Праскови за кюрето

Първа глава

Петък, 27 август

Речните плъхове. Същинско нашествие от речни плъхове, закотвили лодките си на стария пристан, тесни дървени речни лодки, каквито вече не можеш да видиш, някои боядисани в ярки цветове, други сивкави като стари изкорубени каруци с малките си ламаринени коминчета и покриви от вълниста ламарина. На обяд в задната част на Ле Маро вече имаше десетина. Виждаха се от къщата на Арманд, която гледаше към реката, а когато се мръкна, светлинките им заблещукаха по Тан и започна да се чува как готвят, как се поздравяват и как малката плаваща общност се кани да се установи на лагер за през нощта.

Анук е убедена, че това е знак. Не е сигурна за какво, но според нея завръщането на речните плъхове означава промяна на вятъра.

Е, Анук, може и да си права. Вятърът се укроти. Небето е ясно. Семействата по булевард "Де Маро" се приготвят да прекратят поста на седемнайсетия ден от Рамазана. Над нас има река от звезди, булевардът е целият осветен и съзвездие от лодки е пръснато върху спящата Тан.

Тази вечер поне сме сами. Алиса си е у дома и къщата отново е нормално голяма. Но Розет, която обича лодките, искаше да отидем да ги видим, а Анук искаше да си провери съобщенията, ала, естествено, нямаше сигнал.

Признавам, зарадвах се, че излязоха. Твърде много хора, твърде много за вършене, твърде много тревоги. Само половин час насаме, казах си, и ще си възвърна ясния поглед. Приготвих си чаша горещ шоколад и излязох в градината. Въздухът още беше прохладен след дългия дъжд, а мирисът на мокра пръст и на лавандула тъкмо започваше да се разбужда отново. В краката ми бяха улиците на Ле Маро. Над мен – звездите.

Затворих очи. Нощните шумове плавно се спуснаха: цвърченето на щурците, църковната камбана, скърцането на старата къща, която се намества във влажната пръст като изморена старица на стола си. Панделка музика – може би флейта – трептеше над Ле Маро. Когато речните плъхове пристигнаха преди осем години, аз подготвях първия си празник на шоколада. Анук беше на шест. Рижия беше непознат. Арманд все още беше жива. Сега, докато слушам музиката, почти мога да повярвам, че нищо не се е променило. Почти съм в състояние да повярвам, че самата аз не съм се променила.

Всичко се завръща, твърдеше Арманд. Реката накрая връща всичко. Скъпата Арманд. Само да можеше. Само да можеше да бъде с мен сега. Ако можех да ти кажа... тайните, които знам...

Всеки се доверява някому. Голяма част от привлекателността на Католическата църква несъмнено се крие в изповедта и в обещанието за изкупление. Рейно приемаше изповеди всеки ден, без изключение. Сега отец Анри има това задължение, но изповедта се приема веднъж седмично и е предвидена така, че да съвпада със службите. Някои от възрастните хора тъгуват за Рейно. Хора като Анриет Муасон и Шарл Леви, които иначе почти не си говорят. За тях той е повече от свещеник, той е приятел и довереник. Старият Махджуби е същото нещо за хората от Ле Маро, а вероятно по своему аз бях нещо подобно, докато въртях магазина за шоколад. Но към кого да се обърнем ние, когато имаме нужда да се изповядаме? Кой ще изслуша мен?

Шоколадът ми изстина. Излях го в храстите. Нощният въздух също стана хладен. Изправих се и се наканих да се прибирам. И тогава забелязах нещо на дървото на Арманд. Явно го бяхме пропуснали миналата седмица, когато обрахме последните плодове – една-единствена съвършена праскова, току-що узряла, като по чудо непокътната. Откъснах я. Уханието ѝ беше слабо, но се съживи от топлината на дланите ми. Разтворих прасковата и я опитах. Прасковите от края на лятото често са безвкусни и воднисти, но тази все още беше хубава – сладка и леко мускусна от дъжда.

Арманд имаше право – срамота е да допуснеш хубавите плодове да се съсипят. Трябва да заровя костилката до гроба на Арманд, това би ѝ харесало. Има колкото искаш място до гробищния зид, а през лятото децата ще се катерят да крадат праскови. И това щеше да ѝ хареса. Сигурна съм. Пъхнах костилката в джоба си. Отсреща в Ле Маро речните лодки продължаваха да пристигат, шарените фенери на носовете им оставяха огнени дири по водата. Защо бяха толкова много? И защо идваха днес? Дали Инес беше сред тях?

Струваше ми се малко вероятно. Но все пак...

Познавам общността на пътуващите. Ако някой намери Инес, това ще са речните плъхове, те ще я надушат. А що се отнася до Рейно, където и да се намира, несъмнено мисълта, че речните хора нахлуват в Ланскене су Тан, ще бъде предостатъчна, за да го измъкне от скривалището му. Може и да не беше същият Рейно, който се опита да съсипе магазина ми за шоколад преди осем години, но недоверието му към чужденците си остава. Ще се върне още щом научи новината. Накрая всичко се завръща.

Погледнах часовника си. Минаваше девет. Време беше Розет да си ляга. Знаех къде бяха отишли с Анук – на дъсчената пътека до Тан, сигурно за да потърсят свои приятели. Реших да отида да ги намеря – само на десет минути пеш от къщата е – и се отправих към Ле Маро, където светлините за Рамазан по булеварда бяха получили отражение в светлините по реката.

Минах покрай къщата на семейство Ал-Джерба. Капаците бяха наполовина отворени и видях как хората вечерят – всички се смееха и си говореха, – а котаракът спеше на прозореца. Явно имаше три къщи. Държиш ли котката вътре, тя ще гледа да избяга. Държиш ли я навън, умира да влезе. Хората не са много по-различни. Поне желанието на Мая се беше сбъднало. Само да можеше и всичко останало да е толкова просто.

Минах и покрай къщата на Махджуби, но капаците ѝ бяха затворени. Нямаше никакъв признак на живот. Дано Алиса и семейството ѝ да бяха намерили общ език. В края на булеварда сянката на минарето падаше напряко на пресечката от входа на спортната зала на Саид – а в пресечката видях жена в черно, която носеше нещо като картонена кутия. Спрях в сенките. Жената не ме забеляза. Движеше се бързо и потайно, отвори вратата на залата, влезе вътре...

Коя ли беше, запитах се. Всички вечеряха. И какво търси една мюсюлманка в спортна зала само за мъже?

От другата страна на спортната зала имаше тесен проход. Скрита от погледите, изчаках там жената да излезе. Тя се върна след по-малко от пет минути, но без картонената кутия. Беше забулена от глава до пети, но веднага познах Захра ал-Джерба. Излязох в пресечката.

– Захра.

Цветовете ѝ я издаваха. Усетих тревогата ѝ зад воала. Гласът ѝ обаче прозвуча спокойно:

– О, ти ли си, Виан? Тъкмо оставих някои от нещата на стария Махджуби.

– В спортната зала?

Тя сви рамене.

– Не исках да се натрапвам. Освен това...

– Не си искала да се видиш с Карим.

– Защо го казваш? – сепна се тя.

– Заради нещо, което спомена баба ти – усмихнах се. –Той е много красив, нали?

– Да, красив е. И опасен. Не се тревожи, мен той не ме впечатлява.

Сухият ѝ тон ме учуди. След признанието на Алиса и собствената ми първа среща с него си бях създала определена представа за Карим. Жените и мъжете от всяка възраст, от Оми до Алиса, бяха убедени, че той изневерява на новата си съпруга, но всички те обвиняваха Инес, а не самия Карим – въпреки това Захра ми се стори почти развеселена от мисълта, че и тя се е поддала на обаянието му.

– Извинявай, но трябва да вървя – рече тя. – Другите ще се чудят къде съм.

Проследих я с поглед как се отдалечава забързано по булевард "Де Маро". Вярвах на онова, което ми беше казала за Карим, но останалото все още ме озадачаваше. Защо ще носи вещите на стария Махджуби в спортната зала посред нощ? И защо няма доверие на Карим, при положение че всички останали го боготворят?

Тръгнах към вратата на спортната зала. Както винаги, неоновата табела светеше. Вътре беше тихо. Бутнах вратата. Оказа се отключена. Усетих мириса на хлор, а отдолу влажна и блатиста миризма: старите сгради се наводняват лесно, а в момента река Тан беше придошла. С изключение на това не забелязах нищо необичайно – само силуетите на спортните уреди и конете в устремен скок, очертани неоново в мрака.

– Ехо? – провикнах се. Никакъв отговор.

Затворих вратата и се върнах на булеварда. През тесния проход към дъсчената пътека виждах светлини и чувах гласове и музика. Речните цигани празнуваха. Тръгнах по булеварда към пристана и между дърветата видях огньовете и сенките на хората, които щъкаха. Има нещо в огъня на открито, което от край време ме привлича. Затова почти неусетно се запътих към пристана и светлините, натам, където на брега на реката имаше някой, който печеше картофи над огън в метален варел. Други двама го наблюдаваха от палубата на лодка, а трети подскачаше маймунски и крещеше: Бам! Бам! Бадда–бам!

Показах се между дърветата.

– Маман! – провикна се Анук. – Намерихме Жозефин. И виж кой още!

Жозефин се изправи още щом се появих на пристана. Беше облечена с джинси и рибарски пуловер, а косата ѝ беше като светла корона на фона на отблясъците от водата.

– Смятах да те потърся – поде тя, – но...

Аз обаче не я слушах. Цялото ми внимание беше насочено към фигурата на брега на реката. Светлината от огън позлатяваше лицето му и превръщаше червената му като чушка коса в кръг от буен огън...

– Здравей, страннице – обади се фигурата.

Кой друг можеше да бъде?, помислих си. Рижия.