Конникът на апокалипсиса

215

Баронът е пронизан поне на четири места. Дрехите му са напоени с кръв. Ала въпреки страшните рани гърдите му все още се надигат. Жив е! Докато се привеждаш над него, той отваря очи.

— Татко! — задавено възкликва Хуан.

Но погледът на барона е насочен към теб.

— Граф Алтасар… — с усилие прошепва той. — Слава Богу… че доживях… да ви видя… Простете ми… за баща си… виновен съм…

Ръката му трепва и бавно се вмъква някъде под дрехата.

— Не се движете, барон Валамирас! — обажда се иззад гърба ти Естебан. — Починете си малко. Ще ви спасим.

Баронът леко поклаща глава.

— Умирам… простете ми, графе… и вземете това… Всичко стана заради съ… съ… съкровището…

Със сетно усилие ръката му се надига към теб и в следващия миг безжизнено се отпуска на земята. Върху разтворената длан лежи кръгла глинена плочка. От устните на барона излита страшната въздишка, която си чувал неведнъж след сражение — последната въздишка на умиращ човек. Прекръстваш се и отстъпваш настрани.

Едва след минута или две осъзнаваш, че стискаш в ръка кръглата плочка. Вдигаш я пред очите си. Върху глината е издълбано доста несръчно изображение на орел. И нищо повече. Нищо, което да обясни защо барон Валамирас толкова държеше да ти даде плочката в предсмъртния си миг… и защо молеше да му простиш за баща си.

Мини на 232.