Праскови за кюрето

Осма глава

Сряда, 18 август

Днес, докато Анук е навън с Жано, двете с Розет отново отиваме да потърсим Жозефин. Пътьом минаваме покрай къщата със зелените кепенци, но и тя като другите в Ле Маро изглежда затворена и полузаспала. Джамията също е притихнала. Утринната молива е свършила. Сега е време за отдих и възстановяване, а за децата – за игра. Работата започва по-късно.

Отидохме до края на булеварда и се запътихме към брега на реката. Там има тясна алея, нещо като висяща дъсчена пешеходна пътека, край която наполовина дървените къщи от двете страни на улицата стоят като пияни клоуни на кокили над реката. Всяка къща има тераса, дървена веранда с балюстрада и стръмно спускаща се площадка към водата. Някои от къщите все още са безопасни, други са затворени. Някои имат градини със саксии с цветя, висящи кашпи и виещи се надолу клонки жасмин.

На една от тези тераси седеше възрастен мъж с бяла брада и четеше книга (вероятно Корана). Беше облечен с бяла джелаба и някак неуместна черна баска барета.

Вдигна поглед, докато минавах, и махна за поздрав. И аз помахах в отговор и се усмихнах. Розет нададе приветлив вик.

– Здравейте, аз съм Виан – представих се. – Отседнала съм в онази къща ето там.

Старецът остави книгата си, която се оказа първият том на "Клетниците", а не Коранът, както озадачено установих, когато се приближих.

– И аз така чух – отговори той. Гласът му беше леко гърлен, а акцентът му представляваше екзотична смесица от южняшки френски и медински арабски. Очите му бяха тъмни, леко синкави от възрастта и оградени с бръчици. – Аз съм Мохамед Махджуби – представи се той. – Вече сте виждали внучката ми.

– Мая ли? – попитах.

– Дъщерята на по-малкия ми син Исмаил. Каза ми, че сте донесли праскови за Рамазан.

Засмях се.

– Не беше точно така. Но обичам да поздравявам хората.

Тъмните очи се присвиха одобрително.

– Странно, като знам кои са приятелите ви.

– Имате предвид отец Рейно ли?

Старият Махджуби оголи зъби.

– Всъщност той не е лош човек. Само е малко...

– Труден? Безкомпромисен? Скован? Или е просто нахален бурен, който изниква на бунището и се мисли за владетел на замъка?

– Всъщност е по-добър, когато го опознае човек – усмихнах се. – Когато пристигнах в Ланскене...

Разказах му версия на историята, като пропуснах онова, което бях обещала да пазя в тайна. Старият Махджуби ме слушаше, от време на време кимаше и се усмихваше насърчително, а Розет добавяше свои коментари под формата на възгласи, знаци и подсвирквания.

– Значи... сте пристигнали в началото на вашия Рамазан, за да откриете магазин с изкушения? Разбирам защо е било проблем – отбеляза той. – Започвам да съчувствам на кюрето.

– На негова страна ли минавате? – попитах с престорено възмущение.

Усмивката на стария Махджуби се разтегна още повече.

– Вие сте опасна жена, мадам. Вече ми се изяснява.

Отново му се усмихнах.

– Вие ме надминавате. Аз само отворих магазин за шоколад. А вие сте пристигнали и сте построили минаре.

Този път Махджуби се изсмя гръмко.

– Значи сте чули. Да, отне ни известно време, но го направихме, алхумдуллила[8] . И то без да нарушим нито една от заплетените строителни разпоредби. – Изгледа ме. – Гложди го, нали? Да чува призивите на мюезина толкова близо до своя храм? Обаче удря камбаните.

– На мен и двете неща са ми приятни – казах.

Старецът ме измери одобрително с поглед.

– Не всички са толкова толерантни. Дори най-големият ми син, Саид, понякога става жертва на враждебността. Казвам му: Аллах съди. Ние можем само да наблюдаваме и да се учим. И да се помъчим да се насладим на камбанния звън, след като не можем да го спрем.

– Следващия път ще ви донеса шоколад – усмихнах му се. – Вече обещах и на Оми ал-Джерба.

– Не я насърчавайте – рече старецът с все още развеселено блеснали очи. – И бездруго през половината време забравя, че трябва да пости за Рамазан. Малко плод не се броял, така казва. Няколко глътки чай не се брояли. Половин бисквитка също. Дърпа дявола за опашката.

– И аз познавах такъв човек преди време – признах му, мислейки за Арманд.

– Е, хората са еднакви навсякъде. Това вашата дъщеричка ли е? – погледна той към Розет, която сега хвърляше камъчета в Тан.

Кимнах.

– Розет, по-малката.

– Доведете я да поиграе с Мая. Тя няма приятелки на нейната възраст. Само не канете онзи ваш свещеник. И не ѝ давайте шоколад.

Докато навлизам обратно в Ланскене, се чудя на какво се дължи враждата между този толкова приветлив старец и Франсис Рейно. На културното различие? На най-обикновен териториален спор? Или има още нещо, по-дълбоко?

Стигаме края на дъсчената пътека, където тя се съединява с булеварда. Там, в края на една задънена уличка, се натъквам на червена врата с надпис от черни букви на бял фон: ПРИ САИД. СПОРТНА ЗАЛА.

Сигурно става дума за Саид Махджуби, казах си – най-големия син на стария Махджуби. Рейно ми разказа за залата, която той отворил преди три-четири години. Празен склад, превърнат с минимален разход на средства в спортна зала. През открехнатата врата виждах велоергометрите, бягащите пътечки и щангите с тежести. Във въздуха се усещаше мирис на хлор, дезинфектант и киф.

Вратата се отвори и навън излязоха трима мъже на двайсет и няколко години по потници и със спортни сакове в ръка. Не ме поздравиха, а ме изгледаха със същата смътна враждебност като мъжа в малкото кафене. Вече се бях натъквала на такова отношение в Париж, където живеехме на "Рю дьо л’Абес", а и по-рано в Танжер – не е толкова враждебност, колкото леко предизвикателство към човека, който съм според тях. Сама жена, незабулена, облечена с джинси и фланелка без ръкави. Аз съм различна, от друго племе. Не съм добре дошла тук.

Но въпреки това старият Махджуби ме прие сърдечно –дори по своему флиртува с мен. Може би понеже е много възрастен и изобщо не ме възприема като жена. А може би защото е достатъчно уверен в себе си, че да съзира в мен заплаха.

Въздухът е много задушен и спокоен. Сигурно всеки момент ще задуха отанът. Независимо дали ще бъде Черният или Белият отан, полъхът му ще донесе разтуха. Днес е осмият ден от Рамазан. До пълнолуние остават още шест дни. Мисля си за Луната от моите карти Таро, за жената с хурката и преждата, и се чудя дали тя ще се покаже. Може би когато задуха вятърът.

А дотогава имаме друга работа. Оставям Ле Маро да спи. Отдалече прилича на крокодил, излегнал се насред блатата, почти заровил глава сред тръстиките и леко потрепващ насън. Гръбнакът му е булевард "Де Маро" – широк, сив и павиран. Мостът е челюстта му, извита нагоре в ъгълчетата. Краката му са късичките пресечки, щръкнали от булеварда под прав ъгъл. А джамията е очите му, притворени сега, когато слънцето огрява полумесеца, кацнал върху минарето. Опасен ли е? Според Рейно да. Обаче аз не съм като Франсис Рейно, който възприема всеки непознат в Ланскене като потенциален враг. Мъжете пред спортната зала са млади, неуверени в себе си и в своята територия. Но човекът, към когото се обръщат всички в Ле Маро – Мохамед Махджуби, – е различен. Сигурна съм, че каквито и проблеми да е имал свещеникът във взаимоотношенията си с тази общност, те могат да бъдат решени с хумор и диалог. Както ми каза самият Махджуби, хората са еднакви навсякъде. Поизстържеш ли боята, отдолу ще бъде същото, колкото и далеч да отидеш. Научих го от майка си, от всички места, които наричахме свой дом. Сега в гъстия като сироп въздух и край кротналата се като заспала Тан двете с Розет тръгваме нагоре по тясната уличка към Ланскене, бяло и блеснало на слънцето, докато църковните камбани призовават за сутрешна литургия толкова силно, че току-виж разбудили спящия крокодил.