Кървава луна

2.

Дилън Астър седеше до клиента си на масата на защитата в съдебната зала и си мислеше, че очакването съдебните заседатели да се върнат с решението си, е същото, както ако чакаш лекарят да дойде с резултатите от изследванията ти. Дори въздухът сякаш вибрира. Вероятно е нервност, или отегчение, вече не можеше и да определи какво точно усеща.

Подсъдимият, Джералд Дийн Уийвър, барабанеше с пръсти по плота на масата в ритъм с някаква мелодия. Прокурорът, възпълен мъж, изтръска някаква прашинка от бежовия си костюм с пръст. Дилън хвърли поглед назад и видя партньорката си, Лили Ричи, която седеше на пейките за зрителите. Тя му намигна, а той се ухили и пак се обърна напред. През прозореца видя луна с ръждив цвят заради лунното затъмнение, което започна преди малко. Лас Вегас Стрип не беше далеч от съдебната палата и съзвездието от проблясващи неонови светлини приличаше на пожар в далечината, помисли Дилън.

Съдебните заседатели обсъждаха решението си от седем часа. Съдията предложи да се разпуснат и да се върнат сутринта, но председателят на журито настоя, че ще могат да стигнат до решение, ако имат повече време и сега очевидно се възползваха от това време.

Съдебният пристав, едър мъжага с длани, по-големи от главата на Дилън, се облегна на скамейката на съдията и беззвучно оформи с устни въпроса: „Колко ще станат?“.

Дилън отговори по същия начин: „Четиресет и четири“.

Ако спечели сега, това щеше да е четиресет и четвъртата поред оправдателна присъда. Адвокатите и прокурорите обичаха да се хвалят с рекорда си на „непобедени“ в съдебен процес, но истината беше, че прокурорите редовно прекратяваха делата или предлагаха добри сделки за дела, които по всяка вероятност щяха да загубят, а частните защитници можеха да се откажат от клиентите си. Дилън Астър, обаче, беше извоювал повечето си присъди като обществен защитник за окръг Кларк, преди той и партньорката му да започнат да работят самостоятелно. Обществените защитници не можеха да се отказват от клиенти, или да прекратяват дела, а Дилън поемаше най-лошите от най-лошите, онези, които беше невъзможно да бъдат спечелени, и никога не губеше.

— Би трябвало да спечелим, нали? — прошепна Джералд, навеждайки се към него. — Онова ченге абсолютно излъга, мисля да го съдя.

Дилън също се понаведе към него и отвърна:

— Джери, нека ти кажа първото правило в наказателното право — всички лъжат. Подсъдимите лъжат, защото се налага, ченгетата лъжат, защото мислят, че така трябва, и свидетелите лъжат по причини, които не разбират. На никого няма да му пука, ако е излъгал на някое дело за наркотици, и дори да му пука, колко пари мислиш, че ще ти дадат съдебните заседатели?

Вратата, водеща към стаята за размисъл, се отвори и приставът изрева:

— Съдебните заседатели влизат, всички да станат!

В залата влязоха дванайсет мъже и жени, които не погледнаха нито защитата, нито обвинението, но пък и нямаше значение къде гледат. Дилън усещаше енергията, която се излъчва от тях, те щяха да оправдаят Джери и предполагаше, че ще има само едно изключение — възрастната жена в края. Тя изгледа кръвнишки Джери по време на избора на съдебни заседатели, гримасата на лицето ѝ говореше, че иска да е където и да било другаде, но не и в съдебната зала, и че някой ще трябва да си плати за това. Но когато другите заседатели не отстъпиха, тази жена вероятно разбра, че ще е твърде голямо усилие да продължи да се бори и че трябва да следва пътя на най-малкото съпротивление.

— Правилно ли разбирам, че съдебните заседатели са постигнали решение по това дело? — попита съдията.

Председателката, енергична жена с черна пола и бяла блуза, стана и отговори:

— Да, почитаеми съдия.

— Какво е решението ви?

Председателката вдигна формуляра за решението и прочете:

— Ние, съдебните заседатели по делото „Щатът Невада срещу Джералд Дийн Уийвър“, по точка първа на обвинението, разпространение на контролирано вещество, намираме подсъдимия Джералд Дийн Уийвър за невиновен.

Джери изпусна дълга въздишка и трябваше да се подпре на масата, за да не падне. Съдията помоли всички да останат прави, докато съдебните заседатели излязат, а после благодари на Дилън и прокурора Иън за усилената им работа и каза на Джери, че е свободен.

Джери прегърна Дилън, стисна ръката му и след това отново го прегърна.

— Все още искам да съдя ченгетата — повтори той.

— Откажи се, Джери, току-що отърва десет години в „Лоу Дезърт Плейнс“. Иди да пиеш бира и да празнуваш.

Джери помаха на Лили, докато излизаше, а прокурорът Иън събра книжата си, взе куфарчето и се приближи до масата на защитата.

— Знаеш, че е виновен, нали?

— Какво ще кажеш да те почерпя една бира, за да се реванширам?

— Отивам да си легна, Дилън. Ти също трябва да поспиш. И си купи нов костюм, по дяволите, имаш такъв вид, сякаш си спал с този.

Дилън се ухили, докато прибираше книжата и учебниците си по право. Нарочно се обличаше така, съзнавайки отлично какво впечатление иска да направи на съдебните заседатели. Колкото повече се издокарва, толкова по-малко шансове има. Кой може да не обича неугледния губещ?

— Четиресет и четири — отбеляза Лили, докато излизаха, — мисля, че това трябва да е рекорд за щата.

Дилън повдигна рамене.

— Не беше нищо особено, те нямаха убедителни аргументи.

— Имаха страхотни аргументи, но ти работи повече от Иън. Той не иска да полага толкова усилия.

Дилън обикновено усещаше прилив на адреналин след съдебен процес, но сега не чувстваше нищо освен умора и притъпено неспокойно предчувствие и страх, защото ще трябва да се събуди утре и да започне да се подготвя за следващото дело, без да си е починал.

— В „Хари“ ли? — попита той.

След присъда Дилън обичаше да ходи в „Хари“, бар в окръг Кларк, посещаван предимно от адвокати, съдии и ченгета, с една дума, работници в една и съща фабрика.

— Не, Антъни ме чака за късна вечеря.

Дилън си погледна часовника.

— Да, по-добре и аз да се прибирам вкъщи.

Стигнаха до асансьора, където чакаше полицаят, арестувал Джери. Беше висок и слаб, с гъсти мустаци, и изгледа гневно Дилън няколко пъти по време на процеса. Никой не каза нищо, докато се качваха в асансьора. Лили натисна бутона за първия етаж и стояха мълчаливо, когато асансьорът тръгна.

— Не знам как го правиш — избухна накрая полицаят, — не знам как се понасяш, като оправдаваш такива отрепки.

Асансьорът иззвъня и вратите се отвориха. Дилън се обърна към ченгето.

— Искаш ли да ти дам един непоискан съвет? Не оставай ченге твърде дълго, това ще замъгли начина, по който виждаш хората, и ще си останеш циник до края на живота си.

Докато излизаше от асансьора, полицаят отвърна:

— Същото важи и за теб, адвокат, защитаваш ли ги твърде дълго, ще станеш като тях.

Лили явно усети, че думите му подразниха Дилън, защото го хвана за лакътя.

— Той е малък, Дилън, незначителен човек, ядосан, че някой го е пренебрегнал… Не му обръщай внимание, нашата работа е важна.

Излязоха навън и Дилън вдиша нощния въздух. Беше топъл, също като въздуха във фурна, миришеше на изгорели газове, но пак беше по-приятен от спарения въздух в съдебната зала.

— Сигурна ли си, че не искаш бира, Лили? — попита отново той.

— Антъни получи повишение в инвеститорската фирма и аз съм планирала романтична вечер. С всичките съдебни процеси за последните няколко месеца, отдавна не сме имали истинска среща.

Лили добави, че ще се видят утре в кантората, и тръгна към джипа, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Дилън я гледаше, докато тя се качи и потегли, после ѝ помаха, когато увеличи скоростта край съдебната палата, за да успее да мине на зелено на кръстовището.

Въздъхна и огледа улицата. Хората все още спираха и снимаха червено-кафявата луна. Беше обагрила в червеникаво сияние и небето и Дилън си помисли, че не го беше виждал такова, после тръгна към колата си.