Конникът на апокалипсиса

177

Когато се прибирате в замъка, войниците ви посрещат с мрачна новина. Старият барон Валамирас е мъртъв. Рано тази сутрин някакъв монах му съобщил за вашето идване и баронът побързал да ви посрещне… без да подозира, че по пътя ще го нападне от засада банда неверници. Помощта от Алтасар е пристигнала твърде късно.

Но има нещо много по-странно. Едва си се оттеглил да почиваш, когато на вратата се почуква и в стаята влиза Естебан заедно с един от войниците.

— Извинете за безпокойството, господарю — казва той, — но мисля, че трябва веднага да ви съобщя последните думи на барон Валамирас. Този момък ги е чул с ушите си. Хайде, Мигел, разкажи на графа.

— Ами… такова… — запъва се войникът. — Ние, значи, им видяхме сметката на маврите… Може и да се е измъкнал някой, ама не вярвам… От хората на стария барон бяха останали живи само трима. Самият барон още дишаше… ама вече беше пътник, разбирам ги тия работи. Като ни видя, рече само: „Предайте на граф Алтасар, че го моля за прошка заради баща му. Виновен съм. Всичко стана заради съкровището.“ Искаше да каже и още нещо, обаче издъхна.

— Какво? — смаяно възкликваш ти. — Сигурен ли си?

Войникът се прекръства.

— Пред Бога се кълна, господарю. Добре го чух. Пък и не съм само аз. До мене имаше още трима от нашите, те ще потвърдят.

— Добре — въздъхваш ти. — Добре, Естебан. Изслушах каквото трябваше, а сега ме оставете сам. Искам да размисля на спокойствие.

Премини на 232.