Праскови за кюрето

Дванайсета глава

Събота, 28 август, 11,40 ч.

Днес уредите не тракат. Странно, обикновено тук, в корема на кита, този шум се чува като несекващото туптене на сърце. Но въпреки това не е съвсем тихо. Навън, изглежда, се е събрала тълпа – на пазара ли? Съмнявам се. Всяка тълпа си има пулс, различимо темпо. Паството в църквата е различно от навалицата на пазара, на спортно събитие, на игрището, в класната стая...

Не разпознавам отделни гласове, но ми се струва, че тълпата е голяма – може дори да са стотина човека там, навън, в истинския свят.

Любопитен съм въпреки растящата умора. Каденцата от гласове подсказва, че има французи и мароканци. Какво е довело толкова хора на булеварда?

Отново се приближавам до вентилационната шахта, откъдето мога да ги чуя по–ясно. Ала нищо не виждам – само тухлите на отсрещната стена и няколко глухарчета, прораснали между камъните. Проточвам шия, но нищо. Демонстрация ли е? Някои от гласовете ми се струват гневни, други са просто възбудени. Обаче нещо отеква във въздуха като струна, изопната до краен предел. Нещо, което ей сега ще се скъса.

Отново се мъча да погледна през решетката. Ако стъпя върху купчината щайги, ще видя в замъгления ъгъл неясно движение, сякаш сенки, които флиртуват със земята.

– Мая? – Останал съм почти без глас. Все едно в гърлото ми има счупен механизъм. Безполезно е да викам за помощ. Дори когато беше силен, гласът ми нямаше да надвика тълпата. Но все пак...

Отново сякаш нещо се раздвижи, този път по-наблизо и придружено от два крака. Знам, че не са на Мая. Под подгъва на дългата черна роба виждам два светлосини чехъла.

– Хей! – хрипливо прозвучава съсипаният ми глас. – Тук, долу!

Пауза. После на решетката се появява лице. След секунди разпознавам дъщерята на Инес Бенчарки. С тези тъмни забрадки понякога трудно ги различаваш една от друга, освен това детето не ми е казвало и една дума. Дори името си.

– Значи ти си джинът на Мая!

Прекрасно. Много се радвам, че положението ми те забавлява. Държа да те осведомя, че вече съм изпълнил трите ѝ желания...

Ново раздвижване. Втори чифт маратонки или поне някога са били маратонки. Сега са опърпани и мърляви като лицето, което се появи на решетката. Жан-Филип Боне, допускам, известен и като Пилу.

– Какво става, по дяволите?

– Мисля, че е бунт. Страхотно е.

Страхотно. Ама че дума. Сега остава да цъфне и проклетото куче.

– Дойдохме тук, за да измъкнем Влад. Не обича тълпите.

– Желанието ми се сбъдваше. На решетката се показа една душеща муцуна, увенчана с черно влажно носле. Влад излая.

– Всичко е наред – успокои ме Пилу. – Дойдоха, за да ви измъкнат оттук.

– Какво? Всички ли?

– Нещо такова. Мисля, че някои хора дойдоха само заради зрелището.

Още по-добре. Свидетели. Когато изляза оттук мокър до кости, с тридневна брада и лице като на смъртник, естествено, че първото нещо, което ще искам да видя, е половината Ланскене да ме зяпа. Да не говорим за полицията, пожарната или който там е решил да се включи в цирка. Ами отец Анри, дали и той ще е тук? О, боже! Прибери ме още сега!

– Добре ли сте?

– Страхотно съм.

– Дръжте се. Още малко.

Изведнъж наблизо се разнесе мъжки глас, извиси се над рева на тълпата. Говореше на арабски, но веднага познах гласа на Карим Бенчарки. После се чу неистово боричкане, кучето излая, лицето на момчето се отдръпна, дългата черна дреха се скри зад надигналия се прах. Светлосините маратонки се плъзнаха назад в рязка дъга и изчезнаха от поглед.

– Ей? – обади се гласът на момчето. – Какво правите? Ей!

Сетне момичето се разпищя. Кучето продължаваше да лае като бясно и краткото тътрене на маратонките издаваше, че се води схватка. После нещо силно тупна – момчето се блъсна в стената. Главата му се удари в земята на сантиметри от решетката, видях русата коса, извивката на бузата му, една-едничка лъкатушна струйка кръв.

Сетне настана тишина, оглушителна въпреки рева на тълпата. Вратата на мазето рязко се отвори.

Мирисът на хлор е като плесница след прашната топлина навън, а светлината е толкова слаба, че ми трябваха няколко секунди да привикна, преди отново да виждам ясно. Голяма гола стая, някога боядисана в бяло, но сега предимно сива и изпъстрена с влажни петна, в единия край на която са подредени уреди – крос тренажори и бягащи пътечки, – а от другата страна има щанги за вдигане на тежести. В дъното на помещението има две врати, едната към съблекалните, душовете и складовете, а другата – към пешеходната алея, която свързва всички къщи край реката.

Най-отпред беше Рижия. Инес ни следваше. Жозефин вървеше зад мен, а Захра се мъчеше да не позволи тълпата да нахлуе в спортната зала. Навън чувам Оми да протестира:

– Ей, някой няма ли да ме пусне? Това е по-хубаво от Боливуд!

– Къде е Карим? – обърнах се към Саид.

– Измъкна се от задния вход. Свещеникът е в мазето.

Погледнах Рижия.

– Изведи Рейно – каза ми той. – Аз ще отида да намеря Карим.

Мазето беше наводнено и миришеше на гнило, на мокра мазилка и на реката. Нямаше почти никаква светлина. Стъпил върху купчина щайги в далечния край на помещението, Рейно приличаше на корабокрушенец на миниатюрен остров, лицето му беше размазано смаяно петно, ръцете му бяха умолително протегнати.

Когато разбра кои сме, той скочи във водата – вече над кръста му – и тръгна към нас. Движеше се изтощено, заслонил очи с едната си ръка. Изглеждаше като човек, измъчван от толкова силен кошмар, че вече не смееше да повярва, че ще се събуди.

– Бързо – дрезгаво рече той, веднага щом стигна до стълбите на мазето. Над водата бяха останали само последните две. Той успя да се изкачи до средата, после се спъна и падна във водата. Жозефин хвана едната му ръка. Аз стиснах другата и двете заедно успяхме да го издърпаме да се изправи и да се качи по стълбите. – Бързо – повтори той.

– Всичко е наред – успокоих го. – Ще се оправите.

Всъщност той изобщо не изглеждаше добре. Лицето му

беше смъртнобледо под тридневната брада. Примижаваше срещу силната светлина, а дишането му беше мъчително и хрипливо. Закашля се и известно време просто остана приведен, мъчейки се да си поеме въздух.

– Не разбирате – каза ми. – Синът на Жозефин. Момичето на Бенчарки... – Кашлицата отново го връхлетя и той неистово размаха ръце.

– Какво? Какво има?

Пак се помъчи да обясни, този път гласът му беше по–силен.

– Карим отвлече момичето. В прохода. Пилу се опита да го спре. Мисля, че е ранен. – Той махна с ръка към далечната стена и аз разбрах накъде сочи – към тесния проход, който свързваше булеварда с крайбрежната пътека. Прекрасно го знаех, Мая твърдеше, че нейният джин живее там...

Инес вече беше на вратата, която водеше към прохода. Жозефин пусна ръката на Рейно, но спря, когато коленете му отново се подкосиха.

– Франсис...

Той махна нетърпеливо с ръка.

– Не губете време. Вървете при момчето!

После и двете чухме писъка.

Очите ми не са привикнали с ослепителната светлина. Единствената крушка в коридора се е превърнала в пладнешко слънце. Заслоних очи срещу него, но въпреки това все едно гледам в очите на Бог. А насред цялото сияние има три фигури под тройна корона от светлина...

Разпознавам Виан и Жозефин. Но коя е третата? Възможно ли е да е Инес? Трудно ми е да я позная заради ореола, а дългата ѝ дреха прилича на прибрани криле. Дали пред мен не е един ангел? Колкото и да ми се иска да повярвам в божествената намеса, в момента няма време. Успявам да им кажа какво се е случило – поне достатъчно, за да ги подготвя за опасността, която представлява Карим. Трите хукват да се намесят – дано да стигнат навреме, отче, – а мен оставят горе на стълбите, наполовина във водата.

Не ми е останала и капчица сила, отче. Част от мен иска да умре. Но това е Ланскене – и то като Господ няма да ме пусне скоро.

Навън чувам викове и крясъци откъм реката. Какво става там? Опитвам да се изправя, облягайки се отстрани на вратата, но краката не ме държат, главата ми се върти, очите ме болят. В този момент чувам стъпки по коридора, възбудени арабски гласове: китът излиза на повърхността...

Светлината все още е твърде силна за очите ми. Виждам само дълги черни дрехи и стъпала, сандали, чехли и мокасини. Това са нозете на враговете ми. Те ще ме стъпчат в праха.

Нечия ръка стиска моята протегната дясна.

– Алхамдуллила – чувам.

– Благодаря, ще се справя – отговарям. И угасвам като свещ.

Излязохме на пешеходната пътека в далечния край на прохода, който свързва реката с булеварда. Това е най-обикновена пътека, на места е само метър широка, но се разширява, когато стига до спортната зала, и става нещо като тераса. Тези тераси са особеност на изоставените работилници за щавене на кожа – надвиснали над реката като акробати на дървени кокили. Днес малцина ги използват и всички тераси са прокълнати.

Рижия беше застанал до перилата. Карим беше на няма и три метра от него. С една ръка държеше Дуа, с другата – туба с бензин. И двамата бяха полети с течността. Кърпата на Дуа беше паднала, косата и лицето ѝ бяха мокри. Навсякъде миришеше на бензин, въздухът беше наситен с изпарения.

Рижия ме изгледа предупредително.

– Не мърдай. Той има запалка.

Беше "Бик", евтина пластмасова запалка, каквато можеш да купиш от всяка будка за вестници във Франция. Пали лесно и сигурно и е за еднократна употреба като човешкия живот. Карим пусна тубата и поднесе запалката към лицето на Дуа.

– Не се приближавайте – предупреди той. – Не се страхувам да умра.

Инес му заговори напрегнато и бързо на арабски.

Карим само се усмихна и поклати глава. Дори сега цветовете му блестяха без следа от страх. Обърна се към нас, които го наблюдавахме от пристана и от пътеката, и аз отново усетих силата на обаянието му, мощната му красота. Дори сега очаква да спечели. В сражението на силата на волята между него и Инес той не вярва, че е възможно да изгуби...

Все още стиснал ръката на Дуа, той повика Инес с другата. Слънцето осветяваше лицето ѝ – бледо, скрито зад никаба цели трийсет години, и зелените ѝ очи с пощурели отражения в тях.

Сега, докато ги гледах един до друг, забелязах приликата – като нещо, което си мярнал под вода, обърнато и накъсано от светлината. Той има нежната извивка на нейната уста, нейните арогантни скули, нейната поза. Обаче у Карим долавям някаква слабост, която отсъства у майка му, нещо меко като в загнил плод. Има го в цветовете му, под кожата – едва доловима мекота.

– Видяхте ли каква е? Лъжливата кучка – обърна се той към тълпата. – Тя е виновна – само ѝ вижте лицето. Вижте какво ми е причинила.

– Пусни Дуа – нареди му Инес на френски.

Той се засмя остро.

– Всички са се обединили – каза той. – Всичките уличници. Разправят едни и същи лъжи. – Карим дръпна силно косата на Дуа и болезнено изви главата ѝ назад. – Погледнете я! Погледнете очите ѝ и ми кажете, че не знае какво прави!

По-надолу по пресечката забелязах Пол-Мари на инвалидната му количка заедно с Люк Ашрон. Изглежда, само те от всички присъстващи се наслаждаваха на представлението. Рижия все още стоеше на около три метра, достатъчно далеч, за да рискува да се намеси. Карим можеше да щракне запалката за част от секундата. Но въпреки това Рижия обмисляше нещо. Виждах го в позата му, в напрежението на тила му, в едва доловимото помръдване на възглавничките на стъпалата му...

После откъм прохода внезапно се разнесе разтревожен вик.

– Тук има някой! Тяло! – Беше Оми ал-Джерба. – Ей, това е приятелчето на Дуа...

Явно от мястото си тя не можеше да види трагедията, разиграваща се на брега на Тан, но Жозефин долови тревогата ѝ и се обърна към Карим:

– Какво си направил на сина ми?

– Опита се да ми попречи – сви рамене той.

Край нас тълпата беше притихнала. Само Инес се осмели да се обади. На слънцето миризмата на бензин беше почти задушлива. Въздухът сякаш трептеше от напрежение. От пристана видях, че лицето на Пол-Мари вече не е пламнало, а пепеляво бледо. Възможно ли беше Пол-Мари наистина да се тревожи за сина си?

Жозефин вече беше отишла в прохода да провери как е Пилу. Не виждах какво се случва – и аз като Рижия не можех да помръдна. Сега се движеха единствено Карим и Инес, дебнеха се като две котки.

– Пусни Дуа – нареди му Инес тихо, но властно. – Ще направя каквото поискаш. Ще напусна Ланскене. Ще остана в Танжер. Никога няма да се върна...

– Каква полза вече! – възкликна Карим като капризен юноша. – Винаги ми объркваш живота. Напомняш ми, че съм роден в срам. Вината не е моя!

– Карим, знаеш, че никога не съм те обвинявала за това – каза тя.

Той отново се засмя.

– Не беше нужно! Виждах го всеки ден по лицето ти. –Той отново се обърна към публиката: – Виждате ли лицето ѝ? Означава, че е курва. Дълбоко в себе си те всички са уличници. Дори под никаба ви наблюдават. Изпитват ви. Винаги са разгонени. Те са армията на Шейтан, меки като коприна, докато не ви стиснат за гърлото... – Пак се изсмя. Запалката – червена, като ягодова близалка – проблесна ярко на слънцето. Щракване...

Дуа изпищя. Но не пламна.

Карим ни стрелна с усмивка като дъга от цветове.

– Опа! Пак ще опитаме...

Направих крачка напред. От задната врата на спортната зала наблюдаваше Саид Махджуби.

– Защо Дуа? – попитах Карим. – Защо избра нея? Тя е невинна.

– Откъде знаеш? – попита Карим. – Само като те погледна, разбирам каква си. Там, откъдето съм аз, мъжете знаят как да се държат с жени като теб и дъщеря ти. Но тук, във Франция, дърдорят за житейски избор и свободна воля...

Алиса застана до мен.

– Пусни я – прикани го тя. – Никой не иска да ти се случи нищо лошо. А Дуа не е направила нищо.

Медените очи се спряха върху нея.

– Сладката ми малка сестричка – усмихна ѝ се той. – Помниш ли какво ти казах? Раят отваря портите си по време на Рамазан. Само ако имаше смелост да направиш, каквото ще сторя аз, може би всичко това нямаше да се случи. Можехме да бъдем заедно. Но ти избра да се вслушаш в дяволските нашепвания, и сега...

– Да не си въобразяваш, че можеш да заблудиш Аллах, Карим?

Гласът се разнесе зад нас, но беше някак познат. Силен, властен мъжки глас, натежал от гняв и от енергия. Отначало си помислих, че е Саид, но той още стоеше на прага. Имаше вид на човек, който току-що се събужда от сън. Лицето му беше изопнато невярващо.

Обърнах се и за своя изненада видях стария Махджуби. Но това не беше старецът, когото бях виждала в къщата на семейство Ал-Джерба. Този Махджуби се бе преобразил, беше се съживил, беше прероден. Приближи се по пътеката и тълпата се раздели, за да му направи път.

– Има една история, която някои от вас може и да знаят – каза той с новия си приковаващ вниманието глас. – Един учен човек и неговият ученик поели заедно на път. Стигнали до придошла река. На брега ѝ видели млада жена. Не можела да прекоси реката сама, затова ученият я взел на ръце и я пренесъл до другия бряг. Продължили по пътя си и след много километри ученикът го попитал: "Защо помогна на онази жена, учителю? Тя беше без придружител. Беше млада и красива. Ти несъмнено извърши нещо нередно. Тя можеше да опита да те съблазни. Ала ти въпреки всичко я взе на ръце. Защо?". Ученият се усмихнал и му казал: "Аз само я пренесох през реката. А ти я носиш оттогава".

Когато старият Махджуби приключи разказа си, настана мълчание. Всички лица се извърнаха към него. Видях Пол Муска, все още пребледнял, Каро Клермон, Луи Ашрон, Саид Махджуби, който все едно беше преживял парализиращ удар.

После Карим отново заговори, по-тихо от преди, и за пръв път в цветовете му се появи признак на неувереност.

– Махни се от мен, старче.

Махджуби пристъпи напред.

– Казах, махни се. Това е война. Джихад.

Махджуби пристъпи още напред.

– Война срещу жени и деца?

– Война срещу неморалността! – прозвуча рязко гласът на Карим. – Война срещу отровната напаст, която заплашва да ни зарази всички! Огледай се, стари глупако! Не виждаш дори онова, което е под носа ти. Не разбираш какво трябва да се направи! Аллаху Акбар...

С тези думи той тикна запалката пред лицето на Дуа. Чу се щракане, после нещо лумна, а след това всички неща се случиха едновременно...

Тълпата въздъхна облекчено, когато дясната ръка на Карим пламна. Пламна и абаята на Дуа, момичето изпищя и за секунда мярнах изражението на Карим през маранята: в първоначално екзалтирания му поглед просветна прозрение, когато пламъците скочиха към лицето му, от сини станаха жълти, а после някой се метна към него – черна фигура със зловещо намерение. Беше Инес, размахала ръце, а черната ѝ абая беше разперена като криле, за да обгърне горящите фигури.

Тя изненада Карим и той падна странично върху перилата, все още стиснал Дуа с една ръка. Дървото беше трошливо, стар чам, изсветлял от два века стоене на слънце и дъжд, а ударът беше толкова силен, че и тримата полетяха към течението на Тан, следвани от огън и дим.

Почти по същото време още една фигура се метна през счупения парапет. Стрелна се плавно като птица, която се гмурка в реката. Едва смогнах да разпозная червената му коса и да извикам името му...

– Рижия!

Хукнахме към перилата. Отначало не видяхме нищо, но след малко забелязахме късове от абаята на Дуа, понесли се надолу по течението от пристана. После на повърхността се появи нещо, нещо червено, после нещо по-светло и размазано и накрая видяхме Рижия, който плуваше към брега с Дуа, вкопчила се в шията му...

По-късно установихме, че повечето щети е поела захвърлената дреха, туниката под нея беше непокътната, дори косата на момичето не беше опърлена. Но макар Рижия да се върна да ги потърси, Инес и сина ѝ ги нямаше.