Кървава луна

32.

Кели Уайтулф наистина се опитваше да поспи. Кафето вече не ѝ действаше, затова спеше на дивана в кабинета си. Заспа за пръв път през последните двайсет часа. Когато отвори очи, клепачите ѝ бяха натежали и единственото ѝ желание беше отново да ги затвори. Лунната светлина се отразяваше в капана за сънища в ъгъла, който леля Ноя ѝ беше направила много отдавна.

Кели се разсъни, наля си кафе от автомата и го изпи на малки глътки, докато гледаше през прозореца на коридора към оживеното кръстовище.

Снощи леля ѝ беше приготвила специален конфитюр, който намаза на парче топла питка. Конфитюрът я успокои, отпусна я и ѝ помогна да заспи. Ноя я увери, че в него има само билки, събрани от близката пустиня, нищо синтетично. Тя разказа на Кели, че семейството им от поколения наред използва конфитюра, който нарече „ашики“ по името на прапрабабата, която го приготвила за пръв път.

— Желая ти успех, Кел — каза един детектив, докато се разминаваха в коридора. — Чух, че процесът ще бъде дълъг.

Най-дългият процес, в който Кели беше участвала, продължи дванайсет седмици. Тя си даваше сметка, че процесът срещу Арло Уорд може да продължи много по-дълго и не знаеше дали ще има сили да издържи. Кели беше окръжният прокурор и трябваше да се среща с кмета и Окръжния съвет, да не говорим за провеждането на кампанията ѝ, за набирането на средства с благотворителна цел и срещи с обществеността. Как би могла да вмести всичко това в графика си, щом като отделя по шестнайсет часа на ден за Арло Уорд?

— Няма да е по-различен от другите — отвърна тя и се отправи към кабинета си.

Знаеше, че ще стане обратното, че това не е вярно. Този процес определено няма да бъде като другите. Това вече не беше наказателно дело, а война на изтощение, и Кели вече не беше сигурна, че ще я спечели.

Вратата на кабинета ѝ се отвори и Джеймс Холдън подаде глава.

— Няма да повярваш!

— Дилън Астър е решил да улесни живота на всички и се е оттеглил от делото?

— Не, тъщата на Арло Уорд е тук.

Кели смръщи чело.

— Защо?

— Не знам. Дойде и каза, че иска да говори с прокурорката, която „се опитва да убие сина ми“. Заяви, че няма да си тръгне, докато не говори с теб.

— Доведи я.

Джеймс тръгна, а Кели извади дигитален диктофон от бюрото си. Постави го до телбода и го включи, а после облече сакото на костюма си и пак седна. Не помнеше дали си изми зъбите сутринта, преди да изскочи от къщи, и затова бързо извади ментова дъвка и я пъхна в устата си.

Няколко минути по-късно Джеймс доведе възрастна жена с избледнели татуировки на двете ръце.

— Кели, това е Патриша Айдън, тъщата на Арло Уорд.

Кели стана и протегна ръка. Въпреки че не изпитваше нищо друго освен омерзение към Арло Уорд, членовете на семейството му също бяха жертви.

Патриша Айдън стисна ръката ѝ. Пръстите на възрастната жена бяха студени и леко трепереха.

— Моля, седнете — каза Кели.

Патриша седна на стола, а Джеймс се настани на дивана зад нея. Патриша имаше нервен тик и Кели се запита дали не е от лекарствата, които взима. Някои антипсихотици причиняваха лицеви тикове.

— Какво мога да направя за вас, госпожо Айдън?

— Госпожица. Съпругът ми почина преди години.

— Съжалявам да го чуя.

— Не съжалявайте, той беше негодник. — Патриша се беше прегърбила и се опита да изправи рамене. Кели видя, че това ѝ причинява болка. — Дойдох тук, за да говоря с вас за Арло, защото не искам дъщеря ми да преживява всичко това.

Кели се облегна назад и скръсти ръце в скута си.

— Добре, слушам. Какво искате да ми кажете?

Патриша помълча за миг, за да се успокои.

— Баща му страдаше от същата болест като него. Когато Арло се роди, състоянието му се влоши и баща му започна да мисли, че правителството го преследва. Накара Арло и Евън да живеят в бунгало без електричество, без телефон, без нищо, което би улеснило живота им. — Тя потъна в мисли за момент и след това попита: — Докъде бях стигнала?

— До баща му.

— Е, все едно — каза Патриша и махна пренебрежително с ръка. — Това няма връзка. Дойдох да видя дали ще мога да ви убедя да не убивате горкото момче.

— Нали знаете какво е направил?

— Знам.

— Тогава знаете, че няма наказание, което да компенсира стореното от него, и затова трябва да му наложим най-строгото наказание, което позволява законът.

Патриша се втренчи мълчаливо в Кели и стисна по-силно чантата си.

— Това момче е страдало повече, отколкото можете да си представите. Баща му имаше най-различни откачени мисли. Вярваше, че пиявиците могат да отърват човека от проследяващите устройства, които правителството вкарва в кръвта, и пускаше кръв на момчетата. Заключваше ги на тъмно дни наред, за да пречисти телата им от лъчите във въздуха. Мислеше, че боят може да излекува промиването на мозъка, което правителството извършва чрез училищата. Момчето е страдало неимоверно много и пак върви и говори.

— Госпожице Айдън, приемам с известно недоверие историята му… Данните са твърде малко, за да знаем със сигурност нещо. — Кели взе писалката и си записа нещо. — Как се запознаха дъщеря ви и Арло?

— Бяха заедно в една група за терапия, мисля, че за пристрастеност. Сближиха се и тя забременя, затова ѝ казах, че трябва да се омъжи. Че е грях да има извънбрачно дете. — Патриша въздъхна. — Дъщеря ми и внучката ми са затворнички в момента. Където и да отидат, ги пресрещат хора с фотоапарати, насочени срещу лицата им. Искам това да свърши.

Кели остави писалката.

— Преди шест години имаше друг случай, подобен на сегашния. Арло има адвокат, затова аз не мога да говоря с него, но вие или дъщеря ви можете. Разговаряйте с Арло за това и може би ще видя какво мога да направя.

— За какво да разговаряме?

— Арло ще знае, попитайте го за езерото Ейнджъл.

Патриша погледна каишката на чантата си и прокара палци по ивицата кожа.

— Той е болен. Не бива да умира заради това.

— Каза ли ви кога е започнал да проявява симптоми на психично заболяване?

— Бил е малък, на четиринайсет-петнайсет години. — Патриша се обърна назад, погледна Джеймс и седна малко по-изправена на стола. — Сърцето ми се къса за хлапетата и майките им… Но още смърт няма да ги върне. Моля ви да пощадите живота на един болен човек. Разбирам, че го искате в затвора до края на живота му, но може ли да намерите в сърцето си малко милост да пощадите живота му? Християнка ли сте?

Кели погледна Джеймс, който седеше с каменно изражение на лицето.

— Не.

— Но вярвате в Бог?

— Госпожице Айдън, в какво вярвам или не вярвам…

— Само казвам, че ако вярвате в Бог, тогава знаете, че прошката е най-богоугодното нещо, което можем да направим. Убиването на един болен човек, който чува гласове, които му казват да прави разни неща, няма да помогне на никого, и ви го обещавам, не го забравяйте. Ще ви държи будна нощем. Не си заслужава за никого.

Кели въздъхна дълбоко и рече:

— Съжалявам. Искам да ви помогна, но работата ми е да получи възмездие за жертвите. За мен това е смисълът на цялата система. Не мога да направя нищо, което дори малко ще се доближи до възмездие за онова, което той е сторил на онези млади хора, освен да му отредя смъртно наказание.

Патриша дълго мълча и после стана.

— Разбирам, но това е грешка. Един ден ще съжалявате, госпожице Уайтулф. Наистина съществува карма и онова, което правите на другите, се връща.