Кървава луна

50.

Кели и Дилън се върнаха на местата си и съдията обяви десет минути почивка.

Хората тръгнаха към тоалетните и насам-натам и съдебната зала се изпълни с гласовете им.

Дилън погледна Лили.

— Може ли да поговорим навън?

Двамата излязоха на стъпалата отпред. Дилън пъхна ръце в джобовете и се загледа в колите, които преминаваха по улицата. За толкова малък град, кръстовището беше доста оживено.

— Лил, след телефонното обаждане снощи ти си на милиони километри от тук. Какво става?

— Нищо.

— Определено има нещо.

— Дори да има, не искам да говоря за това. И честно казано, не е твоя работа.

— Моя работа е, когато влияе върху клиента ни. Съзнаваш, че той е на съдебен процес за живота си, нали? Съдебните заседатели гледат нас, за да решат как да действат. Ти зяпаш в празното пространство и дори не внимаваш. Ако собствените му адвокати мислят, че той е загубена кауза, какъв шанс има заседателите да го виждат по друг начин?

Лили поклати глава.

— На теб ти е лесно, нали? Всичко е бяло и черно. Защитата на клиента е на първо място, а всичко друго е на заден план. Но може би за някои от нас животът ни е на първо място.

Кели стоеше пред катедрата и приключваше с въпросите си към детектив Ханк Филипс. Дилън възрази само два пъти.

— Нямам повече въпроси към този свидетел.

Преди да седне, тя отново се обърна към Филипс и каза:

— Всъщност имам още един въпрос, детектив. Въз основа на наблюденията ви, Арло Уорд изглежда ли като човек, който не е можел да се контролира в онази нощ?

— Въз основа на наблюденията ми върху него и моето обучение и опит, мнението ми е, че Арло Уорд е контролирал идеално способностите си в онази нощ.

— Благодаря.

Докато детективът си наливаше вода в пластмасова чаша, съдия Хамилтън каза:

— Господин Астър, свидетелят е ваш.

Дилън не застана пред катедрата. За да подложи на кръстосан разпит свидетел, той предпочиташе да стои в пространството между катедрата и свидетелското място, и докато задава въпросите, бавно да се придвижва към свидетеля. С увеличаването на темпото и интензивността на въпросите му, Дилън скъсяваше и дистанцията. Приближаването, докато повишава тон, създаваше ефект, в резултат на който свидетелят ставаше все по-объркан и изнервен, а обърканият и изнервен свидетел прави грешки.

— Вие сте полицай от повече от две десетилетия, нали така?

— Да.

— Обзалагам се, че сте видели много през това време.

— Може да се каже.

— Познавате добре тънкостите на криминалното разследване, нали?

Филипс повдигна рамене.

— Гледам сериозно на работата си, ако това питате.

— По-рано сте работили в отдел „Убийства“, така ли?

— Да.

— В полицията на Солт Лейк Сити?

— Да.

— Всеки отдел „Убийства“ в страната има табло за убийства, нали така?

— Не мога да говоря за другите юрисдикции, но в онази, в която съм работил в този щат и в Юта, имаше.

— Какво представлява това табло за убийства?

— Това е бяло или прозрачно табло на стената, където са изброени всички текущи разследвания на убийства, по които работи отделът. Дава на детективите бърза визуална преценка за приливите и отливите на убийствата в определена юрисдикция.

— Позволява ви да знаете колко сте назад, така ли?

— Това е една от функциите на таблото, да.

— Какво е мистерия и забивка, детектив?

Филипс се прокашля леко и погледна Кели.

— Това са обичайни термини, които понякога употребяват детективите, разследващи убийства.

— Мистерия е убийство, където няма свидетели, солидни улики и заподозрени, така ли е?

— Точно така.

— А какво е забивка?

— Глупав термин, който означава, че има много доказателства, заподозрян и свидетели и че случаят вероятно ще се реши с арест.

— Арло Уорд е признал за престъплението си, нали така?

— Да.

— Бил е покрит с кръв, когато са го спрели?

— Да.

— И се е съгласил да даде писмени самопризнания?

— Точно така.

— Вярно ли е, че вие сте казали на другия детектив, разпитващ Арло Уорд, че този случай е забивка?

Филипс замълча за момент и смръщи чело.

— Откъде знаете?

— Не знаех. Сега го научих.

Детективът погледна Кели, която се облегна назад на стола си и скръсти ръце на гърдите.

— Мислели сте, че този случай е забивка от самото начало, така ли е? — попита Дилън.

— Това е само термин, който употребяваме.

— Термин, който означава, че всичко в разследването е ясно, така ли?

Филипс преглътна, без да откъсва очи от Дилън.

— Точно така.

— Следователно, когато сте нарекли този случай забивка, вие сте искали да кажете, че мислите случая за решен и че Арло е извършил престъпленията?

Филипс се замисли.

— Наистина нарекох този случай забивка, вярно е, но това не е просто термин, който казва, че случаят е решен. Никой случай не приключва за една нощ, винаги се провежда допълнително разследване.

— О, добре. Чудесно. Тогава кои други заподозрени разследвате? Моля, избройте ги за съдебните заседатели.

Ханк Филипс изпусна дъх през носа, като продължаваше да гледа в очите Дилън.

— Никои.

— Нито един?

— Не, няма други заподозрени.

— Говорихте ли с оцелялата жертва в онази нощ?

— Да.

— В онази първа нощ проучихте ли нейното минало и миналото на другите трима души, за да видите дали те са познавали някого, който би искал да ги нарани? Например, проверихте ли дали някоя от двете жени е подала в полицията оплакване за преследване? Или дали младите мъже са се карали с някого напоследък? Или дори дали някой се е опитвал да убие един от тях преди това?

— Не в първата нощ. Първата нощ е…

— Отишли сте на местопрестъплението в онази нощ, нали така?

Филипс изпусна дъха си през стиснати устни. На лицето му за пръв път се изписа раздразнение. Сега Дилън разбра кое е слабото му място. Детектив Ханк Филипс не обичаше да го прекъсват.

— Да, отидох.

— Потърсихте ли други места за къмпинг освен местопрестъплението?

— Хората обикновено не ходят на къмпинг там горе.

— Това „не“ ли означава?

Филипс прокара език по вътрешната страна на бузата си.

— Означава „не“.

— Претърсихте ли планината за заподозрени?

— Извършихме бегъл оглед на района, да.

— Наистина ли? Каньонът Койот е сто и трийсет квадратни километра. Претърсили сте всичките сто и трийсет квадратни километра?

— Това би било невъзможно с броя на хората, с които разполагаме.

— Тогава отговорът отново е „не“, така ли?

— Да, отговорът е „не“ — отвърна Филипс, едва сдържайки в тона си раздразнението, което изпитва.

— След ареста на Арло Уорд, колко души разпитахте като евентуални заподозрени?

— Нямахме…

— Нямахте други заподозрени, така ли?

Филипс кимна бавно.

— Точно така.

— Клиентът ми ви е казал, че страда от психично заболяване веднага щом сте започнали да го разпитвате, нали?

— Осъзнахме това…

— Отговорете само „да“ или „не“.

Детектив Филипс млъкна и по бузите му плъзна руменина. Кели сигурно също я видя, защото стана и заяви:

— Възразявам. Ще помоля адвоката да позволи на свидетеля да отговаря пълно на въпросите.

— Отхвърля се. Аз решавам индивидуално за всеки въпрос, по който възразявате, но общо предупреждение би било неуместно.

— Да или не? — попита Дилън. — Арло Уорд каза ли ви, че е психично болен, когато го разпитвахте?

— Не знаех какво точно заболяване, нито колко тежко. Той ни каза, че му има нещо, но нямаше потвърждение…

— Ще ви попитам за трети път, детектив, да или не? Клиентът ми каза ли ви, че е психично болен, когато го разпитвахте?

Филипс стисна зъби.

— Каза ни, да.

— И след като научихте това, продължихте да го разпитвате, така ли?

— Да, но се обадих на госпожица Уайтулф и ние…

— Благодаря, детектив, отговорихте на въпроса ми. И така, след разпита сте отишли на местопрестъплението?

— Да.

— Но преди това сте отишли в болницата и сте разпитали Холи Фалоус?

— Да.

— И тя ви е казала, че човекът, който я е нападнал, е изскочил от сенките до група дървета?

— Както казах в показанията си, това ни каза тя, да. Той стоял на двайсетина метра и хукнал към нея, след като Майкъл Търнър бил обездвижен от капана.

— И те са излезли от бунгалото, защото както вие казахте, чули вратата да се затръшва?

— Това ни каза тя, да.

— Не казахте на съдебните заседатели колко време им е отнело да излязат от бунгалото, след като са чули вратата да се затръшва.

Филипс поклати глава и повдигна рамене.

— Не знам отговора на този въпрос, господин адвокат.

— Защото не сте попитали Холи Фалоус, нали?

— Не, това няма връзка с…

— И така, те чуват вратата да се затръшва, излизат от бунгалото след известно време и при положение че убиецът е затръшнал вратата, сега той стои на двайсетина метра разстояние.

— Да.

— За колко време предполагате, че са напуснали бунгалото? Десет секунди? Двайсет?

— Не бих могъл да кажа.

— Наложи се да възразя десетки пъти, докато вие се правехте на експерт, а сега ни казвате, че не можете да предположите за колко време някой би излязъл от бунгало?

— Възразявам. Тормоз на свидетеля.

— Отхвърля се.

— Колко квадратни метра е бунгалото?

— Криминалистите изчислиха, че е седемдесет и четири квадратни метра.

Дилън пристъпи две крачки по-близо до свидетелското място.

— Колко време би отнело на някого, който стои в задната част на бунгало с площ седемдесет и четири квадратни метра, да излезе от това бунгало?

— Не бих могъл да кажа.

— Не можете или не искате, защото аз задавам въпроса, а не госпожица Уайтулф?

— Възразявам.

— Приема се.

Без да губи нито секунда, Дилън каза:

— Представете си, че аз съм госпожица Уайтулф. Колко време?

— Възразявам — отново скочи на крака Кели. — Притиска свидетеля.

— Приема се.

— Тъй като не искате да кажете на съдебните заседатели какво мислите, да предположим, че десет секунди. И така…

— Не може да е било толкова бързо.

Дилън пристъпи още една крачка към Филипс.

— О, сега имате мнение по въпроса? Ще ви бъда признателен, ако не сте уклончив пред съдебните заседатели. Те заслужават да знаят истината.

— Възразявам! — този път скочи Джеймс.

Дилън усети ясно гнева в гласа му и забеляза, че ръцете му треперят. Джеймс явно не беше свикнал да вижда адвокат, на когото не му пука, че възразяват срещу въпросите му.

— Приема се. Господин Астър, моля, въздържайте се от коментари за показанията на свидетеля.

Дилън се приближи още една крачка.

— Добре, тогава петнайсет секунди. Убиецът е трябвало да спринтира двайсетина метра за петнайсет секунди, за да стигне до дърветата, където Холи е казала, че е стоял, така ли?

Мускулите на челюстта на детектива се свиха, но той не откъсна очи от Дилън.

— Щом предполагате, че са им били необходими петнайсет секунди да напуснат бунгалото, да, той е трябвало да спринтира, за да се отдалечи на двайсетина метра.

— Бих искал да ви покажа нещо, детектив. Почитаеми съдия, може ли господин Уорд да стане и да се приближи за демонстрация?

— Разрешавам.

— Арло, стани и тръгни към мен, моля.

Арло погледна Мадлин, която кимна, и после стана. Заобиколи масата и се приближи до Дилън. Накуцването му го караше да се накланя на дясната страна на всяка крачка.

— Благодаря, Арло. Сега може отново да седнеш.

Арло не помръдна, не беше сигурен какво се случва, и Дилън леко сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред, Арло. Върни се на мястото си и седни.

Арло закуцука обратно към стола си.

Дилън отново се обърна към детектива.

— Той накуцва, нали?

— Да — отговори Филипс след кратко мълчание.

— Знаете ли как е получил накуцването?

Джеймс отново скочи на крака.

— Възразявам. Това няма връзка.

— Арло Уорд е спасил живота на едно момче, като го е дръпнал от пътя на движеща се кола — каза бързо Дилън, без да обръща внимание на възражението.

Джеймс и Кели възразиха, като извикаха едновременно, и съдия Хамилтън вдигна ръка, давайки им да разберат, че той контролира нещата.

— Господин Астър, вече два пъти се наложи да ви предупредя за предизвикващи възражения въпроси. Няма да ви предупреждавам трети път и направо ще прекратя кръстосания разпит.

Това беше празна заплаха, тъй като невъзможността да се проведе обстойно кръстосан разпит на свидетел по дело за смъртно наказание, щеше да бъде автоматично основание за обжалване пред по-висша инстанция с аргумента, че решението на по-нисшестоящия съд е неправилно. Дилън обаче не каза нищо. Знаеше, че съдията иска само да изглежда така, сякаш контролира съдебната зала за пред камерите на репортерите.

Дилън пристъпи още две крачки към детектива. Напрежението на Филипс нарастваше и Дилън видя, че по челото му изби пот.

— Пробягахте ли това разстояние, детектив?

— Какво искате да кажете?

— Пробягахте ли разстоянието от бунгалото до групата дървета на двайсетина метра?

— Не.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че аз го направих и ми отне десет секунди?

— Не. Предполагам, че времето е горе-долу толкова за човек, който може да бяга сравнително бързо.

— Някой, който накуцва, може ли да бяга толкова бързо?

— Няма как да знам, господин адвокат.

— Наистина ли? Аз се напрягах с всички сили, за да го пробягам за десет секунди, а вие днес свидетелствате, че някой, който накуцва, може да го направи с лекота?

— Не знам колко бързо може да тича клиентът ви. Ще трябва да попитате него.

Идеално, помисли си Дилън. Полицаите мразеха да отстъпват от нещо, докато дават показания в съда, и много пъти, ако целта на въпроса беше очевидна, съдебните заседатели се питаха какво ли крият.

Дилън пристъпи още една крачка към детектива.

— Бих искал да ви покажа друга снимка, която госпожица Уайтулф вече представи.

Дилън се приближи до таблото със снимките, за да ги виждат съдебните заседатели и Филипс, и посочи към шестте снимки на Арло в ъгъла.

— На тези снимки лицето на Арло е покрито с кръв, нали така?

— Да.

— Но това не беше думата, която сте употребили, нали? Нито веднъж не споменавате „покрит“ в докладите си.

— Не си спомням.

— Тогава нека опресня паметта ви.

Детектив Филипс въздъхна тихо и после взе доклада си, който беше на преградата пред него. Прелисти няколко страници и намери онова, което търсеше.

— Написал съм, че арестуваният извършител е имал размазани петна кръв отвесно и водоравно на…

— Размазани петна. Написали сте „размазани петна кръв“, не „покрит с кръв“. Прав ли съм? Всъщност сте употребили думите размазани петна два пъти.

— Да.

— Размазани петна предполага, че се описва нещо, което е изцапано, нали? Както дете размазва шоколад по лицето си.

— Щом казвате.

— Щом аз казвам, или „да“, детектив? Ако имате друга дефиниция за думата размазвам, моля, споделете я с нас.

След кратко мълчание Филипс се прокашля и отвърна:

— Не, предполагам, че нямам.

— Добре. Размазвам предполага освен това, че е направено нарочно. Ако кутия с боя експлодира от налягането, боята не се размазва по стената, а се разпръсква, нали?

— Да, предполагам, че е така.

— А сега, ако погледнете лицето на Арло на тези снимки, ще видите, че кръвта е по челото, бузите, носа и брадичката му, нали?

— Точно така.

— Това прилича ли ви на пръски кръв?

— Възразявам — обади се Джеймс.

Дилън се усмихна.

— Причината, поради която възразяват, е, че детектив Филипс не е експерт — нещо, срещу което аз възразих петдесет пъти, почитаеми съдия. Не може хем така, хем иначе.

— Ще разреша детективът да свидетелства за онова, което е наблюдавал пряко. Възражението се отхвърля.

Дилън пристъпи една крачка към Филипс и после още една.

— Това прилича ли ви на пръски кръв?

— Предполагам, че може да са, да.

— Но детектив, вие сте написали, че Арло Уорд е имал размазана кръв по лицето и дрехите. Не е ли така? Ето защо от това се подразбира, че вие знаете разликата между пръска и размазано петно. Знаете разликата, нали?

Дилън отново пристъпи към детектива и сега беше само на метър и половина от него.

— Да, господин адвокат, знам разликата.

— И да размажете нещо предполага, че е направено нарочно, нали?

— Щом казвате.

Дилън беше повишил глас и отново пристъпи крачка напред. Филипс се чувстваше заплашен, Дилън разбра това, защото детективът се изчервяваше и отговаряше веднага, вместо да помисли малко.

— Заловили сте човек, който е тежко психично болен, накуцва и не може да бяга бързо, и кръвта по него е размазана така, че да изглежда, сякаш той е бил произволно покрит с кръв…

— Възразявам. Цитират се факти, които не са в протокола.

— Задържали сте този човек — продължи Дилън, преди съдията да успее да каже нещо, — който знаете, че е болен от най-лошото психично разстройство, и вместо произволни пръски кръв, които биха били съвместими с масово клане на хора, вие имате някой, който внимателно…

— Възразявам!

— … е размазал кръвта по себе си. Разполагате с всичко това и не сте потърсили други заподозрени, нали, детектив Филипс?

— Почитаеми съдия, възразих вече два пъти.

— Господин Астър, моля, изчаквайте възражението да бъде прието или отхвърлено, преди да продължите с въпросите си. Госпожице Уайтулф, възражението ви е прието. Продължете, господин Астър.

— Детектив Филипс, вие дори не сте потърсили друг заподозрян, нали? — попита Дилън и отново пристъпи към него.

— Въз основа на доказателствата, с които разполагахме…

— А, да — прекъсна го Дилън, който вече беше толкова близо, че сложи ръка върху преградата на свидетелското място. — Доказателствата, с които сте разполагали. Доказателствата… Не намерихте оръжията на убийствата, нали?

— Намерихме бейзболна бухалка в едно бунгало в…

— Намерили сте бейзболна бухалка в едно бунгало няколко седмици след убийствата, нали?

Филипс се замисли.

— Да.

— И не сте я намерили вие? Някой ви е подал информация?

— Точно така.

— Имаше ли кръв по нея?

— Доколкото ми е известно, не.

— Всъщност бухалката изглежда чисто нова, нали? Неизползвана.

— Предполагам.

— За осакатяването и разчленяването на жертвите вероятно е използван нож, нали?

— Точно така.

— Намерихте ли този нож?

— Не, засега.

— Някои органи липсват от жертвите, нали?

— Да.

— Намерихте ли тези органи?

— Не.

— Единият крайник на Майкъл Търнър липсва. Лявата му ръка. Намерихте ли я?

Филипс се размърда неспокойно на мястото си.

— Не, не я намерихме.

— Липсва и дясната ръка на Ейприл Фалоус. Намерихте ли я?

— Не.

— Само това ли? „Не“? Тази дума обикновено не е ли последвана от „Предполагаме, че е взета от извършителя“?

— Не, във всеки случай, не.

— Не в този случай, защото се предполага, че сте заловили извършителя, но той не е имал нищо такова в себе си?

— Не.

— Всъщност единственото, което го е свързало с това престъпление, е била кръвта по кожата и по дрехите му, нали така?

— И самопризнанията му за…

— Единственото веществено доказателство, свързващо Арло Уорд с това престъпление, е била кръвта, която е била нарочно размазана по лицето и дрехите му. Така ли е?

Филипс се поколеба и преди да отговори, погледна Кели няколко пъти.

— Да, точно така.

Кели стана.

— Почитаеми съдия, може ли да се оттеглим в стаята ви, за да обсъдим един въпрос, без да присъстват съдебните заседатели?

— Разбира се. Ще направим десет минути почивка и после ще се върнем в съдебната зала за официалния протокол.

Дилън се втренчи в Кели, която не го погледна. Единствената причина, поради която тя искаше да обсъдят въпрос, без да присъстват съдебните заседатели, беше, защото аргументите на обвинението биха пострадали, ако го обсъдят пред тях. Той погледна Лили и Мадлин, които изглеждаха толкова озадачени, колкото и самият той.