Праскови за кюрето

Четвърта глава

Събота, 28 август, 9,40 ч.

Той се върна малко след девет с кроасани и кифли с шоколад. Изядохме ги на палубата, докато Анук приготвяше кафе в кухничката, а Розет си играеше с Бам на брега.

– Щях да си дойда по-рано – каза Рижия, – но хората все ме спираха и ме заговаряха.

Отец Анри ще води литургията днес. На площада сигурно е било пълно с народ.

Поату върти най-активно търговия в събота и неделя: красиви торти за обяд, плодови пити, бадемови сладкиши, виенския хляб, който приготвя единствено през уикенда и но специални поводи. Енориашите обикновено отиват най-напред в църквата, после – в пекарната. В крайна сметка и духът се нуждае от храна. Само Божието слово не стига, има нужда и от сладкиши.

– Някакви новини от Рейно? – попитах.

– Не. Само дето този новият свещеник, отец Анри, адски държеше да говори с мен. Обясни ми колко уважавал начина па живот, който съм избрал аз и цялата пътуваща общност, и искал да разбере кога ще си тръгваме.

Засмях се.

– Значи в това отношение няма промяна.

– Рейно поне беше откровен.

– А според теб отец Анри не е?

Той сви рамене.

– Мисля, че има прекалено много зъби.

Анук изяде закуската си на три хапки и хукна да търси Жано. Сега, след като Жан-Лу вече се бе свързал с нея, другият ѝ приятел отново получава предимство, а цветовете и са ясни, зелени и чисти като невинната млада любов.

Розет душеше около началото на една от тесните пресечки към пътя. Попитах я какво вижда там, долу.

Мая, каза ми тя със знаци. Лиско.

– О, значи и ти го виждаш?

Не. Той живее в дупка.

– В бърлога ли?

Не. Иска да излезе оттам.

– А, разбирам.

Подобно на Бам и на Чехълчо Лиско вече се е сдобил с многобройни интересни подробности. Бам е пакостлив, което отразява непостоянната природа на Розет. Чехълчо е дружелюбен спътник. А Лиско, изглежда, е въплъщение на бунтовния дух на Мая – може би тя вече проявява любопитство към правилата и ограниченията край себе си. Освен това е избрала лисиче, а то най-много прилича на куче.

Погледнах към булевард "Де Маро". Мая беше там, бликаща от енергия със своите сандали Дисни и тениска с Аладин. Махна ми и се изгуби в тесния проход. Само че на около триста метра зад нея по булеварда се задаваше стегната и целеустремена групичка хора, които отдалеч приличаха на шахматни фигури – три черни пешки и стар бял цар. Идваха към пристана.

Царят беше Мохамед Махджуби. Познах бялата му брада, едрото му тяло, бавната му и достопочтена походка, бялата джелаба, която винаги носи. Пешките бяха жени, всичките с никаб – от толкова далеч трудно можех да позная кои са. Дали и Инес беше сред тях? Над групата беше надвиснало напрежение като магнит над метални стружки. По целия булевард се отваряха врати, тракаха капаци, хората излизаха да ги наблюдават.

Рижия също го усети и ми се ухили.

– Комитет по посрещането, а?

Не беше това. Когато групичката стигна на пристана, към нея вече се бяха присъединили още хора. Разпознах Алиса, Соня и майка им, и Саид Махджуби – другият цар – да се задават от отсрещната страна. После видях Оми, Фатима, Захра с никаб, както обикновено, и Карим Бенчарки, малко по-назад и облечен както винаги с джинси и фланелка, овладян, но гневен.

Оми ме поздрави с дрезгав смях.

– Ей, ама че цирк!

– Какво става?

Нямаше време да ми отговори. Когато наближи пристана, Карим изстреля залп на арабски и се запъти право към лодката. Старият Махджуби му препречи пътя. Карим се опита да избута стареца.

– Какво става, по дяволите? – попита Рижия.

Саид се обърна към него и отговори:

– Тези лодки не може да останат тук. Всичко това е частна собственост.

– Нима? – попита Рижия. – Понеже кюрето ми каза, че можем да останем колкото си поискаме.

– Кюрето ли?

– Отец Анри – отговори Рижия.

Последва още един бърз разговор на арабски.

– Ще поговоря с отец Анри – обърна се Саид към Рижия.

– Може би той не е предвидил изцяло евентуалните последици за нашата общност.

Старият Махджуби поклати глава.

– Сега е Рамазан. Всички са добре дошли тук, стига да се уважаваме взаимно. – Обърна се към Рижия и му рече: – Останете колкото искате.

Саид видимо се подразни.

–Не мисля, че...

– Да им откажем ли гостоприемство? – Гласът на стария Махджуби беше тих, но въпреки това звучеше авторитетно. Саид го изгледа неприязнено. Старият Махджуби само се усмихна.

– Много добре – отсече Саид накрая. – Баща ми има основание. Не искаме спорове и конфликти по време на празника си. Само ви молим да проявите уважение и да стоите на разстояние.

Карим беше скочил на борда на лодката и надничаше в кухнята.

– Извинете, това е моята лодка – обади се Рижия.

Карим се извърна и го погледна.

– Твоята лодка?

– Инес се е прибрала вчера – намесих се аз. – Не е ли дошла в къщата ти?

Карим се слиса.

– Не, не е. Да не искате да кажете, че тя е тук, в селото?

Рижия отново разказа случилото се. Докато другите слушаха, се възползвах от възможността да попитам Алиса:

– Как мина вчера?

Тя поклати глава.

– Не ми говорят. Смятат, че съм посрамила семейството.

– Ще размислят – уверих я тихичко. – Ами Карим?

– Напълно го преодолях – сви рамене тя.

– Е, това е нещо.

– Той постоянно настоява да се видим насаме. Казах му, че не искам.

– А сестра ти?

– Ами, мисля, че ѝ прилошава заради бебето – отвърна неопределено Алиса. – Не ми говори много, но си личи, че е изморена.

Погледнах към Соня, която стоеше самичка, загледана в реката. Имаше нещо печално в позата ѝ. Когато се приближих, видях в очите ѝ сълзи.

– Какво има? – попитах.

Тя ме погледна изненадано. Когато си с никаб, си в плен на илюзията, че си невидим, освен това не желаеш да общуваш с непознати. Очите ѝ, очертани с черно и красиви, неспокойно отбягнаха погледа ми.

– Вие сте Виан Роше, нали? – попита тя. – Алиса ми разказа за вас.

Долових критичен намек в тихия равен глас иззад булото. Усмихнах се.

– Приятно ми е да се запознаем – рекох. – Надявам се двете да ни дойдете на гости.

Отново ме изгледа сепнато. Соня Бенчарки не е свикнала да получава покани от непознати. Под покривалото цветовете ѝ са като печална и безвкусна въртележка. Нещо измъчва това момиче: тъга, страх, може би дори вина...

Забелязах, че Карим ме наблюдава от лодката. Изглежда се притесни, че двете сме заедно. Соня също го видя и се отдръпна на няколко крачки. Последвах я.

– Моля ви, не мога да говоря с вас – едва чуто каза тя.

– Защо?

– Съжалявам. Оставете ме на мира.

Оставих я. Наоколо имаше твърде много хора, за да се опитвам да преодолея резервите ѝ.

– Просто е срамежлива – обади се Захра. – Всъщност е много мило момиче.

Точно като Алиса, казах си. Или като Алиса преди Карим Бенчарки. Пак погледнах към Карим, който стоеше на пристана и говореше с Рижия, и се запитах как така този човек беше успял да спечели толкова силно влияние над малката общност. Да, беше красив. Да, притежаваше обаяние. А от всичко, което бях чувала от Каро Клермон, явно беше направил много, за да доведе Ле Маро в двайсет и първи век. Влиянието му над Саид беше причината джамията да стане по-прогресивна, работата му в спортната зала беше осигурила сборен пункт за младите мъже от квартала. Ето защо беше странно, че сестра му бе възприела толкова традиционна позиция – освен ако слуховете не се окажеха верни и покриваното на Инес не беше просто фалшива скромност, под което се крие нещо съвсем различно.

Но онова, което видях онази вечер – и отново тук, тази сутрин, – ми подсказва съществуването на тъмна страна. Отношението му към Алиса, неуважението към стария Махджуби и арогантното му поведение към Рижия.

Вече знаехме, че Карим е способен на изневяра, но започнах да се питам дали не е способен и на нещо повече. Показа, че може да бъде агресивен. А дали е способен и на насилие? Невъзможно ли беше Соня да се страхува от него? Ами Инес и Дуа? Съзнателно ли го избягваха?

Захра продължаваше да ме наблюдава любопитно с тъмните си очи. Същото изражение като предишната вечер, зад спортната зала. Дали Захра носеше вещи на стария Махджуби, или пък бяха неща на Инес?

Погледнах към минарето в другия край на булеварда. Тънко, бяло като кост, елегантно, увенчано със сребърен полумесец. А на отсрещния бряг на реката четвъртитата малка камбанария на "Сен Жером" обикновена, лишена от гъвкавост, без украса. Две кули една срещу друга на двата бряга на река Тан като шахматни фигурки...

– Знаеш къде е тя, нали? – попитах.

Захра кимна.

– Видях я снощи. Разказах ѝ за приятеля ти Рейно и за всичко, което се случи тук. После говорих със Соня. – Тя стрелна с поглед момичето и изрече няколко думи на арабски.

– Тя какво казва? Виждала ли е Рейно?

– Не – поклати глава Захра. – Но аз знам къде е той. Съжалявам, Виан. Знам от самото начало.

– Но... защо? – вторачих се в нея.

– Мислех си, че защитавам Инес – сви рамене тя.

– А сега?

Тя ме погледна и се усмихна.

– Сега тя иска да говори с теб.