Прокълнатата земя

243

Подаваш сребърното огледалце на шибадака. Когато поглежда в него, устата му зяпва от учудване и зъбите му престават да тракат.

— Я, каква хубавина! — казва зеленото човече и започва да танцува, като от време на време хвърля възторжени погледи към огледалото.

— Мога ли да смятам, че моят подарък ти доставя радост? — питаш зарадвания шибидак.

— П-р-р-р-иятно ли? Повече от п-р-р-р-р-иятно! Такава хубавина! Такава хубавина!

Ставаш от земята с торба на рамото.

— Значи мога да си вървя? — казваш на зеленото човече.

— Да си вър-р-р-р-виш ли? Закъде бър-р-р-р-заш? Тук, в гор-р-р-р-ата, е толкова хубаво! Особено когато ти пр-р-р-р-авят подар-р-р-р-ъци!

— Трябва да свърша една работа. След това ще се отбия да си побъбрим.

— Такава хубавина! Такава хубавина! — пищи от радост шибидака.

Но на теб не ти е до неговата хубавина.

Ако не ти се слушат глупостите на шибидака, побързай де се сбогуваш с него и продължи пътя си през гората. Мини на 39.

Ако решиш да изслушаш излиянията му, попадаш на 238.