Сряда, 25 август
Настана превъзходен залез, докато пресичахме Ле Маро. Дъждът най-сетне престана и гледката е великолепна: драматични ивици лимонено и розово под зловещо сиво. Когато отново прекосяваме реката, всяка къща е станала алена, всеки прозорец искри като позлатен. А отзад река Тан, пълноводна и сияеща, гладка, блестяща и копринена.
Видях лодката на Инес Бенчарки, закотвена сред заслона на дърветата. Вътре светеше и от комина се издигаше струйка светъл дим. Извадих последната кутия с бонбони – тъмни и светли трюфели, оваляни в кокосови стърготини с много подправки. Има кардамон за утеха, семена от ванилия за сладост, зелен чай, роза и тамаринд за хармония и добронамереност. Поръсени със златисто, трюфелите приличаха на малки коледни играчки, идеално заоблени, прелестно уханни – кой би могъл да им устои?
Розет тутакси се запъти към водата. Бам явно обича да плува. Розет плува добре като Рижия и изобщо не се страхува от водата. С остра пръчка измерва дълбочината и изважда всякакви многообещаващи отломки. Докато приближавах към пристана, установих, че тя вече е спасила няколко пръчки, коркова тапа от шампанско и глава на кукла, която е поставила на върха на купчината като канибалски трофей.
– Не влизай във водата, Розет.
Върху позлатената повърхност Бам отскочи като камъче, хвърлено за "жабка".
– Какво е това във водата?
Нечий глас до мен. Обърнах се и установих, че Мая ни наблюдава от малкия проход между брега на реката и улицата. Сигурно има пет-шест такива пресечки по булевард "Де Маро", тесни за възрастен човек, но напълно подходящи за петгодишно дете. Мая беше обута с яркорозови гумени ботуши и носеше пуловер с избродирана жаба. Под мишница държеше Типо, неидентифицираната плетена играчка, с която не се разделяше.
– Това е Бам – отговорих. – Приятел на Розет. Но не всеки го вижда. Явно теб те харесва, Мая.
Очите на Мая се окръглиха още повече.
– Той джин ли е? Дядо казва, че навсякъде има джинове. Някои са приятелски. Други са дяволски.
– Той е маймунка – отвърнах с усмивка. – Розет няма много приятели у дома.
– Иска ми се и аз да имах маймунка. Той откъде е?
Помъчих се да ѝ обясня:
– Майка ми ме научи да го правя. Нещо като вълшебство е. Анук също има специален приятел, но нейният е зайче. Казва се Чехълчо.
Мая издаде напред долната си устна.
– Иска ми се и аз да имах животно приятел.
– Ами можеш, Мая. Трябва само да затвориш очи и да си го представиш.
Мая стисна очи толкова силно, че цялото ѝ телце се олюля. Розет се усмихна и я бодна с пръст.
Мая се изкиска.
– Престани, Розет. – Отвори очи и отвърна на усмивката ѝ. – Да видим дали моят джин вече е тук – каза и двете хукнаха по дъсчената пътека, подскачайки с гумените си ботуши като две шарени гумени топки.
Последвах ги.
– Внимавайте да не паднете – предупредих ги. – Пристанът е хлъзгав.
Розет само се изсмя и запя: Бам бам бам! Бам бадда–бам!
Скоро и Мая се присъедини към нея с повече въодушевление, отколкото умение, и двете затупаха с крачета по дъсчения пристан в такт. Вдигаха толкова шум, че накрая вратата на лодката къща се отвори и Инес Бенчарки надникна навън.
– Помислих си, че може би няма да откажете да опитате бонбоните ми – казах ѝ. – Занесох малко на Фатима. Обещах и на майка ѝ, и на стария Махджуби.
Тя наведе глава разбиращо. Днес никабът ѝ беше обточен със сребърна лента. Тя оформяше лицето ѝ и подчертаваше красивите ѝ очи.
Подадох ѝ бонбоните във фуния от оризова хартия.
– Опитайте един – подканих я. – От любимите ви са.
– Така ли? – сухо попита тя.
Разбира се, трудно можеш да прецениш, когато някой е толкова непроницаем. Но Инес пое бонбоните, макар и неохотно.
– След залез е – напомних ѝ. – Нали ухаят прелестно?
Тя държеше фунията. Допусках, че зад фереджето уханието не се усеща силно.
– Извинете ме, но обонянието ми не е добро – каза тя с полумелодичния си, полустържещ глас. Видях я да стрелка с поглед Мая и Розет в началото на тесния проход.
– Това е малката ми Розет – обясних, доловила любопитството ѝ.
Инес подметна нещо на арабски на Мая.
Мая я изгледа непокорно и направи физиономия.
Инес каза нещо по-остро и твърде бързо, за да го разбера. Мая тупна с розовия си ботуш и прошепна нещо в ухото на Розет. После изтича в прохода между къщите и спря само колкото да махне на Розет, преди да се изгуби зад ъгъла.
– Какво ѝ казахте? – попитах Инес.
– Само истината. Че е опасно да се играе на пристана. Майка ѝ не знае къде е. Не бива да идва тук самичка.
– Не беше самичка, а с мен.
Инес не каза нищо.
– Не е ли вярно, че не одобрявате Мая да си играе с Розет?
Инес направи същия жест – нещо между свиване на рамене и леко накланяне на главата, който Алиса често прави, когато се двоуми.
– Розет е добро дете. Тя е дружелюбна и обича всички. А Мая си няма приятели...
– Мая е разглезена – отбеляза Инес учудващо благо. –Точно като Соня и Алиса. Щом родителите позволяват на децата си да играят с децата на куффар, да посещават домовете им, да пипат играчките им, да галят кучетата им, после да не се чудят, когато дъщерите се извърнат от семействата си и синовете им се отклонят от правия път...
– Мая е само на пет.
– И скоро трябва да се научи да носи хиджаб. А децата в училище ще я наричат с обидни имена и ще я питат защо не яде храна харам, защо не слуша тяхната музика и не се облича като тях. Дори ако родителите ѝ са толерантни, както обичате да се изразявате, и ѝ позволяват да играе с играчки, да си подстригва косата и да гледа анимационни филмчета по телевизията, тя ще си остане магриби – една от тях, не една от нас.
Не се ядосвам лесно, но този път се ядосах. Гневът е като опън без дим, син и почти невидим.
– Не всички са такива – възразих.
– Може би, но онези, които мразят, са повече от достатъчно, за да компенсират онези, които обичат. Дори тук, в Ланскене. Да не мислите, че не чувам какво говорят за мен? Пикабът не ме прави нито сляпа, нито глуха. В Марсилия мъжете вървяха подире ми и ме питаха как изглеждам. Един ден на опашката в супермаркета някаква жена се опита да ми смъкне воала. Всеки ден чувам някой да казва: Мястото ти не е тук. Ти не си французойка. Ти си антисоциална. Ти мразиш куффар. Не ядеш храната ни. Симпатизираш на терористите. Иначе защо ще криеш лицето си? — Гласът ѝ беше станал рязък. – Всеки ден чувам някой да казва, че никабът трябва да бъде забранен със закон. Какво ги интересува как съм облечена? Трябва ли да се откажа от всичко?
Тя замълча, леко задъхана. В цветовете ѝ долових изненада. Може би не беше свикнала да разговаря толкова свободно с непознати. Вдигна фунията с бонбоните и каза:
– Имате право, наистина ухаят хубаво.
– Може да ги опитате по-късно – усмихнах се. – Ще оставя един пакет за Дуа.
– Познавате ли дъщеря ми?
– Виждали сме се. Стори ми се много самотно момиченце.
Цветовете ѝ отново се промениха. Изненадата отстъпи място на синкавите оттенъци на скръбта и съжалението.
– Налагаше се да се местим по-често, отколкото възнамерявах. За Дуа е добре да поживее тук. У дома няма семейство.
– Съжалявам за съпруга ви.
Цветовете ѝ припламнаха като залеза.
– Не сме толкова различни, колкото си мислите – казах. – И аз много пътувах. Първо с майка си, а после с Анук. Знам какво е да нямаш дом. И всички да те зяпат. А хора като Каро Клермон да те гледат надменно, понеже няма мосю Роше...
Усетих, че Инес ме слуша внимателно. Знаех, че успявам да установя връзка. Може и да е евтина магия, но винаги върши работа, помислих си. Винаги върши работа. Фунията в ръката ѝ изпуска цяла батарея от ухания, на горчив шоколад, разтопен със сметана и подсладен със семена от ванилия, ароматизиран с рози, червени като сърцето. Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.
И тогава Инес вдигна очи към моите. И видях себе си, отразена там. За миг образът ми се очерта в златисто върху озареното небе.
А после тя рече, без да сваля поглед:
– Мадам Роше, с цялото ми уважение, но ние нямаме нищо общо. Аз съм вдовица – което е злощастие, но не е осъдително. Обстоятелства извън моята власт ме принудиха да замина в чужбина. Имам дете, което съм възпитала на скромност и покорство. Вие, от друга страна, сте неомъжена жена с две деца, която няма вяра и няма истински дом. А това според нашата култура ви прави уличница.
С тези думи тя протегна ръката си с ръкавица и ми върна бонбоните, после влезе в лодката точно когато звънът на камбаните за литургия се понесе над водата. Аз стоях с хартиената фуния в ръка, чувствах се глупава и безполезна, а в очите ми започнаха да парят сълзи, сякаш от небето рукна огън.