Праскови за кюрето

Четвърта глава

Сряда, 25 август

Би трябвало тогава да замина, отче. Но улиците вече бяха започнали да се изпълват с хора, запътили се към джамията. Затова останах сред дърветата и ги наблюдавах – от едната ми страна беше реката, а от другата булевардът. Виждах лодката къща в завоя на реката точно като в дните, когато идваха речните цигани, но сега, когато вече знаех кой живее тук, ме разкъсваха противоречиви чувства.

Речните хора от край време са ябълката на раздора в Ланскене. Те не плащат данъци, ходят където си пожелаят, работят както и когато имат нужда. Някои са по-почтени от други, но е много лесно да престъпиш закона, когато утре вече няма да си тук, когато нямаш общност, която да браниш, и не дължиш лоялност никъде. Затова не харесвам речните: защото не допринасят, защото са избрали да се откъснат от обществото. По същата причина не харесвам и никаб – на теб мога да го кажа, отче, понеже ти не се отчиташ пред епископа: мразя никаб, защото този обичай позволява на забулената жена да прекъсне взаимоотношенията си с всички нас, останалите, да презре дори най-простичката връзка, която сближава две култури.

Една усмивка, един простичък поздрав, отче – някога опитвали ли сте да поздравите жена с никаб? Дори това не ни е позволено. Постарах се да проявя чувствителност, да се приуча да приемам вярата им. Но никъде в Корана не пише, че жените трябва да ходят забулени. Не, отче. Те сами са избрали да ни отхвърлят. Старанието да вникнем в техните традиции не е споделено.

Погледнете Инес Бенчарки. Опитвал съм само да ѝ помогна да се почувства у дома си. А вижте какво се получи. Е, сега за нея отговаря Анри Льометър. Да заповяда. Да опита там, където аз се провалих. Най-сетне се избавих от нея.

Всичко това ми минаваше през главата, докато гледах как и последният човек влиза в джамията. Улиците бяха пусти. Вече можех да замина, без никой да ме види. Обаче вместо това поех към пристана.

Знам, отче, безотговорно е. Можех да замина, без да се сбогувам с приятелите си. Можех да замина, без да уведомя епископа. Ала не можех да тръгна, без да видя нея – жената, която след пристигането си нито веднъж не ми бе показала лицето си и не ми беше казала нито дума, освен ако не е абсолютно наложително. Защо съм толкова привлечен от нея? Соня твърди, че тя е вещица. Казах ѝ, че няма такива неща, но излъгах, отче. Познавам вещици.

Приближих се до лодката, привързана за брега. Дъждът се бе укротил до ситен ръмеж и успях да видя, че от комина се издига струйка дим. Вече можеше да се е върнала в къщата си, ако ми беше позволила да помогна с ремонта. Тя обаче ме изхвърли като крадец. Може би дори е насъскала онези мъже да ме нападнат. Какво казаха? Това е война. Не се бъркай...

Но вече знам кой е подпалил пожара. Най-после мога да изчистя името си: една дума да кажа на епископа, и ще ме върнат на поста. А Анри Льометър и Каро Клермон ще трябва да си вземат думите обратно.

Цял Ланскене ще узнае, че съм бил несправедливо заклеймен.

Само че така ще предам нечие доверие. Соня Бенчарки ми се изповяда. Неофициално, разбира се. Но си беше изповед. Затова признанието ѝ е свещено. Дори ако успея да поговоря с Инес, нямам правото да ѝ кажа истината. По-добре да замина, съхранил поне гордостта си. И да го направя веднага. Но все пак...

Къщата лодка е като ковчег, закотвен до брега на реката. И тази жена с нейното покривало, което толкова прилича на паравана в изповедалнята. Какво се надявам да чуя от нея сега? Или аз самият имам нужда да се изповядам?

Приближих се още мъничко. Дъждовните капки обстрелваха Тан. Черната лодка лъщеше на зеленикавата светлина на зазоряване. Явно доста дълго съм стоял, защото по едно време в далечината чух богомолците, които бяха приключили с молитвите и се разотиваха по улиците към домовете си.

В лодката нищо не помръдваше. Но аз усещах, че жената е там. Взех камък и го хвърлих. Падна на палубата и подскочи два пъти.

Миг тишина, после се отвори врата. Жената излезе. Личеше, че не ме вижда, понеже се озърна от прага с присвити очи. Не изглеждаше уплашена, явно очакваше някого.

Може би Карим Бенчарки? Така или иначе не е моя работа. Въпреки това продължих да наблюдавам между дърветата и се чувствах едновременно виновен и странно превъзбуден. Притворното воайорско удоволствие, че надничам отвън, съзнанието, че ако бъда забелязан...

Жената излезе на палубата. Когато е сама, походката ѝ е като на танцьорка, пристъпва почти безшумно. Вятърът грабна черната ѝ дреха, включи се като партньор в танца. Отдолу за миг зърнах нещо ярко, внезапен проблясък на тюркоазено.

Това леко ме изненада, отче. Представях си я цялата черна, като обгоряло дърво. Жената вдигна ръце във въздуха, сякаш вятърът я повдигаше. После пресегна към тила си и развърза връзките на булото си...

Не видях лицето ѝ, отче. Беше се обърнала към водата. Но видях черното знаменце на никаба да плющи от върховете на пръстите ѝ. Само да се обърне...

Знам, отче. Единственото, което мога да кажа, е, че Черният отан явно ме беше подлудил. Извиках я по име. Тя понечи да се обърне. После чух шум зад себе си и нещо – може би палто или шал – бе метнато върху главата ми. В същото време някой ме бутна напред и тромаво се строполих на колене, а тежестта на нападателя се стовари върху гърба ми. Нещо – ръка – обхвана гърлото ми. Неуспешно се помъчих да я дръпна. Не можех да дишам. Задушавах се. Тъмни хризантеми разцъфнаха пред очите ми.

Средно силен натиск върху каротидната артерия за по-малко от десет секунди може да накара човек да изпадне в безсъзнание. Смъртта настъпва в рамките на минута, ако натискът не престане.

Ето го и Черния отан: студен, стремителен, безмилостен. Изпълва главата ми, поглъща ме целия, помита ме в мрака.

Белият отан носи вихър.

Още две секунди... и изчезвам.