Праскови за кюрето

Девета глава

Сряда, 18 август

Когато пристигаме в "Кафе де Маро", отново заварвам Мари-Анж на бара – дъвче дъвка, зяпа телевизия и изглежда по-намусена от всякога. Днес е с морави сенки, мораво червило и морав кичур в косата. Дано онзи, за когото е предназначена цялата тази прелест, да оцени старанието ѝ.

Поръчвам си кафе със сметана.

– Тук ли е Жозефин днес?

Момичето ме измерва равнодушно с поглед.

– Тук е, разбира се. За кого да предам?

– За Виан Роше.

Очаквах да се е променила. Това често е неизбежно. Прошарена коса, бръчици от смях, целувки от устните на времето. Някои хора обаче се променят толкова много, че почти не можеш да ги познаеш. Когато Жозефин Муска се показа между мънистените ресни и влезе в кафенето, не можах веднага да позная старата си приятелка в жената, застанала срещу мен.

Не че се беше състарила. Всъщност ми се стори доста подмладена. Когато за пръв път я видях преди осем години, беше донякъде невзрачна жена, но сега беше хубава и самоуверена, а косата ѝ, която преди беше лишена от блясък и кестенява, се беше превърнала в къса руса прическа. Жозефин носеше бяла ленена рокля и пъстра огърлица от стъклени мъниста, а когато ме видя на терасата, лицето ѝ грейна в усмивка, която щях да разпозная, колкото и години да бяха минали.

– О, Виан! Не смеех да повярвам!

Тя ме прегърна силно и седна на ракитовия стол срещу мен.

– Искаше ми се да те видя още вчера, но се наложи да свърша нещо. Изглеждаш прекрасно...

– Ти също, Жозефин.

– А Анук? Тя тук ли е?

– С Жано Дру е. От край време са неразделни.

– Помня – засмя се тя. – Беше толкова отдавна. Анук сигурно вече е много пораснала. – Замълча, внезапно натъжена. – Сигурно си чула за пожара. Много съжалявам, Виан.

– Мястото вече не е мое – свих рамене. – Радвам се, че никой не е пострадал.

– Да, така е – поклати глава тя. – Обаче в моето съзнание магазинчето винаги ще си остане твое. Дори и след като си замина. Все се надявах да се върнеш или поне, че хората, които ще го наемат, ще бъдат поне наполовина толкова мили като теб.

– Явно не са били.

– Онази ужасна жена – тръсна глава Жозефин. – И горкото момиченце.

Чух същите думи от Жолин Дру, но от устата на Жозефин ме учудиха.

– Защо го казваш?

Тя направи физиономия.

– Ще разбереш, когато я видиш. Ако благоволи да ти проговори. Тя не разговаря с почти никого тук, а когато го прави, е толкова груба... – Забеляза недоверчивия ми поглед.

– Ще видиш. Тя не е като другите магриби. Повечето са наистина мили... или поне бяха, преди тя да дойде. Откакто е пристигнала обаче, всички започнаха да се забулват...

– Не всички – възразих. – Видях много незабулени жени.

Разказах ѝ за посещението си в къщата на Ал-Джерба и за разговора си с Мохамед Махджуби.

– О, той е симпатяга – съгласи се Жозефин. – Де да можех да кажа същото и за сина му!

Осведомява ме, че Мохамед има двама синове: по-големият, Саид, държи спортната зала, а Исмаил е женен за Ясмина ал-Джерба.

– Исмаил е свестен – каза Жозефин. – А Ясмина е прекрасна. Дори идва да обядва тук с Мая. Но Саид... – намръщи се тя. – Религия! Приема я много сериозно. Омъжи дъщеря си осемнайсетгодишна за някакъв човек, с когото се запознал на поклонение. Оттогава не съм имала възможност да поговоря нито с едната му дъщеря, нито с другата. А преди постоянно идваха. Обичаха да играят футбол на площада. Сега се прокрадват като мишки, облечени в черно от глава до пети. Чух, че Саид се скарал с баща си заради това. Старият Махджуби не одобрява забулването. А пък Саид не одобрява какво прави старият Махджуби.

– Може би не харесва какво чете баща му?

Разказах ѝ за тайното увлечение на Махджуби по Виктор Юго. Тя се усмихна.

– Малко е ексцентричен за свещеник или какъвто е там. Изглежда се опитал да забрани на жените в джамията да се забулват. Не одобрявал и девическото училище. Според мен той не харесва онази жена повече от нас.

– Имаш предвид Инес Бенчарки. Зълвата на Соня Махджуби.

– Точно така – кимна Жозефин. – Нищо подобно нямаше да се случи, ако тя не беше пристигнала.

– Какво нямаше да се случи?

Тя сви рамене.

– Пожарът. Девическото училище. Забулените жени –в Париж може би, но в Ланскене? Тя постави началото на всичко това. Всички го казват.

Е, това поне беше вярно. Чух го и преди от Рейно, Гийом, Поату и Жолин, както и от Оми ал-Джерба. Какво у Инес предизвиква еднакво неодобрение и подозрение в Ле Маро и Ланскене?

В това време Розет си играеше на площада до чешмата. Всъщност не е точно чешма, а декоративен чучур, чиято струйка се стича в каменно корито, обаче ромонът на водата е много приятен в топъл и тих ден като днешния. От терасата на "Кафе де Маро" виждах как Розет ту се показва от сянката на камбанарията на "Сен Жером", паднала върху площада, ту пак се скрива в нея, носейки в шепи вода, с която обливаше облите камъни.

Сега забелязах и как покрай "Сен Жером" завива и спира до чешмата познатият силует на момче с картинка от "Цар Лъв" на фланелката, следвано от рунтавото си куче.

– Пилу! – поздрави го с възглас Розет.

До мен Жозефин се скова.

– Това е малката ми Розет – обясних. – Ще се запознаеш с нея след мъничко – усмихнах ѝ се. – Ние вече се запознахме с Пилу.

За миг ми се стори, че Жозефин стана потайна. После изражението ѝ омекна.

– Страхотен е, нали?

Кимнах.

– Розет така смята.

– Онази жена не го одобрява – стрелна поглед към площада Жозефин. – Веднъж Пилу опитал да заговори дъщеря ѝ и тя здравата го скастрила! А той просто се е държал дружелюбно.

– Сигурно заради кучето – поясних.

– Защо? То е много добро. Омръзна ми да се старая да проявявам разбиране. Омръзна ми тази жена да ме гледа високомерно, защото синът ми, видите ли, има куче, защото не се забулвам, защото в кафенето ми се сервира алкохол... – Замълча. – Извинявай, Виан. Забрави какво съм казала. Просто... като те видях отново... – Очите ѝ се напълниха със сълзи. – Толкова време мина. Много ми липсваше.

– И ти на мен. Но я се виж...

– Да, виж ме. – Жозефин нетърпеливо изтри очи. – Достатъчно съм стара, за да не се разнежвам по миналото. Още едно кафе със сметана? Заведението черпи. Или предпочиташ шоколад?

– Кафето е страхотно – поклатих глава.

– Нали? – озърна се Жоефин. – Невероятно е какво можеш да постигнеш с малко боя и въображение. Помня какво беше преди...

Аз също: пожълтелите стени, мръсния под, вонята на стар дим, която се беше просмукала в това място. Сега стените бяха варосани и чисти, по терасата и прозорците имаше сандъчета с червено мушкато. На далечната стена висеше голяма пъстра абстрактна картина...

Жозефин забеляза, че гледам картината.

– Пилу я нарисува. Какво мислиш?

Мислех, че изглежда прекрасно, и ѝ го казах. Освен това се питах защо не обелва ни дума за бащата на Пилу. А после се замислих и за моята малка Розет, която рисува толкова хубаво...

– Не си се омъжила повторно, нали? – попитах.

Тя се смълча, после ме озари със сияйна усмивка и отговори:

– Не, Виан, не го направих. Може би някой ден, но...

– Ами бащата на Пилу?

Тя сви рамене.

– Някога ти ми каза, че Анук е твоя и на никой друг. Е, същото важи и за нас със сина ми. Казват, че някъде имаме сродна душа, която ни очаква. Пилу е моята сродна душа. Защо ми е още някой?

Всъщност тя не отговори на въпроса ми. Нищо, има време. Само защото някога съм си мислела, че Рижия може би си пада по Жозефин, само защото Пилу каза, че баща му е пират, само защото картите бяха лоши, това не означава автоматично, че Рижия е бащата на Пилу. Дори фактът, че Жозефин не спомена Рижия нито веднъж и дори не ме попита как е той...

– Защо не дойдете на вечеря в неделя? И двамата. Ще сготвя. Палачинки, ябълково вино и наденички, точно както правеха речните плъхове.

Жозефин се усмихна.

– Много ще ми е приятно. А Рижия? И той ли е тук?

– Остана на лодката – отговорих.

Разочарование ли прочетох в профила ѝ? Розово ли проблесна потайно, скрито между цветовете ѝ? Не биваше да шпионирам приятелката си, но поривът беше твърде силен, за да го овладея. Жозефин имаше голяма тайна, която копнееше да бъде разкрита. Въпросът беше дали аз исках да узная какво крие тя. Или в името на собственото си спокойствие беше по-добре да не разравям миналото?