Кървава луна

1.

Болката беше толкова остра и мъчителна, че сякаш не идваше от тялото ѝ, а по-скоро я беше обладало нещо хищно и се опитваше да я разкъса отвътре. Вратът ѝ беше застопорен върху облегалка и няколко медицински сестри, лекари и парамедици бутаха бързо количката с Холи Фалоус по болничните коридори. Виждаше една след друга флуоресцентни лампи, докато изтощителните ѝ дрезгави писъци се блъскаха в стените.

— Умирам ли? Ще умра ли?

Никой не ѝ отговори. Мълчанието засили ужаса и така стегна гърлото ѝ, че вече не можеше и да диша.

— Баща ми не знае къде съм! Трябва да се обадя на татко! Моля ви, позволете ми да се обадя на татко, моля ви!

Никой не говореше с нея и не я поглеждаше, нито показваше с нещо, че отбелязва присъствието ѝ. Чуваха се викове за травма, за фрактури и вътрешен кръвоизлив, някой крещеше за рентген и компютърна томография, друг притискаше марля до рана на крака ѝ. Марлята беше просмукана с червената ѝ кръв. Холи имаше чувството, че стените на болничните коридори всеки момент ще се срутят върху нея и ще я премажат…

— Някой да ми отговори, моля ви!

Завиха след ъгъла и още двама мъже се присъединиха към групата, а после минаха през двойни врати и влязоха в просторна стая. Носът на Холи беше счупен толкова зле, че тя не усещаше никакви миризми и когато една сестра леко почука нокътя на показалеца ѝ, окървавеният нокът падна от само себе си.

Докато бутаха количката покрай гладък метален шкаф, Холи зърна отражението и си помисли, че вижда някакъв кошмар. Оголена плът, засъхнала кръв и петна от по-тъмна кръв от рани, които дори не виждаше.

Връхлетяха я внезапно образите и звуците, с които се бореше, смях, писъци и кръв…

Нещо черно от главата до петите изглеждаше по-скоро като част от гъста гора, не и човек. И след това, когато черната фигура вече я настигаше, Холи имаше само две възможности — да умре, или да скочи в пропастта на каньона и може би да оцелее.

Взе решението за част от секундата. Не знаеше дали сестра ѝ е жива, но баща им разчиташе на тях да се грижат за него. Без Холи и Ейприл, баща им щеше да бъде затворен в някоя мухлясала стая в мазето на център за социални грижи и там да умре в самота. Холи нямаше да го позволи. Той се отказа от всичко, за да ги отгледа като самотен баща, и те възнамеряваха да се грижат за него, когато остарее.

Холи трябваше да оцелее заради него.

Още мислеше за баща си, когато някой ѝ каза:

— Дишай дълбоко.

Нещо мина над лицето ѝ и Холи оказа съпротива. Помъчи се да го одере, но някой държеше ръцете ѝ. Докато викаше и се бореше, бавно я обсеби успокояващо чувство и сякаш парализира мускулите ѝ. Усещането за спокойствие се разля чак до пръстите на краката ѝ и Холи заспа.