготини върху въглените – веднага се разнесе силен мирис на лимонова трева и лавандула, на градински чай, ябълка и бор като огньовете на открито от детството ми.

– Тя ми разказа за Пилу. И че е излъгала Пол-Мари – казах.

– О! – Очите му бяха непроницаеми.

– Съжалявам.

– За какво?

Какво можех да кажа? Съжалявам, задето си помислих, че ме лъжеш? Задето си помислих, че е възможно да си водил такъв мъчителен двойствен живот и в същото време да си се преструвал на открит като разперена длан.

Свих рамене.

Вече няма значение. Липсваше ми, Рижия. На всички им липсваше.

Той хвана ръката ми.

– Тогава защо не си дойде? – Въпросът му отново беше в очите. – Виан, вече не живееш тук. Дойде за малко. А ето те тук, отново в Ланскене, правиш същите неща като предния път, замесваш се...

– Смяташ, че не бива да се замесвам, така ли?

Той сви рамене.

– Но Арманд ме доведе. Писала ми е по някаква причина. Твърдеше, че някой се нуждае от помощта ми...

Той отново сви рамене.

– Винаги ще има такива хора.

– Какво искаш да кажеш?

Той ме погледна. Очите му бяха зелени като джанки.

– Може би ти се нуждаеш от Ланскене, а не обратното.

Разбира се, той греши. Не се нуждаех от Ланскене. Но думите му разтварят нещо у мен, някаква тайна клетка на копнеж и скръб. Защо виждам тези неща, запитах се. Защо откликвам на повика на вятъра?

Няма ли да настъпи момент, когато ще се освободя от тази тревожна необходимост? Не, не плача. Аз никога не плача. Двамата седнахме на палубата. Намерих онова местенце на рамото му, в което главата ми идеално приляга, и двамата дълго мълчахме, заслушани в щурците и жабите сред тръстиките. После, без да си продумаме, си намерихме подслон под дърветата и се любихме на лунна светлина, заобиколени от мириса на влажна пръст и нощ. Странно колко бяхме привикнали с ежедневието си – хрумна ми, че не сме се любили на открито от последния път тук.

Върнахме се на лодката, където Анук и Розет още спяха. Рижия извади одеяла на палубата и двамата легнахме и се загледаме към Млечния път, който се извиваше като фойерверк...

Дълго не можах да заспя. Навън нощта се бе кротнала. Дори жабите бяха млъкнали, а Тан беше станала искрящо и мъгливо бяла. Станах и седнах край огъня, наблюдавах как небето изсветлява. Рижия винаги заспива лесно. Освен това никога не знае колко е часът и кой ден от седмицата е. Ако беше карта Таро, щеше да е Шутът, който свирука към небето с развързана връзка на едната обувка, сляп за всякакви пречки – Шутът, който винаги казва истината, понякога дори без да я знае.

Но въпреки това той греши, нали? Никога не съм се нуждаела от Ланскене. В известен смисъл обичам това място, но никога не съм принадлежала тук. Как бих могла? Аз съм свободен дух. Пътувала съм надалеч, видяла съм твърде много неща, за да се поместя в такова тясно място. Ланскене су Тан. Абсурдно е, нелепо е, че такова малко и тесногръдо местенце има огромна власт над сърцето ми. Какво има в Ланскене? Село като всяко друго на брега на Тан. Съвсем обикновено място, не толкова привлекателно като Пон ле Саол, не с богата история като Нерак. Да, разбира се, има спомени, но същото важи за още сто различни градчета, сто различни общности. Аз все още ли съм свободен дух? Или съм само бурен, който полита накъдето го духне вятърът?

На зазоряване се върнах на палубата и отново се помъчих да заспя. Явно съм успяла, защото когато се събудих, слънцето грееше, Рижия го нямаше, децата се размърдваха сънливо в каютата и вятърът отново беше сменил посоката.