Праскови за кюрето

Тринайсета глава

Петък, 27 август

Събуди ме потропването по металната решетка високо на стената. Хукнах към купчината щайги, които вече почти изцяло бяха покрити от водата.

– Виан?

Не беше Виан, разбира се. Но се оказа Мая и си водеше приятелка. Това би ми вдъхнало надежда, само дето приятелката беше Розет, която почти не говори, а когато го прави, ръси безсмислици.

Помъчих се да не показвам отчаянието си.

– Мая. Каза ли на Виан, че съм тук?

Тя кимна. До нея Розет гледаше с кръгли като палачинки очи. През решетката двете момичета приличаха на котета от анимационно филмче, които шпионират огромна мишка.

– Защо не я доведе?

– Дължиш ми още две желания – начумери се Мая.

Овладях порива да ѝ се разкрещя.

– Знаеш ли, Мая, щеше да ми е много по-лесно да ти изпълня желанията, ако не бях заключен тук, долу.

Двете момиченца се спогледаха. Мая прошепна нещо в ухото на Розет. Розет също ѝ прошепна в отговор – пресекливо и накъсано от смях. После двете отново се обърнаха към мен.

– Второто ми желание е да върнеш котарака.

– Какъв котарак, за бога?

– Онзи, дето идва в къщата ни. Хази.

– Мая, това е котка. Откъде да знам къде е?

Мая ме изгледа сериозно през решетката.

– Благодарение на теб джиддо наистина е по-добре, обаче още е тъжен заради котката. Моля те, върни Хази. После ще те пуснем.

Отче, бях в състояние да я убия. Все едно говорех с Анриет Муасон. Задоволих се обаче само с нетърпелив вой, който накара двете котешки личица да се отдръпнат, все едно ги е нападнало куче.

– Мая, Розет, съжалявам. Просто искам да изляза от тук.

Мая огледа решетката с присвити очи.

– Не и преди да ми изпълниш желанието.

Няма нищо по-безполезно от това да спориш с петгодишно хлапе, особено през метален процеп колкото този на пощенска кутия. Върнах се на стълбите на мазето – три от стъпалата вече бяха под водата – и се постарах да не се отдавам на отчаяние. Беше просто въпрос на време някой да научи за новата игра на Мая и да поиска да види лично въпросния джин. А дотогава щях да се опитам да запазя спокойствие и да се убеждавам, че все пак има някакъв смисъл в това абсурдно положение. Надявах се след седмица да си спомням за случилото се през смях и да се забавлявам с недоразумението. В този момент обаче не виждах светлина в края на тунела. А и водата се покачваше – не толкова бързо, че да представлява непосредствена заплаха, но достатъчно, за да ме притесни. Може и да не се удавя тук, отче, но пък току–виж съм се разболял от пневмония. Това ли иска моят Бог от мен?

Ето го отново призива за молитва. Аллаху Акбар. Под земята всичко добива странна звучност. Попаднал съм в раковина и край мен отеква ревът на прибоя. Всекидневните шумове се носят отгоре като изхвърлен от кораб товар. През решетката прониква и светлина – ярка и празнична накъсана светлина, която танцува и примигва като светулка. Вятърът е утихнал. Дъждът също. Може би най-сетне Черният отан е поел по пътя си. Дано.

Аллаху Акбар. Ашхаду Алля. [20] Звукът в раковината е силен и настойчив като спомен. Извиква в съзнанието ми спомен за грамадна дюна, голямата бяла дюна в Аркашон, където ходехме, когато бях дете, за заслепяващия бяг към морето, за нескончаемото катерене обратно по огрения от слънцето пясък, подобен на кован бронз, и за зачервения ми тил, докато драпам нагоре.

И сега за пръв път ми хрумва, че може да умра тук, долу – сам, забравен и нежелан. На кого ще липсвам, ако си отида? Нямам семейство, нямам приятели. Майка ми, църквата, предпочита отец Анри. Никой няма да ме търси. И кой ще пролее сълза за Рейно освен може би самият Рейно?