Праскови за кюрето - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джоан Харис (Трета глава) #5

Трета глава

Петък, 13 август

Не се случва често да получиш писмо от мъртвец. Беше от Ланскене, всъщност писмо в писмото, доставено в пощенската станция (на лодките, разбира се, не пристигат писма) и донесено на лодката от Рижия, който всеки ден ходи за хляб.

– Това е просто писмо – каза той и сви рамене. – Не е задължително да означава нещо.

Но онзи вятър духаше цял ден и цяла нощ, а ние никога не сме имали доверие на вятъра. Днес беше бурен и променлив и вълнуваше тихата Сена. Розет беше игрива, упражняваше се да скача на кея и играеше с Бам край водата. Бам е невидимият приятел на Розет – макар невинаги да е невидим. Е, поне за нас. В дни като този дори клиентите понякога го виждат как наблюдава от другата страна на моста или виси на опашката си от някое дърво. Разбира се, Розет го вижда постоянно – но пък Розет е различна.

– Това е просто писмо – повтори Рижия. – Защо не го отвориш и не се увериш?

Овалвах последните трюфели, преди да ги наредя в кутии. И бездруго е трудно шоколадът да се съхранява при подходяща температура, а на лодка, при толкова малко пространство, е най-добре човек да се придържа към простите неща. Трюфелите се правят много лесно, а какаовият прах, в който се овалват, пречи на шоколада да се напука. Съхранявам ги под тезгяха, заедно с подносите с ръждясали стари инструменти – ключове и отвертки, гайки и болтове – като живи са, човек би се заклел, че са истински, а не шоколадови.

– Минаха осем години, откакто напуснахме това място –казах, овалвайки трюфел в дланта си. – Все пак от кого е? Не разпознавам почерка.

Рижия отвори плика. Той винаги прави най-простото нещо. Винаги действа импулсивно, размишленията не го засягат.

– От Люк Клермон.

– От малкия Люк? – Спомних си онзи непохватен юноша, който заеква. Сепнато осъзнах, че Люк трябва вече да е станал мъж. Рижия разгърна писмото и зачете:

Скъпи Виан и Анук,

Мина много време. Надявам се това писмо да стигне до вас. Както знаете, когато почина, баба остави всичко на мен, включително къщата, всички пари, които имаше, и плик, който не биваше да отварям преди двадесет и първия си рожден ден. Той беше през април, а в плика намерих това. Адресирано е до вас.

Рижия замлъкна. Обърнах се и видях в ръката му плик –обикновен, бял, малко пооръфан, белязан от изминалите години и от допира на живи ръце до мъртвата страница. А там се мъдреше името ми – с тъмно синкаво мастило и написано от ръката на Арманд, скована от артрит, властна, усърдна...

– Арманд – промълвих.

Скъпата ми стара приятелка. Колко странно — колко тъжно да получа вест от теб сега. Да строша печата, станал ронлив с времето, и да отворя плика, който сигурно си облизала така, както облизваше чаената лъжичка в чашата си с шоколад – радостно, лакомо, като дете. Ти винаги предвиждаше всичко много по-рано от мен и ме караше да го видя, независимо дали ми харесва. Не съм сигурна дали искам да разбера какво пише в тази бележка от отвъдното, но знам, че въпреки това ще я прочета.

Скъпа Виан,

(гласеше писмото)

Чувам гласа ѝ. Сух като какаов прах и сладък.

Спомням си и първия телефон в Ланскене. Ура! Какво вълнение предизвика. Всички искаха да го пробват. Отрупаха епископа, в чиято къща беше телефонът, с подаръци и подкупи. Е, щом онова смятаха за чудо, представи си какво биха си помисли за това. Аз говоря с теб от отвъдното. И в случай че се чудиш, да, в рая има шоколад. Предай на мосю кюрето, че съм казала така. Виж дали се е научил да се шегува.

Спрях за момент. Седнах на едно от столчетата в кухнята.

– Добре ли си? – попита Рижия.

Кимнах. Продължих да чета.

Осем години. Много неща могат да се случат, нали? Малките момичета започват да порастват. Хората продължават напред. Собственият ми внук е на двадесет и една! Хубава възраст, добре си спомням. А ти, Виан – ти продължи ли? Мисля, че си. Не беше готова да останеш. Което не означава, че няма да го направиш някой ден – държиш ли котката вътре, тя с четири очи ще гледа да излезе. Държиш ли я навън, ще се моли да влезе. Хората не са по-различни. Сама ще се увериш, ако някога се върнеш. И защо да го правя, чувам те да питаш. Е, не твърдя, че мога да предсказвам бъдещето. Във всеки случай, не точно. Но ти направи нещо хубаво за Ланскене, макар тогава не всички да го възприеха така. Все пак времената се променят. Всички го знаем. И едно е сигурно: рано или късно Ланскене отново ще има нужда от теб. Не разчитай обаче на нашия твърдоглав свещеник да ти съобщи, когато това се случи. Затова ми направи една последна услуга. Посети Ланскене. Вземи и децата. И Рижия, ако е там. Занеси цветя на гроба на една старица. И да не са от магазина на Нарсис, а истински полски цветя. Поздрави моя внук. Изпий чаша шоколад.

А, и още нещо, Виан. До къщата ми растеше праскова. Ако дойдеш през лятото, плодовете трябва да са зрели и готови за бране. Дай няколко на малките. Няма да ми е приятно птиците да изкълват всичко. И помни: всичко се завръща. Накрая реката донася всичко обратно.

С цялата ми обич, както винаги,

Арманд

Дълго се взирах в страницата и чувах ехото от гласа ѝ. Чувала съм го толкова много пъти в сънищата си, тъкмо когато се унасям, нейния сух стар смях, усещала съм аромата ѝ – на лавандула, шоколад и стари книги – да озарява въздуха с присъствието си. Казват, че човек не умира, докато има кой да го помни. Вероятно затова Арманд се е задържала толкова дълго в съзнанието ми: черните ѝ като боровинки очи, дързостта ѝ, алените фусти, които носеше под черните траурни дрехи. И затова не можех да ѝ откажа, въпреки че ми се искаше, въпреки че си бях обещала никога да не се връщам в Ланскене, мястото, което най-много съм обичала и където почти се бяхме установили, но после вятърът ни погна и ние оставихме половината от себе си там...

Сега този вятър духаше отново. Духаше от отвъдното и носеше аромат на праскови...

Вземи и децата.

Е, защо не?

Наречи го ваканция, помислих си. Причина да напуснем града, да осигуря на Розет простор да играе, а на Анук – шанс да посети приятелите си отново. Да, Ланскене наистина ми липсваше: сиво-кафявите къщи, малките улички, които лъкатушат надолу към брега на Тан, тесните отрязъци обработваема земя по сините хълмове. И Ле Маро, където живееше Арманд, старите изоставени работилници за щавене на кожи, наполовина безстопанствените дървени къщи, наклонени като пияници към коритото на Тан, където циганите връзват лодките си и палят огньове край реката...

Посети Ланскене. Вземи и децата.

Какво лошо може да се случи?

Никога не съм обещавала нищо. Никога не съм имала намерение да променям вятъра. Но ако можеш да се върнеш назад във времето и да намериш себе си, каквато си била някога, не би ли опитала, поне веднъж, някак да предупредиш онази своя същност? Няма ли да поискаш да поправиш нещата? Да ѝ покажеш, че не е сама?