Праскови за кюрето

Дванайсета глава

Петък, 27 август

Когато се върнах в къщата на Арманд, Алиса ме чакаше. Беше облечена с черната си абая и косата ѝ беше покрита с кърпа – беше толкова различна от момичето, което опознах, че едва не я сбърках с някоя друга.

– Исках да ти благодаря, преди да си тръгна – каза тя.

– Значи се прибираш у дома, така ли?

Тя кимна.

– Джиддо знае какво съм направила. Твърди, че не аз съм извършила зина. Освен това казва, че Карим не е този, за когото се представя. Баща ми е добър човек, но лесно се ласкае, така смята дядо. А майка ми цени външността. – Тя се усмихна печално. – Дядо може и да е стар, но много добре преценява хората.

– Ще каже ли на родителите ти какво се е случило?

Тя поклати глава.

–А ти?

– Според дядо това само ще навреди. Случилото се не може да се промени. Можем само да се молим на Аллах да ни прости и да се опитаме да продължим напред с живота си.

Дали изобщо беше възможно? Може би, помислих си.

Алиса определено смята така. С присъщия на младостта оптимизъм тя вярва, че може да заличи миналото. Но миналото е неотстъпчив непознат, който ни бележи толкова много пъти, колкото и ние се опитваме да бележим него. Възможно ли е Алиса да бъде доволна, живеейки в онзи друг свят?

Помъчих се да не мисля за казаното от Инес. Детето вижда как птиченце пада от гнездото. Вдига го и го отнася в дома си. След това ще се случи едно от следните две неща: или птичето веднага ще умре, или ще оцелее за ден-два и детето ще го върне обратно при семейството му. Обаче то ще мирише на хора и близките му ще го отхвърлят. Птичето ще умре от глад или ще го убие котка, или другите птици ще го изкълват до смърт. Ако детето има късмет, никога няма да разбере.

Но аз не съм дете, Инес. Алиса не е птиченце. Дали семейството ѝ ще я приеме? Надявам се. Може би. А може би не. Ако не я приемат, според мен тя е достатъчно силна, за да оцелее самичка, без тяхната помощ. През броените дни, докато беше с мен, я наблюдавах как се променя. Вече не беше уплашеното птиче, започнаха да ѝ растат криле. Ще може ли да се върне в гнездото и да се преструва, че не иска да лети?

Изпратихме я до къщата на семейство Ал-Джерба, където я очакваше старият Махджуби. Външно изглеждаше овладян, но цветовете му бяха бурни, сиво се стрелкаше през кърваво оранжево и черно и така издаваше притеснението му.

– Ще се справите ли? – попитах.

– Иншаллах – отговори старият Махджуби.

На вратата се показа лицето на Мая.

– И аз искам да дойда. Искам да покажа на Розет къде живее моят джин. Освен това той трябва да ми изпълни още едно желание.

Розет ме погледна и ми даде знак: Искам да отида да видя Лиско.

– Добре – съгласих се. – Но не се отдалечавайте. – После отново се обърнах към стария Махджуби. – Да дойда ли с вас?

– Благодаря ти, но не – поклати глава той. – Най-добре да поговоря със сина си насаме. Време е да го направя, твърде дълго отлагах. Гордостта и гневът ми пречеха. Изобщо не биваше да позволявам гордостта да попречи на съвестта ми. Повече няма да го допусна. Бях сляп, но вече прогледнах. Аллах ми дава сила да помогна и на другите да прогледнат. Кимнах.

– Добре, но ако се нуждаете от помощ...

– Знам къде да дойда – увери ме старият Махджуби.