Конникът на апокалипсиса

103

Изведнъж отец Фиделиус се усмихва широко и дружелюбно.

— Боя се, че тази вечер не бях твърде любезен към вас, граф Алтасар. Какво да се прави, човешката природа е грешна и лукавият често ме тласка към невъздържаност и горделивост. Затова исках смирено да ви помоля за прошка. Нека забравим всичко това и в знак на добрите си чувства да изпием по още глътка вино.

Кротките думи на абата те изненадват, но нямаш намерение да му противоречиш. Поемаш чашата, която той ти подава и я изпразваш до дъно. Отец Фиделиус кимва удовлетворено и без повече приказки те отвежда в една монашеска килия, където ти е приготвено меко легло.

Когато оставаш сам, ти бързо се събличаш, лягаш и потъваш в дълбок сън. Но не след дълго започват да те измъчват кошмари. Някакви зловещи, фантастични същества гъмжат из килията, лазят по стените и тавана, подскачат върху гърдите ти. Мяташ се под купчината чудовища и усещаш, че нямаш сили дори да дишаш. С отчаяно усилие се изтръгваш от съня… но мъчителният задух не отминава. Сърцето ти подскача лудо, сякаш иска да се изтръгне от гърдите. Колко е тясна тази килия, колко е задушна… На всяка цена трябва да се измъкнеш на чист въздух!

Цялото ти тяло трепери. Едва успяваш да се надигнеш от леглото. Правиш две несигурни крачки към вратата, но не успяваш да я достигнеш. Силите изведнъж те напускат и ти се свличаш на каменния под. В обърканите ти мисли изплува смътно подозрение. Дали не си бил отровен?

Ала вече е късно за подобни въпроси. Съзнанието ти бързо потъва в мрак, от който вече никога няма да излезеш. На следващия ден монасите ще те открият мъртъв — от сърдечен удар, както категорично ще заяви отец Фиделиус… а Хуан и Родриго не ще имат никакви основания да се усъмнят в неговите думи.