Кървава луна

17.

От двамата Лили беше по писането. Тя беше педантична и неемоционална, докато Дилън беше страстен и дезорганизиран, но харесваше анархията, харесваше, че е такъв. В университета Лили му написа курсовата работа по правен език, а той я научи на разни номера за кръстосания разпит, за да може да получи добра оценка по съдебна защита.

Дилън прочете резюмето ѝ за миглите една седмица преди изслушването.

— Това е доста повече, отколкото мислех, че се нуждаем — каза той. — Възразих само защото исках да видя как ще реагира Хамилтън. Резюмето може да го убеди, че сме прави.

Лили се облегна назад на стола си.

— Не мога да правя нещата половинчато. Искаш ли аз да говоря?

— Да — отвърна Дилън и хвърли резюмето на бюрото ѝ.

Те чакаха доктор Симънс да дойде с преценката си за Арло Уорд и Дилън, който седеше срещу Лили, реши да попита:

— Е, как е Антъни?

— Добре. Наскоро си купи бентли.

— Мислех, че не ти пука за такива неща.

Тя се ухили.

— Не, но много ми харесва изражението на лицето ти.

Телефонът на бюрото ѝ иззвъня и секретарката каза:

— Лейтън е тук.

— Изпрати го при нас.

Лейтън Симънс влезе. Носеше сива, закопчана до горе риза, и джинси. Не съответстваше на представата на Дилън за психиатър. Дилън си представяше Фройд, а Лейтън приличаше по-скоро на измъчен треньор по баскетбол. Той хвърли дебела купчина листове, пристегнати с щипка, върху бюрото ни Лили, а после седна на дивана и попита:

— Дългият вариант ли искате, или краткият?

— Какво ще кажеш да скъсим разликата и да чуем средния вариант? — отвърна Дилън.

Лейтън заговори, като гледаше как Лили прелиства доклада му.

— Прекарах четиресет часа с Арло Уорд и съм достатъчно убеден, за да представя пред съда мнението си. Мисля, че шизофренията е правилната диагноза. Халюцинациите, времето на началото и ежедневните борби, които той описва, са съвместими с тази диагноза. Ще трябва да направим магнитнорезонансна томография, компютърна томография и изследвания на кръвта, за да изключим физически причини, но мисля, че първоначалната диагноза е правилна.

— Големият въпрос, Лейтън, е дали Арло лъже?

— Първото ми впечатление ли? Да, вероятно лъже.

Лили повдигна вежди.

— Наистина ли мислиш, че има вероятност той да не е убил онези хора?

Лейтън кимна.

— Мисля, че Арло е човек, който никога не е получавал обич и внимание. Баща му е бил психично болен и е проявявал насилие. Толкова го е малтретирал, че държавата е отнела Арло от родителите му и години наред са го прехвърляли от едно приемно семейство на друго, докато накрая родителите възвърнали попечителството си. Майка му не била в състояние да му обърне внимание, тъй като самата тя била жертва и се опитвала да оцелее. В училище го тормозели, защото бил изключително кльощав, кожа и кости, и заеквал, вероятно от детската градина, докато завършил гимназия. Арло не може да си спомни да е имал приятел през живота си. Само играел видеоигри и настолни игри, понякога по десет-дванайсет часа на ден — това било бягството му от реалния свят, което се опитва да направи мозъкът, когато страда от това разстройство.

Дилън се замисли за пораженията, които родителите могат да нанесат дори и без насилие.

— Ако те изправим на свидетелската скамейка, каква ще кажеш, че е причината за психичното разстройство на Арло? — попита той.

— Ние, психолозите, не разбираме напълно произхода на заболяването, но изглежда, че е комбинация от генетично предразположение и тежка травма в детството. Мозъкът се мъчи да се предпази, доколкото може, но ако стигне до точката, когато травмата е непоносима, може да се раздвои, и това е острата форма на тежката шизофрения.

— И защо мислиш, че той лъже?

— Въпреки че има съпруга и дъщеря, мисля, че този човек е живял в изолация през целия си живот. Смятам, че Арло не може да общува с друг човек по пълноценен начин. Когато го попитах защо се е оженил, той отговори, че „това се предполага да направиш“. За някой, който е бил толкова изолиран от обществото и другите хора, е много привлекателно да си припише заслугата за престъпление като това.

Мобилният телефон на Лейтън започна да вибрира. Той погледна екрана и препрати обаждането на гласовата поща.

— Освен това е факт, че Арло няма криминална история. Абсолютно нищо. Човек, способен да убие по особено жесток начин трима души, да осакати и разчлени труповете и после да ги нагласи в пози, е много вероятно да има досие за психопатологично поведение. Може би няколко присъди за насилствени престъпления и история, че не е в състояние да изпълни пробация или условно освобождаване. Колкото до досие на непълнолетен престъпник, такъв човек би имал редица инциденти, показващи жестокост към животни, приятели, братя и сестри, но за Арло няма нищо. Той е като една безобидна мишка.

Телефонът иззвъня отново и Лейтън се извини и бързо написа съобщение в отговор.

— Между другото, опитах се да разговарям със съпругата му, но тя ми затвори.

— Тя отказва да говори с всички. Вероятно се страхува, че ще влоши нещата за него — рече Дилън.

— Как би обяснил всичките доказателства срещу него, щом смяташ, че Арло само си приписва вината? — попита Лили.

Лейтън пусна телефона в джоба си.

— Моето предположение ли? Мисля, че той е попаднал случайно на местопрестъплението, след като убийствата са били извършени, и се е намазал с кръвта на жертвите. Затова бухалката или ножът не са в него и Арло няма наранявания. Освен това той се обърква за детайлите и историята му се променя леко всеки път, когато я разказва. Един път каза, че Холи Фалоус била с тениска, а друг път — че била с пуловер. Кутийките бира до огъня бяха „Будвайзер“, а после станаха „Коорс“. Казал е на детективите, че ударил Майкъл по тила с бухалката, когато се хванал в капана, но съдебният лекар е установил, че всички удари са нанесени в областта на челото. Всичко, което казва Арло, е много подробно и на пръв поглед убедително, но ако прочетете всичките му показания от момента на ареста досега, не оставате с убеждението, че има свързан и последователен разказ. Не ме разбирайте погрешно; има много доказателства срещу него, но интуицията? Мисля, че той си приписва заслугата за нещо, което не е направил.

— Готов ли си да свидетелстваш за всичко това? — попита Дилън.

— Не мога да го твърдя с медицинска сигурност, но това е моето мнение. Догадка. Ако искате да подкрепя тази догадка, имам предложение.

— Какво?

— Регресивна хипноза. Дала е резултат при десетки пациенти, за да извади наяве подробности за събитие, което те не си спомнят. Оказала се е точна в миналото и може би си заслужава да опитаме. Но има риск.

Дилън облегна глава на стола и се втренчи в тавана.

— Ако Арло признае, че е извършил престъпленията и прокурорите научат за това, те може да го представят в съда и да затвърдят самопризнанията му.

— Именно. Но зависи от вас, аз не съм адвокат. Е, какво искате да направите?

Дилън погледна Лили.

— Предлагам да опитаме. Положението не може да стане по-лошо за нас.

— Съгласна съм. Мисля, че и ние трябва да присъстваме на хипнозата.

— Трябва да сме само той и аз, за да може да се съсредоточи — възрази Лейтън.

— Може да го закараме в Шерифската служба и да използваме стаята им за разпити с еднопосочното огледало.

Лейтън се прозя.

— Добре. Уредете го и аз ще дойда. Но не забравяйте, че ако хипнозата даде обратен резултат, решението беше ваше, не мое.