Праскови за кюрето

Десета глава

Неделя, 22 август

Мая се върна днес сутринта, за да помогне на Алиса да довършат сладкото. Двете с Розет успяха за половин час да се омажат здраво, докато слагат етикетчета на бурканите – Розет с любимите ѝ рисунки на зайчета, маймуни и летящи змии, а Мая с не толкова опитни, но пък много по-пищни рисунки на различни плодове, включително ананаси, ягоди и, колкото и да е невероятно, кокосови орехи (тези са за Оми, гласи обяснението ѝ), а на всяко етикетче с главни букви е написана думата ПРАСКУВА (или понякога ПРАКСУВА).

На пет години се сприятеляваш лесно. Започва се със срамежливо обикаляне като две любопитни животинки. Езикът не е пречка, културата и цветът нямат значение. Розет протяга ръка и докосва златната гривна на китката на Мая, Мая пък е омагьосана от рижата къдрава коса на Розет. Пет минути по-късно Розет пее и бърбори на нейния си език, а Мая, изглежда, я разбира и я гледа с големите си кръгли очи.

Забелязах, че Бам, обикновено любопитен, се е присламчил, за да проучи новодошлата. Днес го виждам съвсем ясно, като нещо, което си мярнал на слънцето. Дълга опашка, мустаката муцунка, умно блеснали очи. Мая също го вижда, струва ми се, но тя е само на пет, разбира се.

Двете приключват с етикетите и излизат навън да играят, а Анук отива да се види с Дру и оставя на Алиса да довърши пълненето на бурканчетата със сладко. Алиса е мълчалива тази сутрин, лицето ѝ е спокойно и непроницаемо, а когато се опитвам да я измъкна от унеса ѝ, тя не откликва.

Може би защото Жозефин ще идва на вечеря днес. Присъствието на Алиса в къщата затруднява посрещането на гости, но ако отменя вечерята неочаквано, сигурно ще привлека повече внимание. Алиса може да се скрие в стаята си, пък и аз си имам свои причини да поговоря с Жозефин.

– Тя има син – казах. – На осем години е, а изобщо не ми го беше споменала.

Алиса бършеше бурканчетата с мокра кърпа, а аз ги запечатвах. Върху всяко бурканче поставям квадратче от целофан, което пристягам с ластиче – като хартиен фенер, пълен с мека златиста светлина. Уханието на гореща захар и канела беше като ласка над всичко.

– Кой? – попита Алиса.

Осъзнах, че съм изрекла мислите си на глас.

– Приятелката ми – отговорих. – Жозефин.

Приятелката ми. Думите по свой начин звучат непривично като думата "дом". Майка ми ме е учила, че приятели са онези, които изоставяме, и дори сега извиквам думата в съзнанието си някак неохотно, все едно е дух, който може да се окаже опасен извън бутилката.

– Какво се е случило? – пита Алиса.

– Тя се преоткри – отговорих.

Ами, да, май това се случи. Жозефин се преоткри. Пък и как да не го направи в края на краищата? Самата аз съм любовница на преоткриването. Научих я на своята техника.

И сега за пръв път разбирам защо майка ми никога не обръщаше поглед назад, защо никога не се връщаше на местата, които бе обичала.

– Проблемът при хората е, че се променят. Понякога до неузнаваемост.

– Това ли се случи с приятелката ти?

– Може би – свих рамене.

Бакърената тенджера е празна. С общи усилия сме напълнили всяко бурканче в къщата. Готвя, когато не си намирам място, и обичам простичките рецепти, подготовката на съставките, съзнанието, че ако следвам правилата, ястието никога няма да ме разочарова. Ако и хората бяха такива! Ако и сърцето беше толкова просто нещо!

– Какво е направила? – попита Алиса, вперила поглед в бакърената тенджера. Прокара пръсти по ръба, сякаш се канеше да ги оближе, но се поколеба. – За да се преоткрие? Какво направи?

Хубав въпрос, казах си. Онзи ден, когато се отбих, Жозефин изглеждаше толкова радостна, че ме вижда. Но въпреки това съм тук вече цяла седмица, а...

– Трудно ми е да го обясня – отговарям. – Толкова много неща са си останали същите. Тя изглежда по-различно – подстригала се е и се е изрусила, – но отдолу си е същата Жозефин, импулсивна и добросърдечна, и понякога малко луда. Но у нея има и нещо различно...

– Може би крие нещо.

Погледнах я изпитателно.

– Понякога, когато се чувстваш така, просто не можеш да си с приятелите си. Не че не искаш да ги видиш, но знаеш и че не можеш да говориш с тях. – Поднесе пръста си към устата и го засмука. – Ето, наруших поста си. Какво ли щеше да каже майка ми, ако знаеше?

– Сигурна съм, че няма да се впечатли. Те биха искали да знаят само, че си в безопасност.

Алиса ожесточено заклати глава.

– Не познаваш майка ми. Хората си мислят, че баща ми е строгият, но не е вярно. Майка ми предпочита по-скоро да умра, отколкото да опозоря семейството.

– Допускам, че не говориш за близването на сладко преди залез-слънце – отбелязах.

Алиса се усмихна неохотно.

– Сигурно това ти се струва глупаво.

– Ни най-малко – поклатих глава.

– Но ти не вярваш в религията.

– Грешиш, вярвам в доста неща.

– Разбираш какво имам предвид...

– Естествено. – Накарах я да седне на масата. Редиците бурканчета помежду ни грееха като китайски фенери. – Срещала съм много хора от една или друга вяра. Някои са почтени и добри, други използват религията си като извинение да мразят другите или да им налагат собствените си правила...

Алиса въздъхна.

– Разбирам какво имаш предвид. Майка ми е обсебена от дреболиите, но отказва да слуша за наистина важните неща. Все повтаря: не спи по корем, не слагай грим, не разговаряй с момчета, не обличай това, не яж онова, не говори така, не ходи там. Според дядо за Аллах не е важно какво ядеш или как се обличаш, стига сърцето ти да е праведно и да се обичаме помежду си.

– Харесвам дядо ти – осведомявам я.

– И аз. Но откакто с татко се скараха, не го виждам често.

– Защо се скараха?

– Дядо не харесва никаб. Твърди, че момичетата не бива да го носят в училище. Не одобрява, че Соня носи никаб.Преди не го е правила.

– А защо го прави сега?

– Може би защото е като приятелката ти – сви рамене Алиса. – Може би крие нещо.

Размишлявах над думите на Алиса, докато двете се приготвяхме за вечерта. С палачинките щяхме лесно да се справим, но тестото, приготвено по стара рецепта с брашно от елда и сайдер вместо с мляко, трябваше да постои няколко часа. Палачинките се ядат просто така или със солено масло или наденички, или с козе сирене, мармалад от лук или патешко конфи с праскови. Приготвих ги за Рижия и за речните цигани в нощта, когато пламнаха лодките им. Прекрасно го помня: стълбовете от искри, разлитащи се от огъня като фойерверки, Анук, която танцуваше с Чехълчо и с Рижия – с Рижия, какъвто беше тогава, засмян, извор на шеги, с привързана отзад дълга коса, босоног на пристана.

Разбира се, Жозефин я нямаше. Горката Жозефин с карираното си вълнено палто, което носеше във всякакво време, с коса, която криеше честите синини по лицето ѝ, клетата подозрителна Жозефин, която не вярваше на никого, най-малко пък на циганите на реката, които правеха каквото си пожелаят, пътуваха по течението и се преоткриваха където им хрумнеше да закотвят лодките си. По-късно, когато избяга от Пол-Мари и тормоза му, тя започна да проумява цената на тази свобода. Опожарената лодка на Рижия, приятелите му, които заминаха без него, омразата на селяните към хората, които следват свои правила, виждат повече звезди, отколкото улични лампи, не плащат данъци, не ходят на църква и не се вписват в общността. Тъй като самата тя беше аутсайдер, Жозефин проумя тези неща. Рижия нямаше деца, но събуди майчинската ѝ природа. Мислех, че двамата ще бъдат нещо повече от приятели, обаче...

Ти го искаше за себе си, Виан. Какво лошо има? Този път гласът не е на майка ми, нито на Арманд Воазен. Гласът е на Зози д’Алба, която продължава понякога да се появява в сънищата ми. Зози д’Алба, която ми спаси живота, защото го искаше за себе си; Зози, свободният дух, крадлата на сърца. Нейния глас пренебрегвам много по-трудно от другите шепнещи.

Ти го искаше. Ти го взе, Виан. Жозефин нямаше шанс.

Защото въпреки цялото си притворство Зози боравеше повече с истината, отколкото с лъжата. Тя ни показваше собствените ни отражения, показваше ни скритите ни лица. У всеки се спотайва мрак, знам го, цял живот се боря срещу това. Но преди Зози никога не съм знаела колко мрак има вътре в мен, колко себичност и страх.

Кралица чаши. Рицар чаши. Седмица мечове. Седмица пентакли. Картите на майка ми. Мечтателният им мирис, лицата им, толкова познати.

Дали Жозефин не е избелялата Кралица? Трябва ли Рижия да е Рицарят? Аз Луната ли съм – нестабилна, двулика, плетяща мрежата си между тях?

В три часа следобед Анук и Розет се прибраха заедно с Пилу, заливащи се от смях и останали без дъх заради вятъра.

– Пилу има хвърчило – оповести Анук, а Розет повтори думите ѝ изразително, но на езика на знаците. – Пуснахме го надолу по течението – ние тримата и шантавото куче. Честно, ама че помияр! Веднъж дори скочи в реката, за да хване хвърчилото, и трябваше да го вадим. Затова има влажни треви в косата на Розет, а всички останали миришат на мокро куче.

– Не е честно – възпротиви се Пилу. – Влад не е помияр. Той е много интелигентен и добре трениран ловец на хвърчила и произхожда от прочутите древнокитайски кучета рибари.

Рибарско куче, каза Розет. Куче рибар. И заедно с Бам затанцува из кухнята.

Алиса отново избяга горе още щом чу кучешкия лай.

– Няма нищо – успокои я Анук. – Това е просто Влад. Можеш да излезеш. Няма да те ухапе.

Отначало мислех, че Алиса няма да слезе, но накрая любопитството ѝ надви стеснителността. Тя седна на площадката и надникна между перилата. Пилу мимоходом я удостои с поглед, но се заинтригува повече от купата с тесто за палачинки на печката.

– Това за довечера ли е? – попита.

– Точно така. Обичаш ли палачинки?

Пилу кимна въодушевено.

– Ще си ги приготвим на огън на открито като речните хора. С наденички и сайдер, разбира се.

– Познаваш ли много речни хора? Мислех, че са престанали да идват тук – казах.

– Идваха, когато бях малък – отговори Пилу. – Причиняваха големи неприятности в Ле Маро. Мисля, че баща ми е заминал с тях – сви рамене той и продължи да разследва какво се пече във фурната.

Отново си помислих за Кралицата чаши. Потърсих чертите на Рижия в лицето на Пилу, но не открих нищо познато. Къдрава коса, изсветляла от слънцето, кръгло лице, чипо носле. Може би нещичко от Жозефин в очите, но нищо от Рижия – ала въпреки това и Пилу като Розет обича да рисува.

Спомних си абстрактната рисунка в кафенето на Жозефин и погледа ѝ, когато говореше за бащата на Пилу. Само дето всъщност не беше говорила за бащата на Пилу, просветна ми изведнъж. Просто беше казала, че Пилу е неин и на никой друг. Самата аз го казвах, когато хората разпитваха за бащата на Анук, но въпреки това тези думи от устата на Жозефин ме притесняват – може би повече, отколкото трябва.

– Кога е рожденият ти ден?

Той се изненада.

– На седми декември. Защо?

На Розет е на двайсети декември. Близо. Много близо. Но в крайна сметка какво значение има, ако подозренията ми се окажат верни? Рижия не се интересува, че Анук не е негова. Защо това да е различно? Но все пак мисълта, че Рижия може и да е знаел, че може да го е крил осем години – четири от които е прекарал тук, в Ланскене, работейки по фермите и над лодката си, живеейки под наем у Жозефин...

Рицарят чаши крие нещо. Лицето му е изпъстрено със сенки. Кралицата държи чашата си твърде апатично, като че ли вътре има нещо, което ѝ е противно. Децата са се качили горе с Влад. Учудващо тихи са. Оставям ги да си играят и излизам с телефона си в Ле Маро.

Пак нямах съобщение от Рижия. Телефонът му беше изключен. Написах: Рижия, моля те, свържи се с мен! Нуждая се от теб...

Разбира се, не изпратих съобщението. Никога не съм се нуждаела от никого. Ако Рижия иска да се свърже с мен, ще го направи. Пък и какво да му кажа? Трябва да го видя лице в лице. Трябва да разчета цветовете му.

Времето се променя. Усетих го още преди, докато говорех с Оми в Ле Маро. Вятърът е силен както винаги, но сега облаците с ангелски лица имат мръсни крачета. Когато стигам върха на хълма, на лицето ми тупва дъждовна капка...

Задава се Черният отан...