Праскови за кюрето

Девета глава

Неделя, 22 август

Отец Анри Льометър е зает днес. Има сутрешна литургия в Ланскене, после във Флориан, Шанси, Пон льо Саол. С прасковеното на Ланскене към списъка с енориите му той е преустановил седмичните служби в някои от по-малките селца, но неделната си остава приоритет навсякъде по поречието на Тан. Сега, докато стоя на моста, чувам камбаните от камбанариите, звънът им долита до мен с вятъра – двойният карильон на "Сен Жером", двете еднакви камбани на "Сент Ан" и характерният дрезгав звук на малката камбана от параклиса на Шанси. Толкова много неща се случват във въздуха, че ми се струва нередно да се мотая, още повече без расото си, с вид на турист.

Но въпреки това няма да се скрия, отче. Хората да си мислят каквото щат. Отиват на църква, издокарани с неделните си дрехи, със здраво нахлупени заради вятъра шапки, жените пристъпват несигурно по облите камъни с високите си токчета и същевременно изглеждат стеснителни и странно победоносни – непокорни овчици, които знаят, че в лапата на кучето се е забил трън. Ясно ми е какво си мислят. Рейно си е заслужил наказанието. Така му се пада, като си въобразява, че е над закона. Само въпрос на време е новината да стигне до ушите на епископа. Може би той ще изпрати отец Анри Льометър с вестта за моето преместване – вероятно в друго село, където репутацията ми е ненакърнена, или пък в градска енория в Марсилия или Тулуза, за да ме научи как да взаимодействам с общността, а също и на междурасово entante cordiale. Във всеки случай отец Анри Льометър твърди, че не е наказание. Просто църквата разпределя човешките си ресурси там, където има най-голяма нужда от тях. Свещеникът не може да реши сам кога и къде ще бъде изпратен. Добрият свещеник трябва да прояви смирението да направи жертвата, която изисква от него църквата, да се вгледа в душата си и да изкорени бурените на себичността и гордостта. Но въпреки това, отче, разбери ме, целия си живот съм прекарал в Ланскене. Тук ми е мястото, на тези застлани с обли камъни улици и сред кривите редици къщи. В тази провинция, подобна на инкрустация върху дърво с малките си ниви и ивиците, засети с различни култури. И този бръснещ вятър, реката, небето. Това с нищо незабележимо място, освен за онези, които го наричат свой дом.

Онзи ден казах на отец Анри – свещеникът няма приятели. В добри времена има последователи, в лоши времена има само врагове. Самотен заради призванието си, заради обета си, той трябва да е повече от човек, всеки ден върви по опънатото въже на вярата и прекрасно знае, че ако залитне, онези, които вчера са му ръкопляскали, ще се обърнат срещу него като глутница, ще злорадстват заради позора му, ликуващи, че е унизен.

Овчиците са почти готови да се обърнат на другата страна. Тази сутрин малцина ме поздравиха. Гийом Дюплеси беше един от тях, също Анриет Муасон, но Шарл Леви ме погледна крадешком, а Жан Поату, за когото имах по-добро мнение, се престори, че разговаря със Симон Кюсоне, докато минаваше покрай мен на път за църквата. Всеки ме пренебрегва по свой си начин. Луи Ашрон се държи надменно, Жолин Дру – със съжаление, но твърдо. Жорж Клермон е смутен и гузен, Каро е приветливо победоносна.

Разбира се, всички знаят, че той го е направил. Никога няма да успеят да го докажат, но...

Наистина ли мислиш, че ще си замине?

О, да, само въпрос на време е. Винаги е имал труден характер. Помните ли, когато Виан Роше...

Шшшт, тихо! Идва!

Минават покрай моста на път за църквата със сведени лица заради вятъра. Времето отново се променя, небето от синьо е станало сиво като скумрия. Чувам гласовете им, понесени от вятъра, отекващи насред камбанния звън:

Изглежда толкова различен без расото си.

Какво прави, защо зяпа така?

Сигурно вятърът го е подлудил.

Е, Каро, може би. Но най-сетне се чувствам съвсем празен – сякаш главата ми е била пълна със семена, които вятърът е отвял. Мислех, че съм необходим на това място, че каквото и да се случи, Ланскене винаги ще бъде моето царство, моята енория, моето убежище, моят дом. Хората ми казваха "отче". А сега...

– Отче? – чувам глас до рамото си. – Да ви предложа нещо за пиене?

Жозефин не ходи на църква. Знам каква е причината. За разлика от Каро Клермон тя никога не е криела неприязънта си към мен, поради което сега, когато повечето селяни вече са на нейното мнение, е много извратено от страна на Жозефин да ми предлага гостоприемството си.

Може би ме съжалява. Прекрасно. Само това ми трябваше! Да ме съжалява Жозефин Боне, да ме прибира у дома като улично куче...

Обърнах се и видях, че тя се усмихва.

– Реших, че едно кафе ще ви се отрази добре.

– Толкова ужасно ли изглеждам?

– И по-добре сте изглеждали – сви рамене тя. – Вижте, изпекла съм ябълков тарт. Искате ли едно парче? Заведението черпи.

Стиснах зъби. Въпреки това знам, че е добронамерена. Няма причина да ме харесва, нито да ми съчувства, но го прави открито, с явно незачитане на Каро и злобните ѝ подмазвачки. От всички, които съм оскърбил тук, най-малко от Жозефин съм очаквал да ми съчувства, затова най-неочаквано се трогвам.

– Много сте мила.

Влизам след нея. Може би не съвсем като куче, но се чувствам почти толкова покорен. Епископът би одобрил, казвам си. Но Виан Роше би се засмяла на шегата.

Поднесе ми парче тарт с бита сметана, а в кафето беше капнала малко коняк. С кръглото си лице и късата си руса коса изобщо не прилича на Виан Роше, но въпреки това има нещо от стила ѝ. Умението да изчаква безмълвно, да се усмихва с очи. Оказа се, че съм по-гладен, отколкото допусках. През последните няколко дни почти бях изгубил апетит.

– Ще вечерям у Виан – каза Жозефин. – Надявам се и вие да дойдете.

– Не, благодаря – поклатих глава.

– Много ще се радвам, ако дойдете.

Изгледах я подозрително. Това някакъв номер да ме унижи ли беше?

Изглежда, не ми се подиграваше. По-скоро ми се стори загрижена, мърдаше неспокойно ръце в скута си като в дните преди пристигането на Виан Роше. По онова време Жозефин Муска беше аутсайдер, какъвто съм аз сега – печална и нечленоразделна жена, с клептомански наклонности, за които ми се изповядваше всяка седмица, както Пол-Мари пък признаваше, че най-редовно я бие.

Може би затова ме мразеше Жозефин. Защото знаех тайната ѝ. Защото аз единствен знаех, че съпругът ѝ я бие, и допусках да си плаща за стореното с молитви, а не като се намеся. Оттогава не е стъпвала в църквата. Бог не я защити. И което е по-важно, и аз не го сторих – бях с вързани ръце заради свещеническата клетва и тайната на изповедта.

Въпреки това предишната Жозефин се върна – или поне нейният призрак. Напоследък тя е толкова самоуверена, че единствен аз мога да прозра истината – неизменната бръчка между очите, как отмества поглед наляво, когато говори с мен, като дете, което лъже. Нещо я тормози, помислих си, нещо, което иска да изповяда. Нещо свързано с Виан Роше...

– Чуйте, Жозефин, признателен съм за жеста, но наистина не е нужно никой да ме спасява. Нито Виан, нито вие. Мога и сам да се грижа за себе си.

– Затова ли мислите, че ви поканих? – примигна тя.

Няма съмнение, беше искрена. Наистина нещо притесняваше Жозефин и то нямаше нищо общо с мен и със сегашното ми затруднение.

– Нещо не е наред ли? – попитах. – Да не сте се скарали с Виан?

– О, не, не! Тя е най-скъпата ми приятелка...

– Тогава какво има? – попитах я по-внимателно, отколкото бих постъпил с човек като Каро Клермон. – Защо не искате да се виждате с нея?

Признавам, че стрелях напосоки, но Жозефин се сепна и аз разбрах, че съм улучил право в целта.

– Не че не искам да се видя с нея. Но... хората се променят – отбеляза с въздишка. – Не искам да я разочаровам.

– А защо мислите, че ще стане така? – попитах.

– Ние с нея чертаехме много планове. Тя доста ми помогна. Дължа ѝ всичко, а после... – Тя вдигна очи и ги впери в моите. – Отче, имам нужда да ми направите услуга.

– Каквото кажете.

– От осем години не съм ходила на църква. Не знам защо вече не ми се струваше редно. Но сега така и така сте тук, може ли да ме изповядате?

Това ме изненада.

– Разбира се – заекнах. – Отец Анри би бил...

– Отец Анри не ме познава – възрази тя. – Пет пари не дава за никой от нас. За него сме просто поредното село, поредното стъпало към Рим. А вие сте тук от цяла вечност, отче.

– Не чак от цяла вечност – поправих я сухо.

– Ще го направите ли?

– Защо аз? – попитах.

– Защото разбирате, естествено. Защото знаете какво е да се срамуваш.

Мълчаливо допих кафето си с коняк. Естествено, тя има право. Тази Сцила за Харибдата на гордостта – съпътства ме вече много години. Гласът ѝ неизменно отеква в сърцето ми и ми напомня за моите провали, а гордостта стои редом с огнен меч в ръка и препречва пътя ми към прошката.

Две думи. Прости ми. Само толкова е нужно. Но аз не съм ги изрекъл. Нито в изповедалнята, нито пред близък, нито пред приятел. Нито дори пред Всемогъщия...

– Ще го направите ли, отче?

– Разбира се.