Праскови за кюрето

Десета глава

Четвъртък, 26 август

През нощта валя два пъти. Първия път чух дъжда в уличката над килията ми и ми се прииска да си бях оставил малко питейна вода в шишето в раницата си. Втория път от счупената тръба отново закапа вода, по което отсъдих, че реката пак е придошла. Въпреки това успях да дремна малко, загърнат в палтото си. Краката ми бяха мокри и студени. Душа давах за топла вана.

Часовникът ми беше спрял. Може би влагата беше повредила батерията. Но мисля, че доста точно успявах да отмервам времето с помощта на призивите на мюезина, уредите горе и далечния звън на камбаната на "Сен Жером". Затова бях почти сигурен, че между десет и единайсет часа вратата на мазето се отключи и влезе Карим Бенчарки, сам. С него нахлу и силен мирис на киф. Изглеждаше гневен и превъзбуден.

Освети очите ми с фенерче и попита:

– Къде е сестра ми?

Опитах да му обясня, че не знам, но Карим беше прекалено ядосан, за да ме слуша.

– Какво си ѝ казал? Какво си казал? Какво правеше онази сутрин?

– Нищо не знам — уверих го. – Не знам къде е сестра ти.

– Не ме лъжи. Знам, че си я шпионирал. – Гласът му беше станал остър като бръснач. – Какво видя на реката? Какви лъжи ти е наговорила Алиса?

– Моля те. – Боже, колко мразя тази фраза! – Станала е ужасна грешка. Пусни ме и ще направя всичко по силите си да ти помогна. Само ме пусни.

Той ме погледна.

– Сигурно вече си гладен и жаден.

– Да. моля те, пусни ме. Пусни ме и ще изясним всичко. Ако Инес е изчезнала...

– Какво си видял?

– Вече ти казах. Нищо не съм видял. Защо?

Той изсумтя безсилно.

– Ха! Откакто пристигна сестра ми, ти не я оставяш на мира. Шпионираш я от църквата, задаваш въпроси, преструваш се, че помагаш. Какво ти е казала? Какво знаеш?

– Нищичко. Доколкото ми е известно, сестра ти ме мрази колкото ме мразиш и ти.

Личеше си, че той не ми вярва. Защо? От какво толкова се страхува? Какви тайни крият? Помня какво ми каза Соня. Той ходи при нея понякога нощем. Омагьосала го е. Той е под нейно влияние. Тогава реших, че думите ѝ са плод на ревнива фантазия. Тази жена му е сестра в края на краищата. Ами ако не беше, отче? Какво доказателство имаме за това коя е всъщност?

– Тя не ти е сестра, нали? – попитах.

Пауза.

– Кой ти го каза?

– Досетих се.

Още една пауза, по-дълга. После Карим явно взе решение.

Угаси фенерчето и аз се взрях в лицето му с присвити очи.

– Ще ти дам още един шанс – рече той с различен тон, по-спокоен. – Следващия път ще доведа приятели. Приятелите, с които се срещна в събота вечерта до къщата си в селото. Тогава друга песен ще запееш. Ще ми кажеш всичко. Иначе – гласът на Карим стана още по-студен и сдържан – ще направим така, че да прилича на нещастен случай. Все едно си се удавил. А белезите по тялото ти ще изглеждат като причинени от реката. Никой няма да разбере. Никой няма да се поинтересува. Не си най-популярният човек в селото. Никой няма да те потърси.

След това отново затвори вратата и ме заряза в тъмното.

Разбира се, опитваше се да ме уплаши. Съзнавам го, отче. Не се страхувам. Карим не е убиец. Може и да е отговорен за съботното нападение над мен, но това не е убийство. И все пак...

Никой няма да разбере. Никой няма да се поинтересува. Никой няма да те потърси.

Това поне е вярно, отче. Ако изчезна завинаги, дали наистина ще липсвам на някого?

Около час по-късно вратата на мазето отново се отвори. Скокнах на крака и очаквах да видя Карим и приятелчетата му. Вместо това на тесния вход се появи забулена в черно жена.

– Ако опиташ да излезеш, ще се разпищя. – Гласът ѝ ми беше познат. Но толкова малко от тези жени изобщо продумват (освен ако не разговарят помежду си, разбира се), че не очаквах да я позная. Беше млада обаче, това си личеше. Говореше френски почти без акцент.

Погледнах я неприветливо.

– Какво искате?

Носеше картонена кутия.

– Донесох храна и вода. Ще оставя кутията горе на стълбите. Ако скриете кутията, Карим и другите няма да разберат, че съм идвала.

– Карим не знае ли?

Тя поклати глава.

– Реших, че сигурно сте гладен.

– Тогава ме пуснете – настоях. – Моля ви! Кълна се...

– Съжалявам, дойдох само да ви донеса храна – каза тя.

Храната се оказа някаква супа в стиропорена чашка и малко хляб, маслини и сушени смокини, увити в парче восъчна хартия. Имаше и вода в пластмасова бутилка, а също и някакви сладкиши. Когато жената си тръгна, аз изядох и изпих всичко, а кутията и хартиите скрих между празните щайги.

Трябва да се измъкна оттук, помислих си, преди Карим и приятелите му да се върнат. Жената в черно, която ми донесе храна... дали не беше Соня? Може би. Но пък нея щях да разпозная. Дали тя изобщо знае, че съм тук? Ако е така, вероятно се чувства виновна. Може би затова е донесла храната. Сигурно следващия път...

Ако има следващ път. Може би се хранех за последен път. Последната храна на осъдения на смърт. Само ако Мая се върне...

Мили боже? Толкова ли съм отчаян? Но все пак тя е всичко, което имам. Последната ми искрица надежда зависи от едно петгодишно дете. Дали ще си спомни какво ми е обещала, отче? Или вече е забравила играта?