Кървава луна

23.

Пол и Лили стояха пред дрешника, а Броуди бе седнал на ръба на разнебитеното легло, върху което нямаше дюшек. Дилън крачеше напред-назад и си гризеше ноктите.

— Дилън, ноктите — направи му забележка Лили.

Тя винаги му напомняше, когато започнеше да го прави, и се бяха споразумели, че Дилън ще престане, когато Лили го спомене. В замяна той трябваше да ѝ каже, когато тя скърца със зъби — причината за посещенията ѝ при зъболекаря.

— Мамка му! — възкликна Дилън.

Бухалката беше скрита под боклуци, които Броуди разрита с крака. Пол посегна да я вземе, но Лили и Дилън едновременно извикаха:

— Не я пипай!

Той се стресна и си дръпна ръцете, сякаш е докоснал тенджера с вряща вода.

— В секундата, в която я докоснеш, четиримата ставаме свидетели по делото, и може да бъдем принудени да дадем показания срещу Арло — обясни Дилън.

Пол отстъпи крачка назад.

— Полицаите претърсили ли са бунгалото? — попита той чичо си.

Броуди кимна.

— Вероятно. Но не видях нищо по този въпрос в докладите. И да са го претърсили, сигурно са огледали набързо. Или някой е подхвърлил бухалката, надявайки се, че ченгетата ще я намерят.

Лили се извърна от дрешника и огледа спалнята, като разсъждаваше на глас:

— И така, той напуска местопрестъплението, скрива бухалката и потегля към дома си. Защо? Защо не е хвърлил бухалката от скалата, където полицаите едва ли ще я намерят?

Дилън поклати глава.

— Не знам.

— Може да е друга бухалка, която някой е оставил тук — предположи Броуди.

Дилън пристъпи няколко крачки към бухалката. Дървото беше светло на цвят, почти бяло, и чисто.

— Не виждам кръв. Той може да я е почистил, но това може и да не е оръжието на убийствата. — Дилън сложи ръце на кръста. — Имаме по-голям проблем, длъжни ли сме да предадем бухалката?

— Да — отговори Броуди.

— Не — рече Лили едновременно с него.

— Разбира се, че сме длъжни — настоя Броуди. — Това вероятно е оръжието на убийствата.

— Освен това е веществено доказателство срещу нашия клиент, което сме намерили ние. Защитено е от поверителността между адвокат и клиент.

Броуди свъси вежди и се втренчи в бухалката. Четиримата се умълчаха, а после той каза:

— Е, това е адвокатски проблем, а аз трябва да тръгвам. Желая ви успех в това шибано шоу.

Дилън ги проследи с поглед, когато Броуди и Пол тръгнаха, а после се обърна с гръб към дрешника и въздъхна дълбоко.

— Защо? Защо Арло би скрил бухалката, но си приписва заслугата за всичко друго? Ако това е оръжието на убийствата, той би искал да е в него като още по-убедително доказателство, че го е направил. Не се връзва.

— Хайде да го попитаме — предложи Лили.

Дилън кимна и попита:

— Да го запазим ли между нас?

Тя поклати глава.

— Ако се окаже, че тази бухалка е оръжието на убийствата и ние сме я скрили, не само ще ни изхвърлят от делото, но и съдията ще подаде оплакване до Адвокатската колегия и ще поиска наказание. Може дори да ни обвинят в неуважение към съда. Предлагам да играем честно.

— Добре, ще се обадя в съда и ще насроча извънредна среща. — Дилън въздъхна. — И мисля, че е по-добре да уведомим и Кели Уайтулф за срещата.

Дилън се вгледа в снимките по стените в стаята на съдия Хамилтън. Имаше снимка на него и Ед Шийрън с автограф от певеца, а на друга Хамилтън се ръкуваше с Джей Лено в ресторант. Няколко снимки го показваха с местни политици, сенатори и конгресмени. Дилън огледа лавицата с книги и сред учебниците по право и трактатите забеляза няколко книги за кинематография и историята на Холивуд.

Кели Уайтулф влезе сама и не поздрави никого, седна на единия стол пред бюрото на съдията. Имаше само два стола и Лили се настани на другия, а Дилън се облегна на стената.

Хамилтън влезе секунда по-късно, облечен в тогата си. Съблече тогата, разкривайки бяла, закопчана до горе риза и черен панталон, и я провеси на закачалката за палта. Разхлаби вратовръзката си, седна и каза:

— И така, господин Астър, обявих петнайсет минути почивка, но ме чакат трийсет души да повикам делата им. Бъдете кратък, моля.

— Не се притеснявайте, господин съдия, имам само хипотетичен въпрос, който трябва да поставя пред съда.

— Хипотетичен?

— Да — отговори Дилън, поглеждайки Лили. — Да предположим, че един адвокат работи по дело за убийство. И отива на място, където може да е ходил обвиняемият. Той няма определена цел, за да отиде там, но случайно се натъква на нещо, което полицаите може би са пропуснали.

Хамилтън се облегна назад.

— Аха. И какво намира там този хипотетичен адвокат?

— Хипотетично… пак хипотетично… той може би намира едно от оръжията на убийствата, което полицаите не са открили.

— Какво? — извика Кели, като едва не скочи от стола си.

— Казах хипотетично.

— Дайте ми оръжието веднага! — настоя Кели.

— Почитаеми съдия — спокойно каза Лили, — проблемът е, че информирането на прокурора за това хипотетично оръжие на убийство ще бъде нарушение на дълга на адвоката към клиента му. Затова този хипотетичен адвокат е заклещен в „параграф двайсет и две“. Той е длъжен да предаде доказателството, но ако го направи, ще наруши дълга си и поверителността между адвокат и клиент. Бих припомнила делото „Щатът Мичиган срещу Стетсън“, в което заподозрян в отвличане казва на адвоката си къде е жертвата и съдът се опитва да принуди адвоката да каже. В спешно обжалване Апелативният съд на Шести район постановява, че адвокатът не е задължен да нарушава поверителността между адвокат и клиент, което е най-защитеният аспект на нашата съдебна система. Дори за да се спаси човешки живот.

Кели не загуби нито секунда.

— Аргументите в делото „Щатът Мичиган срещу Стетсън“ са отхвърлени от три апелативни съдилища и несъмнено ще бъдат отхвърлени скоро и в Десетия съдебен район, уважаеми съдия. И адвокатът в делото „Стетсън“ е постъпил правилно и е казал къде е жертвата. Бих помолила господин Астър и госпожица Ричи незабавно да предадат оръжието на прокурорите. И ако са го пипали, ще ги призова на свидетелската скамейка и ще поискам да бъдат отстранени от делото.

— Хипотетично — каза Дилън с нотка на гняв в гласа си, — този адвокат не е толкова глупав, че да докосне нещо. Имах един приятел, който беше адвокат по наказателни дела, почитаеми съдия. Веднъж един клиент му се обадил по телефона и казал: „Току-що обрах банка и парите и пистолетът са в колата ми. Какво да правя?“. Приятелят ми отвърнал, че клиентът е сбъркал номера, и затворил. Хипотетичният адвокат можеше да постъпи като моя приятел и да не спомене за това пред съдията и никой нямаше да разбере. Ако гореспоменатият адвокат представи доказателството в съда, може да е добросъвестно, и би било съдебна грешка да бъде наказан клиентът му, защото адвокатът се е опитал да постъпи правилно. Хипотетично, разбира се.

— Глупости — отсече Кели. — Те трябва да предадат оръжието и да бъдат отстранени от делото, почитаеми съдия.

Хамилтън облегна назад глава на облегалката на стола си и дълго гледа в тавана, докато почукваше с писалката по бюрото си.

— Ето какво ще направя — каза най-после той. — Госпожице Уайтулф, напишете заповед за обиск, която да подпиша, и после сте свободна да изпратите детективите си да огледат пак мястото, където е скрито оръжието, и да видят дали ще намерят нещо. Колкото до мен, търсенето на хипотетичните адвокати и търсенето на вашите детективи са два несвързани помежду си случая, и следователно, не нарушават поверителността между адвокат и клиент.

— Това е абсолютно неправилно — заяви Кели. — Ще ги призова на свидетелската скамейка, за да дадат показания какво са…

— Никой не е докосвал оръжието, само са го видели. Вашите детективи, ако намерят оръжието, може да предложат същите показания, които може да предложат адвокатите. Не ги отстранявам от делото. Има ли още нещо?

Мускулите на челюстта на Кели се свиха и тя стана.

— Не.

Кели се обърна рязко и излезе.

Хамилтън я гледа, докато излезе, и после отиде до закачалката да вземе тогата си. Лили последва Кели навън и Дилън се приближи до вратата, когато Хамилтън каза:

— Господин Астър?

— Да, почитаеми съдия?

— Признателен съм ви, че останахте докрай коректен…