Праскови за кюрето

Седма глава

Сряда, 25 август

Явно съм заспал. Не знам. Но когато се събудих, беше паднала нощта и дори малкият квадрат светлина около решетката на канала беше потъмнял до червеникаво сияние. Тялото ми беше изтръпнало и мускулите ме боляха от лежането на каменния под. Въпреки това бях заспал, отче. Трябва да съм бил изтощен.

От позицията си върху щайгите огледах уличката, като междувременно забелязах, че локвата е много по-дълбока и водата се просмуква в туристическите ми обувки.

Вятърът се беше укротил и дъждът беше престанал. Стъпил върху купчината щайги и притиснал лице към решетката, установих, че мирисът на готвено се е засилил. Разбира се, тези хора ядат след залез, понякога чак до полунощ, че и по–късно.

Зачудих се дали да не се провикна за помощ. Може пък някой да ме освободи. В крайна сметка колко време мъчителите ми ще удължават това нелепо положение? Колкото повече разсъждавах, толкова повече всичко ми заприличваше на откачена лудория, на шега, стигнала твърде далеч.

Водата продължава да се стича с неотслабваща сила от тръбата на стената. Може би е изход от излязла от употреба система от тръби за газ – каквато и да беше, придошлата Тан се беше насочила оттук към мен. Нямаше как да запуша тръбата, както установих за своя сметка, когато опитах. Само намокрих дрехите си още повече.

Покатерих се върху щайгите и се провикнах за помощ. Никой не дойде. Никой не се отзова. Гласът ми едва се чуваше в корема на кита.

Виках, докато не прегракнах. Пет минути, може би десет. Усетих уханието на нещо като печен хляб, на пикантни сосове с много подправки и мазнина, на розови листенца, печено агнешко и сладкиши с нахут и лешници.

– Помощ! Тук съм! Аз съм Франсис Рейно!

Вече ми се вие свят от крясъците. Щях да съм признателен, отче, да зърна поне някого – дори нападателите си. Само не тази самота. Уплаших се, когато го осъзнах. Никога не съм ценял толкова малко собствената си компания. Дори физиономията на отец Анри Льометър щеше да ми се стори манна небесна в тази пустош.

–Помощ! Моля ви, помогнете!

Не знам към кого се обръщах. Може би към теб, отче, или към Бог. Във всеки случай никой не ми отговори и накрая изоставих поста си и се върнах на стълбите – скоро това щеше да остане единствената суха част от мазето, – загърнах се с палтото си и се помъчих отново да заспя. Може и да съм успял или просто съм изпаднал в мрачна летаргия, от която се събудих малко по-късно от някакво трополене над главата си.

Бум, бум, бум, бум.

Шумът беше упорит и ритмичен, като далечен бас. Бум, бум, бум, бум.

Музика? Не, не мисля. Общността на Ле Маро не е място, където се слуша много музика. Освен това имаше нещо органично в ритмичния тропот, едва доловима неравномерност като изменчивото туптене на сърце. Може би сърцето на кита, отче, който мечтае за нови завоевания.

И после изведнъж ми просветва. Най-сетне знам къде се намирам, отче. Този звук като от туптенето на гигантско сърце е бягащата пътечка.

Мазето ми е под спортната зала.