Праскови за кюрето

Шеста глава

Сряда, 25 август

Надали съм бил в безсъзнание дълго, но се събудих в мрака. Главата ме болеше, гърбът също. Сигурно който ме беше домъкнал тук, не се бе отнесъл особено мило.

Къде беше това тук? Предпазливо се надигнах. Някакво мазе може би: подът беше застлан с плочи и миришеше на подземие. Беше студено и миришеше на влага, на плесен и на гнило.

Наблизо чувах реката: гърления и стремителен рев на течението ѝ, понесло всякакви отломки и трополящо като огромна колесница.

– Ехо? – провикнах се.

Никакъв отговор.

Можех отново да се провикна, но не го сторих. Сигурно нападателят ми беше един от хората, които ме набиха онази нощ. Ако беше така, исках ли да го виждам пак?

Помъчих се да огледам къде се намирам. В мрака, който ми се струваше огромен като бална зала, опипом намерих няколко дървени щайги, натрошена мазилка, влажен картон, купчини стари вестници, а отвъд всичко това – десетина каменни стъпала, които водеха към заключена врата. От моята страна нямаше брава. Заблъсках по вратата с юмруци. Никой не дойде. Вратата беше здрава. Ударите на юмруците ми по дървото почти не се чуваха заради грохота на реката.

Отче, съзнавам, че звучи абсурдно. Но отначало не се страхувах. Всъщност ми беше трудно да повярвам, че изобщо съм тук. Много по–лесно ми беше да приема, че съм получил видение, предизвикано от стреса, умората или болката във все още пулсиращите ми пръсти. Едва сега страхът ме връхлетя като неканен гост, който постепенно завладява цялата къща. Виждам, че мракът не е съвсем пълен – смътен правоъгълник от дневна светлина огражда вратата над стълбите, а високо на далечната стена има решетка, като онази в изповедалнята, през която се процежда бледа светлина.

Очите ми вече привикнаха с тъмното и започнах да забелязвам неща. Различавам силуети и застрашителното блещукане на вода. Подът е под силен наклон, а долният край е наводнен, така че сигурно съм в някоя от изоставените работилници за щавене на кожа. Ако нивото на водата се покачи още, мазето ще се напълни тревожно бързо. Неведнъж съм виждал да се случва край реката в Ле Маро, това е една от основните причини повечето сгради по булеварда да са предвидени за събаряне.

Приблизително преди около час тъничка струйка вода започна да се процежда от тясната решетка. После струята се засили, стича се по стената почти безмълвно и се събира в зловеща локва в далечния край на стаята. Час по-късно локвата вече се е разпростряла почти до средата на пода.

Кой е сторил това? Защо съм тук? Опит за сплашване ли е? Признавам, че се страхувам. Но преди всичко съм гневен, отче. Задето някой ми причини това – на мен, представител на Светата католическа църква...

Разбира се, ще кажеш, че аз се отдръпнах. Че се опитах да избягам от задълженията си. Че заминах като престъпник по тъмно, без да предупредя никого за намеренията си. Като се обърна назад, може и да е било грешка. Кой ще забележи, че съм изчезнал? Може би след няколко дни някой все пак ще реши да се отбие у дома. Но откъде ще разберат къде да ме търсят? И колко високо ще се издигне водата?

Сигурно ще кажете, че така ми се полага. Че изобщо не е трябвало да заминавам. Свещеникът не може просто да се оттегли от Бог, от призванието си. Макар че Господ не говори с мен, както ти, отче, а през годините неведнъж съм се питал дали това мое призвание не е просто друг начин да сложа ред в свят, който става все по-неразбираем и хаотичен. Ала без църквата съм беззащитен и сегашното ми затруднение го доказва. И аз като йона съм погълнат в корема на нещо твърде грамадно и твърде непознато, за да се справя с него сам.

Издърпах щайгите до далечната стена и ги натрупах на нещо като пирамида. Покатерих се върху нея и вече можех да надникна през решетката. Нямаше много за гледане, отче: само тухлена стена. Сигурно е уличка, вече наводнена, понеже Тан излезе от коритото си. Усещам лек мирис на урина, отче, потиснат с хлор и дезинфектант, а в далечината надушвам киф, подправки и нещо готвено. Уличката вероятно е съвсем тясна, може би пресечка – широка е няма и метър – между голямата улица и брега на реката. Надали се използва дори в хубаво време. Шансовете да ме чуе някой минувач са нищожни.

Вече огладнях – часовете се нижеха и стомахът ми протестираше, че съм пропуснал най-малко едно хранене. Хапнах малко от храната, която носех в раницата си, но за жалост тя не е много. Смятах да се запася веднага щом изляза от Ланскене. Няколко консерви риба тон, малко хляб, останал от предния ден. Една ябълка. Бутилка вода. Заставих се да не изяждам всичко.

Но след като заситих глада си, установих, че страхът ми се е засилил. На всеки двайсет минути опитвах да отворя вратата горе на стълбите, като че щеше да се отвори по чудо, макар да знам, че е заключена. Тук е студено – много по-студено, отколкото навън – и вече треперя. Вадя широкия пуловер, който пъхнах в раницата си, и го навличам под сакото. Вълната е груба, но ме успокоява. Затворя ли очи, установявам, че дори ромоленето на водата ми действа успокояващо. Все едно съм в морето и бученето на Тан долита отдалеч. В открито море на път за нов свят – детинска фантазия, която зарязах много преди да отида да уча в семинарията.

Франсис Рейно, ето това се случва с момчетата, които бягат по море.

Това е твоят глас, отче, знам. Прав си. Трябва да помоля Бог за прошка. Само че изпитвам известно въодушевление. Може би затова не успявам да се моля. Не се разкайвам.

Отново се замислям за морското чудовище, погълнало ме толкова всецяло. Основателно ли ме обвинявате? Това ли е наказанието ми, задето избягах? Или всъщност през целия си живот съм живял в търбуха на звяра, без да подозирам какъв е светът навън?