Праскови за кюрето

Първа глава

Понеделник, 23 август

Разбира се, не мога да ви разкрия какво ми каза тя – официално или не, – това е тайна, която не мога да издавам. Обаче беше бледа като привидение, когато завърши разказа си, и каквото и да изтъквах, не успявах да я утеша.

– Не знам какво да ѝ кажа – призна Жозефин. – Тя толкова се гордееше, че съм се променила. Светът се отвори пред мен. Бях готова да разперя криле. А сега съм като всички останали. Живея на същото място, въртя кафенето си, остарявам...

Отбелязах, че според мен не изглежда стара. Жозефин ме стрелна с нетърпелив поглед.

– Толкова неща се надявах да направя. Толкова места исках да видя. Тя ми напомня за всички тях, тя е правила всичко това и аз се чувствам... – стисна юмруци. – О, какъв е смисълът? Някои хора цял живот седят и чакат влака, а накрая установяват, че дори не са отишли на гарата.

– Ти си изпълнила дълга си – уверих я.

Тя направи физиономия.

– Моя дълг!

– Ами да. Някои от нас имат дълг, не може всички да сме като Виан Роше, непрекъснато да се местим от място на място, никога да не поемаме отговорност.

– Вие не одобрявате – изненада се тя.

– Не съм го казал. Но всеки може да избяга. Понякога е нужна повече смелост да останеш на едно място.

– Вие това ли ще направите? – попита Жозефин. – Ще се опълчите на църквата и ще останете?

Изтъкнах доста троснато, че това е нейната изповед, не моята. Тя се усмихна.

– Вие някога изповядвате ли се, мосю кюре?

– Разбира се – излъгах. Е, не съвсем. В края на краищата изповядвам се пред вас. – Всички се нуждаем от някой, с когото да говорим.

Тя отново се усмихна. Прави го с очите си.

– Знаете ли, по-лесно се говори с вас, когато не сте с расо.

Така ли? На мен пък ми е по-трудно. Служебното облекло прави всичко толкова просто. Без него се чувствам без котва, глас от множеството. Всъщност кой се интересува какво казвам? Слуша ли някой?

Заварихме Виан в градината – мъчеше се да запали барбекюто. По джинси и блуза без ръкави, а дългата ѝ коса беше привързана с жълт шал. Беше успяла да намери относително закътано от вятъра местенце, но въздухът беше солен от все още удържания дъжд и повечето хартиени фенери в градината бяха угаснали.

Тя поздрави Жозефин с целувка, а на мен ми се усмихна.

– Радвам се, че дойдохте. Нали ще останете за вечеря?

– Не, не, идвам само за да...

– Никакви такива. Да не вземете да се извинявате, че сте твърде зает с енорийски дела.

Признавам, че не бях.

– Тогава хапнете с нас, за бога. Или вие не се храните?

– Много сте мила, госпожо Ро... – усмихнах се.

Тя ме ощипа по ръката.

– Виан!

– Извинете, мосю кюре – обади се Жозефин. – Ако знаех, че тя ще прибягва до насилие, нямаше да ви доведа.

Виан се засмя.

– Влизайте да пийнем по чаша вино. Децата са вътре.

Последвах ги в къщата. Чувствах се озадачен и още нещо, което не можех да определя. Но ми беше приятно да седя до печката в кухнята на Арманд, която сега беше пълна с хора повече от обичайното заради четирите деца и палавото куче, които играеха някаква буйна игра на кухненската маса.

Играта, която включваше много викове, цветни пастели, кучешки лай, листове за рисуване и темпераментни мимики от страна на Розет, за известно време прикри появата ми и ми даде възможност да разпозная Алиса Махджуби сред групата – променена почти неузнаваемо, със западни дрехи, синя риза и джинси, – малкото ѝ живо лице грееше развълнувано от играта и като че ли всички спомени за неотдавнашното ѝ приключение бяха заличени.

Този факт отчетливо ми напомни, че на седемнайсет Алиса все още е дете – въпреки че сестра ѝ на почти същата възраст вече беше омъжена. Естествено, когато си на седемнайсет и крачиш по несигурния път между младостта и зрелостта, светът за теб е безумно препятствие: днес пътят ти е посипан с натрошено стъкло, а на следващия ден – с ябълков цвят. Достатъчно си близо, за да докоснеш рая, а ти се иска само да го оставиш зад гърба си. Улових изражението на Виан и се запитах дали и тя си мисли за същото. Дъщеря ѝ беше едва на петнайсет, но в погледа ѝ се четеше буйство, намек за бъдещи странствания, за нещата, които предстои да види. Какво каза Жозефин? Някои хора цял живот чакат един конкретен влак, а накрая установяват, че дори не са стигнали до гарата. Анук е на гарата. Усещам, че би се качила на всеки влак.

Тя се извърна, сякаш беше прочела мислите ми.

– Мосю кюре!

Всички се обърнаха. Алиса отначало се стъписа, а после доби предизвикателно изражение.

– На никого не съм казал – уверих я. – И няма да го направя, ако не искаш.

Тя се извърна със стеснителна усмивка. Характерен жест, който имат двете със сестра ѝ – свеждане на брадичката, леко обръщане на главата наляво, притваряне на миглите, сега придружено от лекото полюшване върху лицето на неотдавна подстриганата ѝ коса. Тя е невероятно красива въпреки младостта си, а може би тъкмо поради нея. Чувствам се малко неловко, както винаги ме кара да се чувствам женската красота. Като свещеник не би трябвало да я забелязвам. Но като мъж винаги го правя.

– Преобразявам се – призна тя. – Позволих на Анук и на Розет да ме подстрижат.

Анук се ухили широко.

– Малко е по-къса от едната страна, но въпреки това е готино. Какво мислите?

Отговорих, че не мога да преценя, но Жозефин прегърна момичето и го увери, че изглежда прелестно.

Алиса се усмихна.

– Ти си направила същото. И ти си се преоткрила.

Сянка пробяга по лицето на Жозефин.

– Така ли? Кой ти каза?

– Виан.

Отново онзи поглед, като лек ветрец, набраздил речната повърхност.

– Сигурно може и така да се каже – съгласи се Жозефин.

– Какво стана с палачинките?

Възгласът, с който децата отвърнаха на въпроса, замаза неловкото положение, поне в очите на Алиса, но според мен Виан усети нещо. Тя притежава чудат афинитет към неизречените тайни, към неразказаните истории. Очите ѝ, тъмни като еспресо, са способни да раздвижат сенките в човешкото сърце.

Огледах дневната. Нещо се бе променило тук след пристигането на Виан, но не можех да определя какво. Дали се дължи на пламъка на свещите, пръснати навсякъде, или на малките червени торбички за късмет, провесени от рамката на всяка врата? Възможно ли е да е заради запалените благовония – гъстото ухание на сандалово дърво, – или заради мириса на изгорелите на слънцето листа на дърветата навън, или заради палачинките, пържени в масло, или заради пикантните наденички върху барбекюто?

– Дано да сте гладни – каза Виан Роше.

Неочаквано за мен наистина бях. Във въздуха миришеше на дъжд, затова се нахранихме вътре, но Виан приготви повечето неща навън, където пушекът лесно се разнасяше.

Имаше, разбира се, палачинки, наденички, патешко конфи, терина от гъши дроб, сладък червен лук, пържени гъби с билки и малко меко сирене, оваляно сред въглените, а също pastis gascon[11] , многозърнест хляб, хляб със анасоново семе, fouace[12], маслини, люти чушлета и фурми. За пиене имаше сайдер, вино и floс[13], плодови сокове за децата и дори чиния с остатъци за кучето, което после се сгуши до огъня и заспа, помръдвайки с опашка от време на време и ръмжейки неразбираеми сквернословия.

Навън отанът скърцаше със зъби и набираше сила, вече чувахме и как дъждът започва да барабани по стъклото. Виан сложи още дърва в огъня, Жозефин затвори вратата, а Анук запя песен, която бях чувал много-много отдавна, тъжна стара песен за вятъра и за това как той винаги взема каквото му се полага:

Момичето имаше приятен нешколуван глас и пееше с учудваща готовност, явно без капчица стеснение. Розет се присъедини с обичайното си въодушевление, а Пилу им осигури съпровод, като забарабани по масата по-скоро ентусиазирано, отколкото умело.

– Хайде, Алиса – подкани я Анук. – Присъедини се към хора.

Алиса се смути.

– Не мога да пея.

– И аз не мога – отговори Анук. – Хайде.

– Наистина не мога. Не знам как.

– Всеки може да пее – заяви Анук. – И да танцува.

– В нашата къща не могат – каза Алиса. – Вече не. Като малка пеех, и двете със Соня пеехме. Припявахме на радиото и танцувахме. Дори баба го правеше преди... – снижи глас тя. – Преди тя да дойде.

– Имаш предвид Инес Бенчарки ли? – попита Виан.

Алиса кимна.

Пак тази жена.

– Брат ѝ много я закриля – обадих се аз.

– Той не ѝ е брат – уточни Алиса. Тонът ѝ преливаше от презрение.

– Какви са си тогава? – погледнах я.

Тя сви рамене.

– Всъщност никой не знае. Някои хора твърдят, че му е жена. Други, че му е любовница. Каквато и да му е, има някаква власт над него. Преди пожара той непрекъснато ходеше в къщата ѝ.

Погледнах Виан.

– Вие знаехте ли?

– Минавало ми е през ум.

Пийнах вино.

– Как така за една седмица научавате повече за селото, отколкото аз за години?

Въпросът ми прозвуча засегнато. Може би наистина се чувствах така, защото мое задължение е да знам какво се случва в енорията. Хората идват при мен да се изповядват, а ето че в своя магазин за шоколад Виан Роше научаваше повече от мен.

Дори магрибите говорят с нея. Нищо не се беше променило за осем години. Пийнах още вино.

– Тази жена... Знаех си, че крие нещо. Изглежда толкова благочестива под покривалото, държи се така, сякаш всеки мъж на света иска тутакси да я изнасили, гледа всички високомерно, а всъщност през цялото време...

– Не сте сигурен.

– След като дори нейните хора смятат така – възразих.

– Въпреки това е само слух – не се предаде Виан Роше.

Май имаше право. Проклета да е, отче, защо все е права?

– Ами детето? – попитах.

– Дуа – каза Алиса. – Тя е прекрасно момиченце. Не знае кой е баща ѝ. Казва, че умрял, когато била още мъничка, и май наистина го вярва. Карим не се интересува от нея. Дори не говори с нея. Айша Бузана била чула, че Инес не ѝ е майка, че е откраднала Дуа като бебе, защото не можела да има свои деца. – Алиса снижи глас и продължи: – Някои хора дори говорят, че Инес изобщо не е жена, а някакъв джин, амар, който нашепва уасуас на децата и ги носи на Шейтан.

Това беше много дълга реч от устата на момиче, което бях чувал да казва само няколко думи. Може би се дължеше на присъствието на приятелите ѝ, може би на липсата на контрол. Забелязах, че Алиса не яде много – само една палачинка и малко плодове, – и разбира се, не пи вино. Въпреки това лицето ѝ пламтеше и тя говореше почти като пияна.

– Не го вярваш, нали? – попитах.

Тя сви рамене.

– Не знам в какво да вярвам. Оми ал-Джерба казва, че навсякъде имало амар. Живеели сред нас. Дори изглеждали като нас. Обаче отвътре не били хора и искали само да ни навредят.

– Прекрасно те разбирам – наведе се напред Анук. – Една такава се казваше Зози д’Алба и се преструваше на наша приятелка, но всъщност изобщо не беше човек, а нещо като сянка...

– Стига, Анук – прекъсна я Виан и положи длан върху ръката на Алиса. – Ако хората се отнасят с такова подозрение към Инес, защо изпращат децата си при нея?

– Отначало не ги изпращаха – вдигна рамене Алиса. – Пък и всички обичат Карим, естествено.

Направих физиономия.

– А ти не, така ли? – попита Виан.

Алиса извърна очи.

–Не.

Дори на светлината на огъня се виждаше, че лицето ѝ е зачервено. Забелязах, че Виан я наблюдава любопитно, но не продължи да разпитва, а смени темата толкова ловко, че само аз забелязах. До края на вечерта обсъждахме други неща, при това беше толкова приятно, че когато погледнах часовника си, изненадан установих, че минава полунощ.

– Много се застоях – хвърлих аз поглед към Жозефин. –Трябва да си ходя.

– С Пилу ще тръгнем с вас.

Навън продължаваше да духа силен вятър, който миришеше на река и беше поръсен с тлъсти жилещи капки дъжд като оси, понесени от летен порив. Пилу стискаше каишката на кучето си, а Влад гневно мяташе обиди към препускащото небе и се опитваше да погне нападалите по пътя към реката листа. Ле Маро все още беше буден – всички прозорци светеха, над тесните улички бяха окачени гирлянди от пъстри светлинки, които примигваха като светулки на вятъра.

Спортната зала на Саид беше затворена, но въпреки това ме жегна неловкост. Някои места са способни да го причиняват, отче, понеже тухлите и мазилката им сякаш кънтят враждебно. Изпратих Жозефин и сина ѝ до "Кафе дьо Маро", където живеят, после тръгнах по "Рю де Фран Буржуа" към малката си къща.

Не чух, че вървят подире ми. Чувах единствено неспирното бучене на вятъра и рева на Тан. Пък и бях пийнал повечко вино от обикновено, затова се чувствах някак необичайно отнесен. Над главата ми небето ту просветляваше, ту притъмняваше шеметно, когато тъмни облаци прелитаха пред голямата ярка луна и мятаха подскачащи сенки по зидовете и къщите... Бях изморен, но още не ми се спеше. В главата ми се рояха твърде много мисли. Алиса Махджуби, Виан Роше, Инес Бенчарки, Жозефин...

Внезапно усетих раздвижване зад гърба си. Помръдна двойна сянка, усетих полъх на тютюн, примесен с киф, две фигури на лунната светлина със скрити зад карирани шалове лица...

Първият удар ме улучи в рамото и ме връхлетя напълно изненадващо. В Ланскене няма престъпност. Повечето хора не си заключват вратите. Единствените злодеяния са редките прояви на домашно насилие и юмручните сбивания между местните младежи. Не е имало обир повече от десет години, нито побой...

Това ми минаваше през ума, докато падах. Останалото ми е малко мъгляво. Знам, че ме удариха втори път с нещо като дървен прът и че се свлякох на колене насред улицата, а някой ме фрасна по лицето и каза:

– Свиня. Заслужаваш си всичко, което ще ти се случи.

Последва залп от ритници и удари. Нямаше как да им отвърна. Вече бях на земята и ми оставаше само да се свия на кълбо и да се постарая да се защитя. Ударите валяха по ребрата и гърба ми. Все повече се дезориентирах, болеше ме, но сякаш част от мен гледаше отстрани.

– Свиня – повтори гласът. – Това е война. Предупредихме те да стоиш настрани. Ако отново се намесиш, ще ти се прииска изобщо да не се беше раждал.

А после с един последен добре прицелен ритник по бедрото, където онзи дълъг мускул, ректус феморис, струва ми се, може да бъде накаран да се свие и стегне с болезнена точност, моите неизвестни нападатели избягаха в нощта и ме зарязаха задъхан в праха, заслушан в бученето на кръвта в ушите си, по-оглушително от рева на вятъра.

Останах неподвижен, докато спазмите отшумяха и отново можех да движа краката си. Целият бях окалян, ризата ми беше скъсана. Сърцето ми препускаше в безумна кавалкада. Никога не бях участвал в сбиване, дори като ученик. Никога досега не бях ставал обект на гневен побой, дори не бях падал сериозно.

Твърдят, че човек инстинктивно усеща дали има счупена кост. Оказа се, че аз имам няколко. Не че тогава го знаех, отче, понеже адреналинът бушуваше в тялото ми. Ако краката ме слушаха, щях без колебание да последвам нападателите си до Ле Маро (а ако ги бях намерил там, сигурно щяха още по-зле да ме смелят от бой). В момента обаче гневът ми действаше като достатъчно силно успокоително, че да не усетя веднага болката заради двата счупени пръста, спуканото ребро и, разбира се, ударения нос, който сега, на дневна светлина, изглежда още по-впечатляващо заради насинените ми очи.

Кои бяха нападателите ми? Нямаше как да разбера. Всички мъже в Ле Маро носеха шалове като техните, а гласовете им не ми звучаха познато. Защо бяха набелязали мен? Не опитаха да ме оберат. Дали това беше отмъщение заради пожара в училището? Тази причина ми се струваше най-вероятна. Но кой ги беше насъскал? И какво означаваше "това е война".

Надигнах се предпазливо, а адреналинът продължаваше да шумоли безполезно във вените ми. Валеше проливно и най-после усетих болка. Къщата ми беше малко по-надолу по улицата, но разстоянието ми се стори безкрайно.

Рунтаво куче ми пресече пътя, после спря и се приближи да подуши ръката ми. Познах кучето на Пилу.

– Отивай си вкъщи.

Кучето размаха опашка и ме последва.

– Влад, върви си у дома.

Животното ме пренебрегна. Когато стигнах до входната си врата, то все още ме следваше по петите, размахваше опашка и дишаше тежко.

– Отивай вкъщи – повторих по-строго. – Бъркаш ме с друг Франсис, който обича животните.

Кучето ме погледна и излая.

Изругах тихичко. Трябваше да заведа кучето у дома, но беше твърде късно, валеше, лаят му щеше да разбуди съседите, пък и не исках Жозефин и синът ѝ да ме видят в това състояние.

– Добре, хайде влез – примирих се. – Но ще спиш в кухнята. И никакво лаене!

Кучето, изглежда, разбираше всяка дума, понеже тутакси ме последва до стаята ми. Бях твърде изморен, за да споря. Пуснах дрехите си на пода и веднага се строполих в леглото, а когато се събудих твърде рано и със силни болки, кучето се беше излегнало до мен. Знам, че трябваше да му се скарам, отче, но тайничко си позволих слабостта да изпитам признателност заради присъствието на друго същество, затова го потупах по главата и отново потънах в неспокоен сън насред тревожния вой на вятъра.