Прокълнатата земя

242

Пътят пред теб е тесен и стръмен. От двете му страни се издигат високи скали. В мрака си минал най-високата част от прохода и сега слизаш по надолнището. Въпреки умората краката сами те носят към крепостта.

Изведнъж усещаш ужасен студ. Силни пориви на вятъра те блъскат в гърдите, развява косата ти, мъчат се да те съборят на каменистата земя. Тялото ти неволно потръпва.

Това е само началото.

Сетне се извива леден вихър. Той хвърля в очите ти шепа прах и те заслепява. Прикриваш с ръка лицето си и спираш, защото очите ти не виждат нищо, а и вятърът е много силен. Струва ти се, че това е най-тъмния и студен вятър, който може да изпрати срещу теб крал Мрак.

Вятърът те събаря на земята. За няколко секунди дрехите ти се покриват със скреж. Проснат на земята, ти си безсилен да се бориш с ледената фъртуна. Ала бурята отминава също така внезапно, както се е появила.

И само в далечината, където заглъхва воят на вятъра, се чува като ехо един могъщ глас, от който продължават да се тресат небесата:

— Виждам те, Страннико. Това е само една безобидна шега. Пази се от гнева ми.

Чуваш гласа на крал Мрак, глас на един луд демон.

Наоколо започват да падат камъни. Оглеждаш се. Вдясно от теб забелязваш висока скала, надвесена над пътя. Това е единствената ти надежда.

Отиваш на 97.